Огънят наметна червената си пелерина и се опита да опари облаците. Те надничаха закачливо надолу, като деца. Леки, прозрачно наивни и любопитни. Не вярваха в червенината на страха и болката, а само в красотата на синьото спокойствие.
Духна вятър и изплъзна качулката от главата на огъня. Той стана, нисък и още по-гневен се изпъчи и закани на облаците. Те бавно се разпиляваха и изчезваха, сякаш някой ги бе заключил в росата и бе направил от тях огромно огледало. Всеки, който рисуваше с фантазията си надежда, можеше да се огледа в него.
Бяло-сини, като замръзнали айзберги-нишки, се вплетоха в пелерината на огъня. Той започна да трепери от студ. Ставаше все по-малък, все по-безпомощен и посивял, докато не се превърна в една едва забележима мъждукаща искра.
Това ли беше той?! Същият ли беше?! Този несломим и безразсъден огън, който заплашваше да изгори облаците?! Та той беше само една малка мъждукаща искра без своята ярко червена пелерина...