Почувствал внезапен студ, Джъд отвори очи. В първия момент не разбра къде точно се намира. Преди секунди беше на брега на Езерото на нимфите, оплакваше умиращия Звездец, нещо силно го удари по главата, а после…

  Момчето се огледа тревожно. Наоколо беше тъмно, но се чуваше шуртенето на вода, а в дъното на помещението трепкаше бледо зарево, на светлината на което се различаваше каменната ниша със статуята на Сабазий-Загрей. Очите на великана бяха затворени, до ниската маса стоеше непокътнат кратерът, а малките пирамидки, които вчера малчуганът беше нахвърлял в делвата, отново бяха наредени на масата, сякаш никой не ги беше докосвал. А той самият лежеше на одъра, покрит със зейрата. Дрехите, донесени от Джуджилейла, с които беше направил заблуждаващото чучело, бяха изчезнали. И не само те. Нямаше я храната, съдовете, одеялата…

  „Братята на Сабазий ли са ги взели, докато ме е нямало? Но как? Те не могат да влязат тук, твърде големи са! А аз огладнях. Не бих отказал в този момент резен самун с прясно масло и освежителна глътка кумис!“

  Една сянка се размърда откъм преддверието, все още затиснато с камъка. Джъд наблюдаваше без изненада и страх как тя порасна почти до тавана, започна да се уплътнява, после се сви отново до човешки размери и пред него застана вещицата с торба, преметната през рамо.

  „Идва пак. Със същата торба. Обаче номерът действа само веднъж. Втори път със същия трик не можеш да изненадаш никого!“, си каза момчето.

  Джуджилейла, с малко разочарована физиономия, че не е предизвикала очаквания ефект, отвори уста да каже нещо, но Джъд я изпревари:

  – Магия, много важно! Всяка начинаеща кикимора и русалка от лицея го могат. И не ме наричай дребен, ако обичаш, мразя това обръщение!

  – Ама ти, какво? – облещи се вещицата. – Аз му идвам с подаръци като някой Дядо Коледа, на крака, а той: „Много важно!“ Така ли са те учили в прехваления ви лицей? Да не уважаваш по-възрастните?

  – Аз съм на индивидуално обучение! – измърмори Джъд.

  – И какво от това? – сопна се старицата. – Никой ли не те е научил на обноски? Аз съм първият човек, който влиза в пещерата. А днес е Игнажден. Викат му още и Полазовден, а ние го наричаме и Песовден. Има и други имена – Маслен понеделник, Пепелен понеделник, Гръмовити, Погани…  Нали знаеш, че който първи стъпи в дома ти днес, такъв ще ти е късметът цяла година. Така ли посрещаш полазницата си, младежо?

 – Чакай, чакай! Как така Игнажден? Мислех си, че ме разиграваш. Игнажден беше вчера. Тричането, Церемонията… – Джъд се запъна и млъкна, спомняйки си обления в кръв Звездец и валящите от небето каменни парчета от тялото на Сабазий.

  – Ама ти май съвсем си превъртял – изписка Джуджилейла. – Церемонията е днес и ако още ме задържаш, ще те хвана и ще те сваря с трюфели и мащерка, а после ще те опека на шиш и ще те изям, без…

  – Да ме угояваш предварително, знам – завърши вместо нея Джъд и впери хладен поглед в изпъстреното с белези лице на вещицата, което трепна от изненада. – За да има наистина причина да те наричат Баба Яга, което много те дразни.

  – Ама сте и едни умници вие, днешните млади! Ти да не четеш мисли, а? Каква баба съм аз, каква? По-млада съм от сестра ти…

  – И тя може да си избира възраст, Додона може с векове да стои само на една, а ти – не. Не е честно! – каза уморено Джъд.

  – Точно така! Ще се разберем ние с тебе – викна тържествуващо бабичката и започна да изтърсва торбата на пода.

  – Тук има…

  Джъд я остави да изброи всички вкусотии, които беше донесла, без да я прекъсва повече. Ясно беше, че денят се повтаряше с най-малките подробности, но как е възможно въобще? А той, нима беше умрял вчера, след като летящата канара го удари? И сега се беше върнал във вчерашния ден – отново жив и здрав. Е, почти здрав.

  Той погледна към масата, където Джуджилейла беше оставила шишенцето с лекарството му. Поне не го заплашва нов пристъп. Но това е шанс! Ще може да поправи нещастието, което се случи вчера – ще спаси Звездец! Няма на никого да позволи да го жертва заради някаква си глупава корона. Не са му нужни никакви корони! Трябва на всяка цена да стигне до Езерото на нимфите преди началото на Церемонията и да спаси кучето си. Но първо да се отърве от вещицата!

  Джуджилейла видя погледа му и кимна.

  – Отмъкнах едно шише от лекарството ти от стаята на Гавриил, така че засега имаш достатъчно. След малко ще изгрее слънцето, Сабазий ще се събуди и ще стане Загрей. Относно името му…

  – Да, да – не се сдържа Джъд. Това повторение на всичко беше започнало да става досадно. – През деня ще му викам Загрей, а през нощта – Сабазий, иначе ще се разсърди. Ти ще му кажеш, че вече си ме осведомила. Досега не знаех и ми е прощавал… Всички са много чувствителни на тема имена! И няма и да си помисля да се сприятелявам с него, за да го придумам да ме пусне. Довечера ще се вкамени и с теб ще си останем само двамката. Какво щастие!

  Вещицата беше отворила уста да каже нещо и така си и остана. След като Джъд кисело млъкна, тя му хвърли остър, подозрителен поглед и изкряка:

  – Ама ти, господарче, какво? Да не си ни подслушвал?

  Тя се огледа уплашено, но видът на солидните стени и далечния тъмен таван я успокои малко.

  – Не си! Няма как да си! Защото ние бяхме навън, аз след малко пак ще изляза, а ти ще си останеш тук – завинаги! И никакви трикове няма да ти помогнат – изкиска се тя, взе празната торба, сгъна я на четири и я напъха в джоба на избелялата си роба.

  После прошепна някакви думи, превърна се в сянка и мина през камъка, препречващ изхода, без дори да го поклати.

  Джъд изчака тя да се махне, скочи пъргаво от одъра, направи пак чучело от одеялата и дрехите, зави го със зейрата и сложи шапката си отгоре. Погледна към кратера. Отпретна бързо наръкавника на ризата си. Разковничето беше там. Той го намокри в басейнчето, намота го на ръката си и когато тя изчезна, се притаи отстрани на одъра в очакване великанът да се събуди.

  След малко статуята на Загрей отвори очи и скоро камъкът на входа се отмести и едно гигантско око надникна във вътрешността на пещерата.

  Джъд използва няколкото минути, когато входът беше отворен, и се измуши навън. Но се натъкна на ново препятствие. Видя вещицата, свила се в една гънка на скалата, да чака нещо или някого. За да продължи, трябваше да мине по тясната пътечка покрай нея – толкова близо, че тя сигурно щеше да усети дъха му или да чуе стъпките му. Тя и сега наостри уши, защото малчуганът събори неволно няколко камъчета, опитвайки се да я заобиколи. Той спря и се залепи до скалата, не знаейки какво да предприеме.

  Великанът, останал доволен от това, което видя в пещерата, порови малко вътре, измъкна кратера и започна с кратунката да го пълни от Извора.

  Вещицата се размърда, започна да маха с ръце и да мърмори нещо под нос. Джъд неволно се заслуша:

  – Черни сажди от ръжанка¹ – прошепна Джуджилейла, закашля се за миг и после пак продължи:

  Черни сажди от ръжанка –

  светлото да стане сянка,

  бялото да стане черно,

  а доброто – зло безмерно.

  Слънце в облак да се скрие,

  сняг билата да покрие!

  Паликошът² да угасне,

  мрак рогат да е всевластен!

  Бял ден благ и нощ гърбата –              

  в миг сменете си местата!

  При последните думи старицата извади торбата от джоба си, бръкна вътре и измъкна оттам шепа пепел, духна я към великана, който не забеляза нищо, и пак повтори:

  Бял ден благ и нощ гърбата –              

  в миг сменете си местата!

  Последва нова порция пепел и още веднъж:

  Бял ден благ и нощ гърбата –              

  в миг сменете си местата!

  Небето се покри с облаци, задуха студен вятър и запрехвърча сняг. Великанът продължаваше да пълни кратера с кратунката. Главата и гърбът му побеляха, а от навеса над пещерата стичащата са на капки вода започна да замръзва и да се превръща в ледени висулки.

  Джъд потръпна от студ и реши да рискува. Мина внимателно покрай вещицата, притаил дъх и стараейки се да не настъпи нито едно камъче. След малко излезе при Извора и се спусна тичешком надолу по пътеката. На завоя се обърна назад и видя  великана да се изправя и да закачва пълния наполовина кратер на колана си. Той обърна за миг лицето си в посока на Джъд и момчето с изненада установи, че то вече не е жълтеникаво, а лъскаво и черно. Мъхът по веждите и извитите нагоре върхове на боровете, представляващи миглите му, бяха побелели от сняг.

  „Ето как е станал от Загрей – Сабазий. Вещицата е виновна. Трябва да ги изпреваря, но как? Явно Джуджилейла ще тръгне след него. Той ще върви надолу по пътеката. Ще стигне подножието на платото, а после ще започне да го обикаля, за да отиде до езерото. Миналия път аз бях с него, скрит в кратера, и както и той, дори не разбрах, че го омагьосват. Трябва да има по-пряк път. Разбира се, сетих се! Великанът беше част от платото. Сега там няма нищо. Тоест, има – огромен пролом. Ще мина оттам – напряко. Колкото и великански да са крачките му, ще успея да го изпреваря, ако тичам бързо. А аз мога да тичам. Преди да стана вратар, бях най-бързият център-нападател. По-бърз и от вятъра!“

  Джъд излезе от пътеката и се затича по тесния проход, отворен след съживяването на великана. Скоро беше далеч напред, а някъде долу се виждаше заснежената глава на Сабазий, който равномерно крачеше в посока към езерото.   

                                                                                                           /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=yIyJtl83FnI

1. Ръжанка, ръженица – едра ръжена плява, ръженца. По време на кукерските игри Белият кукер е с намазано със сажди от изгорена ръжанка лице и облечен в седем бели агнешки кожи, обърнати с вълната навън.

Източник:https://www.peika.bg/statia/Byal_kuker_traditsiya_ot_Strandzha_l.a_i.93956_kuker_ot_strandzha_traditsiya.html

2. Паликош – народен обичай, местна разновидност на обредния огън на Сирни заговезни в някои райони на Източна Тракия и сред източнотракийските преселници в Добруджа. Стар кош, напълнен със слама, се запалва и се издига високо чрез прът. Когато огънят се разгори, мъжете, започвайки от най-стария, с висок глас обявяват сторените от отделни хора пакости и грешки. Смята се, че така може да се избегне повтарянето им в бъдеще. Източник: Уикипедия.