- Докторе, забравих къде си паркирах колата! Забравих ѝ номера, а също и името на улицата!

- От лекарствата е. Сега ще оправим всичко.

 Той докосна ръката ми. Вцепених се. Не можех да мръдна и милиметър. Виждах и усещах всичко, но бях като пън. Лекарят отвори едно капаче на черепа ми, извади една плочка, светеща в червено, сложи я в едно апаратче, тя светна в зелено и той я върна в главата ми.

- Не можем да си позволим, да те загубим. Човечеството изчезва. Ти си ценен хибрид. Скоро ще ти имплантираме спомени и ще се чувстваш прекрасно.

...........................

   Започвам, да си спомням. Улица, някаква фасада с пет лица на клоуни, разкривени в различни гримаси. Казино - бар. Танцуващи. Някой стреля, пистолетът пада на пода, върти се и продължава да произвежда изстрели. Писъци. Още един пистолет, някаква ръка стреля във въздуха. Удрям я и после рязко извивам китката. Човекът се свива и се свлича на пода.

 - Мъртъв си! - казвам му.

-  Глупак! Бутафорен е! С капси!

  Оглеждам се. Няма кръв, няма пострадали. Танцуват си. Излизам навън. Виждам колата си. Светлосин металик. 5317 - моят номер. В джоба ми има ключ. Отварям я. Всичко е наред. Потеглям.

......................

Баба

Тя беше, като излязла от детска книжка с картинки. Дребничка, с побеляла коса, навита отзад на кокче, кротичка, добричка и много сладкодумна. Набръчкано лице, излъчващо благост. Кафявите ѝ очи изглеждаха големи зад очилата и гледаха на света с любопитство. Ставаше сутрин в пет и отиваше в градината. Там си чопкаше нещо по цветята. Градината ѝ беше разкошна, цветята цъфтяха от ранна пролет, до късна есен. Имаше лалета, рози, клематиси, гладиоли, незабравки и още много, много, на които не знаех имената. Имаше дори едно каче' с лимон, който цъфтеше и раждаше лимончета, ухаещи приятно. Зимата го прибираше в къщата на топло. Даже имаше и нар! Но най - много ме впечатляваше едно цвете, което наричаше "Царицата на нощта". Цъфтеше само нощем, с бели звездовидни цветчета, а опияняващият му аромат се носеше във въздуха, заедно с песните на щурчетата.

След много, много години, разбрах истинското име на това цвете. Никотиана - декоративен тютюн. И точно белите цветчета ухаят най - силно.

  Баба готвеше невероятно. Двамата с братчето ми седяхме до нея, тя ни разказваше за прадядовците и прабабите ни, за далечните ни роднини, които не познавахме, но ни бяха интересни, защото всеки си имаше уникална, негова си житейска история, пълна с неочаквани подробности.

Баба имаше котлонче с открити червени реотани, но на него готвеше рядко. Използваше друг, много странен прибор, саморъчно направен. Представете си една средно голяма, стара тенджера, отвътре, по периферията с наредени малки тухлички, измазани с огнеупорна глина, на средно ниво с метална решетка, отпред с изрязан отвор, за изгребване на пепелта и регулиране достъпа на въздух. Попитахме баба, как се казва това чудо, а тя отвърна:

- Мангал.

С брат ми много се смяхме.

- Така се казва. - потвърди баба.

 На този мангал се готвеха кулинарни чудесии. Понеже имаше жар, баба печеше на него, патладжани, пиперки и домати, счукваше ги в хаван, добавяше малко чесън и ставаше най - най - вкусното кьопоолу на света. Когато готвеше яхнийки, слагаше малко олио и малко вода, зеленчуците се задушаваха, омекваха, водата се изпаряваше, после се запържваха малко в останалата мазнина. Така ставаха ароматни и вкусни. Детските ни главици не осъзнаваха разните тънкости, но когато пораснахме, вече разбирахме и спомените ни бяха от полза.

Една вечер, баба реши да изпържи картофи. Печката беше на дърва, махна няколко чугунени кръга отгоре и сложи някакъв съд, приличащ на каска.

- Какво е това? - попитах.

- Чувен.

  Тя напълни чувена с доста олио, обели картофи и ги наряза на "лодчици".

- Мама ги реже на кръгчета.

- А ние ги режем така. - отвърна.

- Нищо няма да стане! - репликирах.

  Тя пусна "лодчиците" в чувена. Мммммм... по - вкусни картофки, не бях ял. Така се запознах с прадядото на фритюрника.

  Вечер, всички сядахме на верандата, дядо правеше много вкусна салата. Задължително му наточвах прясна, студена вода от чешмата, защото само такава му утоляваше жаждата.

- Това е за дядо ти, това за вуйчо ти, това за теб...

 Баба подаваше вкусните гозби, а ние с братчето ми сервирахме. Край жълтата крушка кръжаха мушици, свиреха щурци, ухаеше " Царицата на нощта", ние си хапвахме, вървяха сладки приказки, всеки разказваше, какво му се е случило през деня.

..................................

Дядо

Той беше шивач. Работеше в една кооперация, в центъра на градчето. Вкъщи имаше крачна шевна машина "Сингер". Тя беше светая светих. Не даваше да се пипне. Беше в черно и златисто, с тежки чугунени крака, които приличаха на изплетена дантела и всъщност бяха изящни. Извит дървен, лакиран капак. Винаги смазана, чистичка и лъскава, готова за работа. Дядо беше много добър шивач, направо перфектен, възхищавах му се на търпението. Можеше да шие панталони, костюми, рокли, даже и палта, всичко с тази машина. Много го търсеха. Всяка дреха си е за точно определен човек. Първо се харесваше модел от разните модни списания. После се избираше плат, взимаше се мярка, следваше кроене, проби, шиене, гладене и накрая едни усмихнати и доволни клиенти, се оглеждаха в едно двуметрово огледало с дърворезба. Дрехите правят хората красиви или поне, добре изглеждащи, защото не всички имат идеални тела.

Но шиенето му омръзна. В кооперацията шиеше, вкъщи също, омръзна му. Запали се по земеделието. Всяка пролет Дунавът се разливаше, стигаше до дигата, после се отдръпваше през лятото и оставяше наноси и малки блата,  в които имаше жаби, щуки, чига, водни змии, водни кончета и други интересни твари. Общината даваше безплатно за обработка от тази земя, при условие, че се извадят пъновете. Пъновете бяха от едни огромни тополи. Дядо беше едър и силен. Извади ги сам. Беше къртовски труд, подкопаваше ги, сечеше ги на части, извличаше ги, нарязваше ги и ги използваше за огрев. Прекопа разчистената земя, беше песъчлива, но плодородна, заради споменатите наноси.

Направи колиба и чардак от клони, чардакът беше с навес, чудесна наблюдателница, виждаха се корабите по Дунава. Всеки кораб си имаше флаг. Дядо ни научи, да ги разпознаваме. Този е румънски, този е германски, а този е унгарски... Всичко се раждаше на това място. Домати, краставици, тиквички, патладжани, лук, дини, пъпеши, царевица, слънчоглед, пуканки...

Пустеещата земя с превърна в малък Рай. С братчето ми научихме дядо да кара колело. Трудно беше. Крепяхме го за багажника и тичахме след него. Така около месец. Беше уморително. Накрая го позасилихме с бутане и го оставихме, да върти педалите. Той не знаеше това. Ура! Не падна! Така се научи.

  Градът пощуря. В Румъния някакъв рибарник прелял и всичката риба отишла в Дунава. Всеки ходеше за риба. Дядо се запали и той. Пресука три здрави шивашки конеца, огъна една топлийка и тръгна за риба. Ха, ха, ха! Дядо, дядо... хората какви модерни въдици имат и нищо не хващат! Но дядо започна да носи риба. Първо една кофа, после две. Връщаше се все по - късно. Оставаше посреднощ.  Направи въдици и на нас. Сомът дърпа зверски. Мислиш, че е  огромна риба, а то - малко сомче. Но имаше и големи. Така усетихме рибарската тръпка. Импулсът, когато клъвне, се предава от  рибата, през влакното и пръчката към рибаря, тогава се задейства ловният инстинкт, засичаш, дърпаш и рибата блести, и се мята. Стой, рибо! Влизай в кофата!

Една нощ, беше пълнолуние, дядо каза:

- Вижте, какво хванах!

  Беше малко сомче, цялото прозрачно, като стъклено. С кръгли, черни очички, виждаха се гръбнакът и вътрешностите му

- Пусни го, дядо!

  Дядо се засмя и го пусна.

 Баба се чудеше, какво да я прави тая риба. Пържена, сушена, рибена чорба с картофче и девисил... Мммм... сомът е много вкусен, няма дребни костици, само един гръбнак.

  После рибата изчезна и дядо отново стана шивач.

.................................

Вуйчо

Той беше леяр. Тежка професия. И прецизна. Отливката трябваше да бъде плътна и с точна форма. Разтопеният метал беше пръснал върху бедрото му и беше го изгорил. Имаше огромен белег, мислеше се за грозен и не ходеше на плаж. С белега се свикваше, страшничко беше в първия момент, когато го видиш, но после знаеш и не ти прави впечатление. Притесняваше се и от жените. Заради белега. Усмихни се, бе човек! Готин си. Нали си жив! Мъж си!

 Веднъж го видях с три жени. Много симпатични!

 - Коя ти харесва най - много? - попита ме.

 Гаден въпрос! Вярно, че съм дете, но нали другите ще се обидят! Мълчах. Те си мислеха, че се срамувам.

- Кажи, де! Кажи!

  Мълчах. Тогава едната ме погали.

- Кажи, миличък!

- Ето, тази! - посочих едната. Всички се засмяха. Мислех, че вуйчо ще се ожени за нея, но не се. Умря си стар ерген. Но сега си беше млад и хубав. Вуйчо имаше колело "Диамант". Много здраво! Повечето караха такива. Колите бяха рядкост. Заводите бяха извън града и сутрин хората отиваха на работа с колелета. Гледаш, един поток от велосипедисти, тихо е, само гумите свистят по асфалта, блестят спици и няма никакъв пушек.

 Вуйчо ни возеше с колелото, когато беше в настроение. Братчето ми на рамката, а аз отзад, на багажника. Номерът беше, да си държа краката разкрачени. За разлика от дядо, вуйчо беше запален рибар. Занимаваше се с влакна, блеснѝ, кукички и маркови въдици. Реши, да ни заведе на риба. Станахме в пет сутринта, много ни се спеше, но тогава рибата много кълвяла. С много пъшкане и псувни, защото освен нас имаше и багаж, вуйчо ни замъкна в едно заливче, скрито в храсталака. Разположихме се и хвърлихме въдиците. Водата беше огледална, отразяваше небето, клоните и въдиците ни. Беше тихо, тихо и много красиво, защото, когато красотата е пред очите ти, няма начин, да не я забележиш. Риболовът не вървеше много. Плувките потъваха, но се хващаха само гибанчета. Това са едни дребни, лакоми, бодливи риби, с много костици, трудни за чистене и ядене. Като нагълта кукичката, трудно се вади, а и боде. Хвърляхме ги обратно в реката.

- Вуйчо, жадни сме!

  Той ни погледна втренчено. После започна да псува. Псуваше всички майки, лелки и чичковци на света. Псуваше и себе си. Ние търпеливо го изчакахме хубаво да се напсува, защото така правят всички мъже, когато са много ядосани.

- Забравих водата! - накрая извика. - Ще търпите!

  Но после ожадня и той. Извади празен буркан от чантата.

- Майка му стара! Сега ще пием от лайнарника на Европа! Всички лайна отиват в Дунава!  Но тук водата е бистра. Сигурно се пречиства от пясъка.

  Вуйчо внимателно напълни буркана, като гледаше, да не размътва. Отпи една глътка. Примлясна.

- Става.

  Пихме и ние. Бавно и предпазливо. Малко блудкаво, но утоляващо. От тогава не ни е гнус. От нищо. Риба не хванахме и следобед се прибрахме.

............................

Аз съм усмихнато хлапе. Такава ми е физиономията. Или ще съм такъв, докато любимите ми хора, са живи и здрави. И докато светът си е на мястото. Вглеждам се в лицата на минувачите. Радвам се, когато излъчват щастие. Срещам погледите им и се зареждам с енергия. Гледам залезите над трепкащия, златен Дунав, поклащащите се тела на лодките, сребристите рибки в мрежите на рибарите, вдишвам уханието на петуниите и тръпна от усещането, че съществувам.

.............................

Вече си имаш спомени. Човекът без спомени е, като празен бял лист. Когато създадохме първите хибриди, всички се вълнуваха от едно - кой съм и откъде идвам?! Сега всеки е индивидуален. Имаме огромна банка със спомени. Ние сме на изчезване. Епидемии, войни, климатични промени... Трудни старини, артрит, инфаркт, инсулт, рак... все страшни болести.

Алчност, сребролюбие, жестокост, лицемерие...

Светът ни се руши.

Ставите ти, сърцето, бъбреците и някои други органи, са изкуствени. Хиляда години гаранция. Много по - здрав и жизнен от нас ще си. Има и други подобрения. Ще можеш да твориш и да се самоусъвършенстваш до насита. Няма да си сам. Ще живееш със себеподобни на една планета. Единственият ви недостатък ще е, че няма да можете, да се размножавате. Но е възможно, да измислите нещо и да го преодолеете. Кой знае?! Във вас ни е надеждата. Разбира се, няма да помниш, какво съм ти казал.

.......................

Отворих очи. " Излез навън, излез навън!", натрапчиво се въртеше в главата ми. Излязох. Беше пълно с хора. Една жена с жълта рокля ми се усмихна и ме хвана за ръката.

- Ела, да ти покажа нещо!

- Какво е това?!

- Маргаритка.