След като зачекнахме вече темата за фауната в Нейдеградско, благодарение на котарака любовник Шакир, ще ми се да ви разкажа и за още някой и друг неин представител. Този път обаче ще стане дума не за котешкото съсловие, което го има в Лешник и околностите, както навсякъде – и в одомашнен, и в див, че и в съвсем подивял вид, а за едно животно, което си е диво от памтивека и никак не може да бъде опитомено, въпреки че понякога го затварят в разни зоопаркове и резервати, но там не е същото, естествено, и това съвсем не е одомашняване, а си е направо най-истински плен. И дори да е изключително дружелюбно и предимно тревопасно и на свобода, и в неволя същото животно, пак се страхуват хората от него не поради друго, ами заради огромните му размери и свиреп изглед. И когато им падне  възможност, го държат в тесни, неуютни клетки или на верига. Защото от мечка /а иде реч за именно този биологичен представител на родната фауна/ може да очакваш всичко, включително и временно и съвсем не навременно подивяване и разкъсващо освирепяване по време на неочаквана среща из нейдеградските балкани с последващо безвременно преселение в нарочения за по-добър свят, за който обаче никой не бърза да стигне навреме /нека ми бъде простена тази поредна несръчна времева тавтология/!

  Та имаше из горите и стръмнините край Туково една мечка – Руска. Това ù беше името, не че беше руска тя – какво ще чини руска мечка на българо-гръцката граница! То е като Аладиновата лампа – ако имате такава, значи не е ваша, а си е на Аладин и той дори може да долети от някоя арабска черна-черна хиляда и еди-коя си нощ и да предяви претенции, въпреки че сам той някога я е намерил в едно подземие /както разказва Шехерезада/, значи не и негова даже. Но ако имате пет-шест лампи, дето изпълняват желания /не че съм виждала такива, но в преносен смисъл – става/ тогава те ще да са аладинови /с малка буква/, следователно такива не заради принадлежността си, а заради функцията.

 Но аз се отклоних, както винаги.

 Това, че мечката Руска не беше руска, го доказваше фактът, че на гръцка територия, където тя прескачаше от време на време, ако времето беше хубаво и позволяваше по-дълги преходи /спирам дотук с временните тавтологии!/, тя си имаше друго – гръцко, име, а именно – Ксантула, което ще рече на гръцки пак – Руска. И това, защото и от двете страни на границата, независимо едни от други, хората я бяха наименували така заради необичайно светлокафявата ù, почти „руса“ козина, която я отличаваше от другите нейни събратя и позволяваше при всичките ù набези да бъде лесно идентифицирана и надлежно разобличена.

  Вие въобще не се учудвайте, че има толкова „тавтологични“ наименования тук и там из нашите родопски далнини – границата през вековете се е местила като мечка с твърде голям ареал и неукротим приключенски дух и не е чудно, че и реките, и поселенията, и даже някои местности имат идентични названия – само езикът е друг. За турските пък да не говорим – те се срещат и тук, и оттатък – пак по разбираеми исторически причини. Но тоя звателен миш-маш не пречи въобще на хората да си живеят мирно и дружно, въпреки някои национални особености и дребни разногласия.

  А пък набезите на нашата Руска-Ксантула се случваха не толкова поради някаква особена свирепост и кръвожадност /защото тя още не беше стръвница, или поне не през цялото време/, ами от една най-обикновена и прозаична мечешка лакомия. Е, хващаше по някоя и друга пъстърва я в изворите на Бърза река, я по долното ù течение, което се наричаше там Горгица, сещате се защо.  Не признаваше Руска граници и препятствия, защото те са си чисто човешко творение, ами си миткаше навсякъде, особено в брачния период, и никой не се наемаше да реши гръцка мечка ли е или българска и къде ù е точно леговището. Но руска със сигурност не беше, и това си е доста успокоително, че иначе кой знае какви бели щеше да сътвори и можеше да се окаже даже и кръвожадна завоевателна месоядка. Питайте вие украинците за руската кръвожадност! Ако ви се удаде някога възможност, де! Тя и турската граница е на един хвърлей, но тая пък тема е сложна и невъзможна за описване в рамките на един разказ, затова по-добре да не я зачекваме.

  Поразмножили се бяха мечките в тоя район и явно храната не достигаше за всички, та започнаха някои да прескачат из околните села. А Руска си беше харесала явно Лешник и се навърташе тъдява, предимно нощем. Тук някой кошер с мед ще обърне, там някоя кокошка ще завлече, не се връщаше от набезите си с празни лапи.

  Бай Запрян от Горната махала, дето му отмъкна кокошката носачка, взе веднага мерки. Окачи една радиоточка на вратата на курника и оттам денонощно свиреше музика, вървяха новини, чуваха се разни звуци и човешки гласове. Вечер включваше и прожектор, та спря да дохожда мецаната в неговия двор, ама взе пък да навестява съседите.

  Една сутрин баба Дафинка от крайните къщи вдигна тупурдия. Легнали си те с нейния дядо предната вечер в спалнята, дето гледа към улицата, ама било топло лятно време в началото на юни, та оставили прозореца отворен. Събудила се по едно време Дафинка от някакво шумно сумтене. Помислила, че дядо Колю хърка и го сръчкала. Той само се обърнал на другата страна. Обаче сумтенето не спряло, ами идвало някъде откъм прозореца. Надигнала се бабата и какво да види – една мечка, голяма-преголяма, почти три метра висока, както била изправена на задните крака – същинско чудовище! С дълга светла козина, зинала към нея ей такава огромна уста със закривени долни зъби и реве, та се къса!

  А дядото спи като младенец. Завикала Дафина, заревала по-гръмогласно и от мечката. А тя се пуснала от перваза и бавно започнала да се отдалечава. В едната лапа държала пита и от питата мед капе, та накапала цялата улица.

  Скочил дядо Колю, видял  животното, грабнал пушката от стената в пруста и беж след Руска. А тя го усетила, изпуснала питата, стъпила на четири лапи и побягнала с все сила. Гръмнал един-два пъти да я сплаши ловецът, че събудил цялото село. Наизлизали от околните къщи сънените съселяни, някои с пушки, други с пиратки – хвърлят ги по мечката и викат до Бога. Прогонили я далече, чак към Момчилова кория. После се върнали по домовете си да видят какви са щетите. Двайсетина килограма мед изяла поразницата и обърнала десетина кошера. Курниците с кокошките в тях били цели, ама един от контейнерите за смет също бил обърнат и всичките боклуци – разпилени наоколо – явно и там е търсила храна.

  А откакто яде кокоше месо, Руска взе да налита все повече на домашни животни. И когато изкърти оградата на кошарата на бай Танас от Долната махала и му издави няколко овце, решиха жителите на Лешник, че това е капката, която е преляла чашата и подадоха заявка в Министерството на земеделието за получаване на разрешение за отстрел, че много ги беше наплашила русокоската. Разрешение не получиха, но се организира хайка от специалисти, заловиха я най-сетне, приспаха я и я отнесоха надалече в балкана, където села и домашни животни няма.

  Успокои се обстановката, отдъхнаха си хората, ама не задълго. След има-няма две-три седмици Руска пак се появи и тоя път съсипа обора на семейство Чекръкчиеви и им разкъса една крава.

  Сега сигурно ще речете, че щом излязоха пушки в нашето повествование, ще трябва все някога да гръмнат, както е по Чехов и да затрият Руска, въпреки, че не е руска, нали? Да, ама не! Сега ще видите какво всъщност стана.

  По същото време фрау Агнес, германката, отиде пак в Едополи да нагледа щерката, която беше бременна с второ и тежко го караше, че остана майка ù за по-дълго там, да помага след раждането. Панайот Славеев си стоеше през повечето време вкъщи, вършеше туй-онуй в градинката, хранеше кокошките и им събираше яйцата. Додея му обаче да кукува сам и на втората седмица се дигна, отиде до Нейдеград и събра дядо Дойчин, да му е дружинка.

  Старият, въпреки преклонната си възраст, още се държеше и освен артрита и тютюнджийската кашлица, други сериозни болежки нямаше, бодър беше и окумуш. Чул беше той за Руска и реши да поживее малко при сина си, дорде се върне снахата – две глави мислят по-добре от една, разсъждаваше той, пък и скучно му беше в Нейдеград – там дъщеря му беше по цял ден на работа и той стоеше все пред телевизора. С Панайот поне можеше и на шах да поиграе, и по някоя приказка да размени.

  След няколко дъждовни и хладни дни, юнското слънце над Лешник пак пекна, затопли се времето и решиха бащата и синът да излязат да се разтъпчат малко. Къде, къде – до селската бирария стигнаха. Имаше там един навес с три-четири масички и шахматна дъска – тя привлече дядото, много повече от светлото пиво, с което Панайот обичаше да се налива без мярка. Другите дядовци играеха табла с тая дъска, ама те двамата решиха да не се церемонят с прости игри и се захванаха с шаха.

  Нямаше хора в заведението, че беше обяд и повечето бяха я на полето, я по къщята и в градинките. Поръчаха си двамата по една порция печен костур с гарнитура от варени смолянски картофи, за Панайот – и една халба бира. Дядото смърка лимонада и сърцето му пее.

  Влезе Панайот в бирарията да се разговори с кръчмаря и се замота там, а Дойчин нареди фигурките на дъската, отпусна се на удобния пластмасов стол и задряма под топлото юнско слънце. От печения костур се вдига ароматна пара и дразни сетивата на дядото, но сутринта бяха станали и закусили късно, та не бяха много гладни и двамата и не посягаше още към рибата Дойчин, ами чакаше да дойде Панайот. Тъй се и унесе в чакане.

  Приказва що приказва синът за туй, за онуй, присети се по едно време, че е оставил дядото да мъдрува над дъската и излезе под сенника. А там – що да види!

  Дреме Дойчин на стола и даже малко похърква, а до масичката се изправила една огромна мечка и души рибата в чиниите. Замръзна Панайот и не знае какво да прави – да вика ли, за да изплаши мечката и да я прогони или да си мълчи, за да не я стресне и да не нападне баща му. Еле, докопа най-сетне Руска рибата, загреба я с ноктеста лапа и я заръфа, обаче бутна шишето с лимонада и то се стовари на плочника. Разби се на хиляда малки парченца и изпръска спящия. Сепна се дядото и какво да види – мецана му яде от обяда!

  Нямаше време да се изплаши, ами много се разлюти /беше си серт той и никому не отстъпваше своето, та камо ли на някаква мечка стръвница/. Награби дъската, както си беше с фигурките и я стовари с все сила върху главата на лакомницата. Не беше чутовен Дойчиновият удар, ама беше изневиделица. И гътна се мечката, като отсечена, падна на земята и не мръдна повече.

  После се разбра, че получила сърдечен удар. От изненада. Свикнала била да се страхуват и да бягат от нея и с пушки да я целят, но да гърмят само във въздуха. Не очаквала такава безочливост от един дремещ на слънце почти мумифициран старчок.

  После Панайот съзря и един малчуган на няколко метра от тях, извадил телефона и заснел цялата сцена, като че ли е някакъв филм, а не действителна и много опасна случка. И обиколи това видео нета и даже кореспонденти от Пловдив идваха в Нейдеград и взеха интервю от дядо Дойчин. А в новините имаше триминутен репортаж с кадрите, заснети от момчето.

  Прочу се дядото по цялата страна, но не се възгордя. Кръчмарят Асен му подари дъската и сега тя стои на витрината в хола в Нейдеград, редом с купите и грамотите, като трофей.

 А Кристина роди момченце – три и двеста, юнак на юнаците! Кръстиха го, разбира се, Дойчин – на храбрия му прадядо. А Панайот не се сърди, че не е на него, никак даже! Радва се и се гордее.

  Няма някаква хищна блондинка да им се опре, па била тя и мечка стръвница!

https://www.youtube.com/watch?v=4XRzRT7b0OU

https://www.google.com/search?client=firefox-b-d&q=%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0+%D1%87%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%B5#fpstate=ive&vld=cid:ad4ac7e8,vid:fBf7X4ZLNwQ

https://www.youtube.com/watch?v=0T13nmLDoVs