88- ФИНАЛ

                  До тук  не споменах  нищо за моите хобита. Като дете нямах някакво подчертано хоби, освен четенето на книги. Като юноша  и младеж, също нямах хоби. Имах разни интереси, но не мога да кажа, че имаше занимание към което да съм пристрастен. Обичах театралната самодейност, но не бях добър актьор и ми даваха все второ степени роли. Те ме задоволяваха. Важно беше да участвам. На олимпийския принцип. 

Докато учех в Академията, с Емил и Владо, се бяхме кооперирали за храненето. Владо пазаруваше, Емо миеше чиниите, а аз готвех. Във всяко писмо, мама ми изпращаше рецепти на любимите  ми ястия и аз се научих да ги приготовлявам.  Продаваха и готово,  хилядо листно тесто, та и баници правех. Бай Владо готвеше само фасул яхния. Беше голям майстор на боба, и до днес готвя фасул по неговата рецепта. Супер вкусен. Имам приятели, които искат само фасул, когато ми идват на гости.

Готвенето ми стана сериозно хоби докато учителствах в Мароко. Имах много свободно време, меса и зеленчуци колкото искаш и се отдадох сериозно на това занимание. И стана  мое най-любимо хоби. Започнах да купувам кулинарни книги и списания, да обогатявам знанията си в областта на гастрономията и постепенно успехите дойдоха.

До такава степен развих това хоби, че в Канада ми стана професия.  Имах собствен ресторант, а  когато фалирах, работих като главен готвач при една пловдивчанка.

Сега, съвсем спокойно мога да кажа, че съм почти професионалист в тоя занаят. Или най-малко полу професионалист. Създавам и мои оригинални рецепти. Наскоро измислих нова торта, която нарекох “Унгарска рапсодия”, защото е вдъхновена от две прочути унгарски торти- “Гараш” и “Добош”( в България произнасяме “добуш). По-възрастните помните пастите “Добуш” с карамел отгоре. Бяха много вкусни. Моята торта се оказа много, много вкусна. Не искам да се хваля, но наистина беше страхотно вкусна, имаше особено фин, благороден, изтънчен вкус. Много труд положих за да я направя, около 4 часа ми отне, но си заслужаваше. Не торта за всеки ден, но за големи празници си заслужава труда и материалите. На моята ФБ страница съм публикувал рецептата и снимка, така,  че

ако някой се интересува, да иде на ФБ страницата на Тони Гудман. Снощи създадох още една торта, нарекох я “ Мое детство”, защото подобна торта мама правеше за мен когато бях дете. Аз бях много слаб, вейка. И мама се чудеше какво да направи, та поне малко да напълнея. То бяха лекарства за отваряне на апетит, то не бяха доктори и курорти в Бояна, Княжево и Владая. Събираше борови връхчета и вареше боров мед, да ям та да напълнея. Масло не кусвах. С клечка вадех всички тлъстинки от салама. И мама правеше една много проста торта, наречена “Монблан” с много маслен крем. Обичах тази торта, и покрай нея, ядех масло. Та снощи се сетих за тази торта, облагородих  и обогатих с лешници. Но още не съм я правил.  Като я направя, ще ви съобщи за да я видите на снимка и да научите рецептата.

Може би най-голямата промяна в живота ми стана през 2015 година. Тогава семейното огнище беше вече съвсем угаснало, мръзнех ден и нощ, и един хубав ден се реших да го напусна. Не беше лесно решение, никак не беше лесно след 54 години брачен живот, но вече не издържах. През 2010 година се случиха фатални събития, които ме накараха да взема това решение.  Но изпълнението се забави с 5 години поради обективни причини. 

В Канада съществува статут “разделени”. Този статут ти дава права на “ерген” или “разведен”, единствено нямаш право да сключваш брак. Иначе си напълно свободен и самостоятелен, нямаш никакви задължения към никого. Особено когато си  пенсионер,  и почти на 80 години.

Тук се налага да се върна доста години назад и ви разкажа за моя живот в периода 1998 до 2010 година.

1998 година, на 5-ти август, пристигнахме в Монреал, Канада, като приети емигранти. Тук, вече 10 години живееше брат ми, а от 7-8 години и дъщеря ни със семейството си. Ние, моята съпруга и аз дойдохме за да бъдем близо до единствената си дъщеря, внука и зетя. Не бяхме икономически емигранти. В България, след промените, имах ресторант, а след това два магазина за парфюмерия и козметика. Материално бяхме  добре. Заминахме за да бъдем със семейството! Никаква друга причина нямаше.

Няколко месеца след пристигането ни, открих собствен ресторант. След две години фалирах и започнах работа в подобен ресторант, собственост на българка. Там работих до 2006 година.

След закриването на моя ресторант, материалното ни положение се влоши много и жена ми започна да действа за общински жилище. В края на 2002 получихме такова- спалня, хол с кухненски бокс, баня с тоалетна и килер. Достатъчно за двучленно семейство. Наем, като за социално слаби, възрасни хора. Електроенергията е включена в наема, а вода в Монреал никой не плаща. Абсолютно никой, тъй като градът е на остров и живеем във реката “Свети Лаврентий” (Сен Лоран).

По традициите в Канада, такива домове имат домсъвети, наречени “Комитет на живущите”. Тези комитети не се занимават с административни въпроси, а имат  за задача да организират социалния живот на старците.  Организират празници на Коледа и Нова Година, на националните празници на Квебек и Канада, организират концерти, игри и забавни вечеринки.

Съвсем скоро след настаняването ни в новата квартира, председателката на комитета ме покани  да стана член на комитета. После е съжалила, но “късно е чадо, мандалото е паднало”! Когато вляза в ръководство на някаква организация, имам навика да се взирам в финансовите документи, в разходването на средствата. Защото съм маниакално педант, да не се злоупотребява с обществени средства. А мнозина такива ръководители го правят. И така само след няколко месеца, Председателката беше изгонена, а мен избраха на нейното място. Цели 6 години бях председател на Комитета, и по думите и мнението на много живущи в дома, не е имало по-успешен председател. Не се хваля, бива ме за такива работи. Даже два пъти канихме българска танцова трупа да изнесат танцов спектакъл- хора и ръченици. Прекрасни танци, изумително красиви носии, всички бяха във възторг. На ръководителката, Моника,  казах, че нямаме пари да им платим, но ще ги почерпим с храна и напитки, и тя се съгласи. Винаги си спомням за нея и другите танцьори, с голяма благодарност, за удоволствието което поднесоха на старите хора от дома.

В нашия дом живееше много добра пианистка- полякиня. Вървейки по коридори, често чувах прекрасни забавни мелодии и известни музикални пиеси, които изпълняваше с голямо майсторство. Поканих я да изнесе концерт пред живущите. “Добре”- каза тя, ако ми платите ще ви свиря”. Няма проблем, отговорих, ще ти дам половината от заплатата ми като председател на комитета. Беше умна, веднага разбра намека  ми, и често ни свиреше, доставяйки  ни удоволствие с майсторските си изпълнения.  Не само ни свиреше безплатно, но  често канеше  и свои приятели и ученици, певци  и   музиканти да гастролират  безплатно.

В нашия дом, на авеню “Изабела” живееха доста рускоговорящи, главно евреи от Русия и Украйна. Освен техния си език, не говореха ни френски, ни английски. Или познанията им бяха толкова нищожни, че не идваха нито на събрания, нито на нашите мероприятия. А бяха доста хора, около 50 човека, почти 50% от живущите в дома. Това беше голямата болка на местните т.е на квебекарите, че “руснаците” не ги уважават и не се включват в мероприятията на комитета.

Не си спомня как стана, но не след  дълго се запознах с Ася. Московчанка с прекрасен френски език, дългогодишна учителка по френска литература в Московска езикова гимназия,  с преподаване на френски език. Подразбрах, че тя е тартор на рускоезичните, ползва се с голямо уважение  и авторитет сред съотечествениците си. Поканих я да влезе в комитета и я избрахме за заместник председател. Това промени целия ми живот.

Веднъж Ася предложи да се организира вечер на поетесата Цветаева.  Естествено щеше да бъде на руски език.   Това щеше да помогне да се привлекат рускоговорящите към нашите мероприятия. Решението беше взето и Ася с нейна приятелка започнаха подготовката. 

Елена беше много близка приятелка на Ася,  но не живееше в нашия дом. Била от Санкт Петербург и имала голям опит за организиране на такива мероприятия. 

За първи път видях Лена у Ася, когато обсъждаха какво и кого да включат в готвената литературна вечер.

Лена беше много красива, с прекрасни коси,  богато посипани  със сребро. Не много висока, с тяло като на бивша балерина. Не беше никак млада,  но с много одухотворено лице и малки сиви очи  с теменужен отенък.  Жена която прави впечатление. 

Ася попита дали може да поканим и други рускоговорящи хора, извън нашия дом.  Естествено нямах нищо против. Залата ни беше доста голяма, така, че не беше проблем. Наблизо имаше друг такъв общински дом, където живеели доста руски и украински евреи.  Наблизо имало и три блока на някаква еврейска фондация, населена с възрастни хора с малки доходи.  В един от тях живеела със съпруга си и Лена. Щяха да дойдат и живущи в тези блокове.

Беше зима. Навън кучешки студ. В залата се събраха не по-малко от 50-60 човека. Вечерта водеше Лена. Всичко мина много добре, беше интересно  и за мен. 

В края на вечерта, един от нашите съседи, Льовата от 6-ти етаж, предложи при следващата подобна сбирка да се поканят всички от дома. На което Лена реагира много остро и между тях започна една словесна битка. Според мен имаше недоразумение и се наложи моята намеса.  Казах, че такива вечери трябва да се обявяват и да се канят ВСИЧКИ желаещи, като изрично се обяви, че ще бъде на руски език. Залата е обществена, на нашия дом, и никой не може да ограничи достъпа на желаещите да присъстват. Ако искат да правят частни мероприятия, трябва да наемат залата, плащайки определената сума, и тогава достъпа мога да ограничат. Как да е, укротиха се, но ми направи впечатление на авторитетния и доста остър тон на Лена. Жена с характер си казах. 

Последваха и други подобни литературни вечери. За Владимир Висоцки, вечер на хумора, вечер посветена на творчеството на Окуджава и други.  Често и на нашите концерти или празници, Ася канеше  Лена. Обикновено идваше сама. Свикнахме с присъствието й. Жена ми я наричаше “хубавата жена”, и наистина Лена беше много красива, въпреки години си. Оказа, че сме връстници. И всеки път когато си говорехме с Ася, не пропусках да кажа, полу сериозно, полу на шега, колко много харесвам Лена.

След шест години председателстване, предадох поста на една френска канадка. По мое време, в  комитета влезоха Мирон, украински евреин, две полякини и квебекарите станаха малцинство, което много ги дразнеше. Това беше моя грешка.

Минаха години, почти не виждах Лена, но не преставах да казвам на Ася, колко много ми харесва приятелката й. Но честно казано, не си правех никакви илюзии. Никакви. Ей така, приказвах си.

Беше в края на 2009 година, мисля, че беше  около средата на  декември. Ася ми се обади да се кача при нея. Тя живееше на 5-ти етаж, а ние на 4-ти.   

Когато влязох бяха двете. Лена стана, приближи се до мене и допря бузата си до моята.  Едно невинно, приятелско “здрасти”,  което  подсказваше много, защото се случваше за първи път. Разбрах. Ася бе помогнала. 

Обадих й се. Срещнахме се и отидохме да пием  кафе, далеч от центъра на Монреал, в кафето на “Замъка Водрьой”, някога резиденция на генерал губернатора, а сега луксозен хотел, ресторант и кафе-сладкарница. Изградено на брега на огромното езеро “Двете планини” - Lac des deux montagnes”.

Изгледът към езерото, през огромните прозорци на кафето, е спиращ дъха. Лятно време е приказно място и често сме ходили с приятели да пием  кафе, след пикник някъде в околностите. През зимата, езерото е замръзнало и някои любители на риболова, изкопават  дупки дълбоко в дебелия лед и ловят риба.

Интериора на хотела е впечатляващо красив, както и на заведенията в него. Всичко е супер лукс. Нещо което аз обичам много. 

На това приказно място беше първата ни среща, а след това стана любимо място за разходка. Независимо от сезона, огромният парк край езерото е прекрасен декор за  разходка, за  хора обичащи романтиката на красивата природа.

След  няколко години, тук в ресторанта на “Замъка Водрьой”, ще посрещаме и Нова година. Но до тогава ще изтече още много, много  вода в река Сен Лоран.

Първите ни срещи, бяха много редки и съвсем приятелски. При хубаво време, се  разхождахме  в някой парк или седяхме на чаша кафе или чай в кафене на някой търговски център. Лена беше много заета в къщи. Съпругът й беше сериозно болен, и цялата домашна работа беше на нейните плещи. Пазаруването, банки, административни задължение, всичко абсолютно всичко беше нейно задължение. Освен това, 6 дни седмично ходеше на плуване, и пет дни в седмицата, по един час се занимаваше с гимнастика и йога у дома,  пред компютъра.

През декември 2010 година,  на 21-ви, точно на рождения ми ден, ми се случиха изключително неприятни неща, които предопределиха по нататъшната ми съдба.

Периодът от декември 2010 до 1 юли 2015 година, е най-тежкият в живота ми. В къщи нямаше един ден без скандали, срещите ми с Лена бяха много редки и краткотрайни.  Болестта на съпругът й беше навлязла в много тежка фаза, и тя нямаше възможност да  отсъства от къщи. Вечно тичаше от лекар на лекар, от болница до друга, а когато го настани в дом за болни стари хора,  всеки  ден прекарваше от 9 до 8 вечерта при него в болницата. В 20 часа ходех да я взема от болницата, седяхме половин час в колата и разговаряхме. След което се  прибираше за да почине от един тежък,  неприятен ден. Вследствие на болестта, мъжът й беше станал груб, непредвидим, обиждаше я без никакъв повод, което я нараняваше силно. Успокоявах я доколкото можех, че причината е  само болестта, че тя го кара да бъде такъв, а не че той е лош.

Наех си квартира и на 1-ви Юли 2015 година напуснах “семейното” огнище. Огнище без огън, без искрица топлина, без една хубава дума. Само скандали и обиди. Никакви външни фактори нямаха отношение към моето решение. Разбирате какво искам да кажа.  Приятелските отношения с Лена, нямаха никакво отношение и абсолютно не влияеха на моето решение. Животът ми беше в опасност. Ужасите които изживях през 2010 година можеха да се повторят още по- жестоки. Трябваше да се спасявам. И успях.

Апартаментчето което наех беше много удобно. Голям хол с кухненски бокс и огромна тераса, спалня, баня с тоалетна и малко килерче. От бившето си жилище взех само дрехите си, и малко от кухненския инвентар- няколко чинии, чаши, вилици и лъжици. 

Длъжен съм да поясня, че в Канада, моята съпруга не е работила нито един час, нито един ден. На 62 години, бях принуден да работя и да издържам семейството. С труда си, можах да обзаведа апартамента , който бяхме наели. От легла, дюшеци, юргани,  печка, хладилник перална. Всичко, абсолютно всичко, цялото обзавеждане на апартамента, от иглата до най-големите мебели, са купени с парите за които се трудех само аз. И всичко оставих, оставих ги на жена си.

Наетият апартамент обзаведох само с нови неща. Основно от магазин “ИКЕА”. Легло, маса, столове, гардероб и шкаф, пердета и завеси. С една дума абсолютно всичко необходимо за нормален живот. Всичко избрахме с Лена. Тя имаше изтънчен вкус и  обзаведохме  апартамента уютно.

Настана най-спокойният период от живота ми. Даже в детството ми не съм имал такова спокойствие.

През 2016 година почина съпругът на Лена. Семейството на единствената й дъщеря живееше в САЩ. Тя също беше съвсем сама тук в Монреал и срещите ни зачестиха. Тя живееше близо, на десетина минути пеша. Всеки след обяд прекарвахме заедно. Било за да играем табла, тя се научи и много обикна тази игра, било за да се разходим в някой от околните паркове. Такива има няколко в нашия квартал. Ходехме и надалеч, край величествената река Сен Лоран, където има един полуостров, превърнат в прекрасен парк, по крайбрежието. 

През зимата  за да избягаме от канадските студове, ходехме  на почивка, за седмица- две, в Куба. А лятно време заминавахме за България. Отначало тя идваше за месец-два, а след 2019 година започнахме да прекарваме в  БГ по 4-5 месеца.

Цяло лято, от София пътувахме на екскурзии из Европа,  Италия, Франция, Турция, Гърция. Ходихме и в Израел. 

Естествено  не можех да не й покажа красотите на България. Пловдив, Варна, Велинград, Златоград.  Пътешествието  с теснолинейката  от Велинград до Банско ни достави неописуемо удоволствие.  Лена беше във възторг от чара на  Родопите,  въобще от красотата България. 

Но, но най-голямата й любов беше Витоша. Беше любов от пръв поглед. Витоша я омайваше. Прекарахме една седмица на “Тихия кът”, тя беше безумно щастлива да се катери по пътеките към “Златните мостове”.  Да диша въздуха на витошките гори,  за нея беше върховно удоволствие. Когато се разхождахме по “Витошка”, от Света Неделя към Патриарха,  тя  се любуваше на уникалния силует на планината, с нейната, на моменти, тъмно виолетова окраска.  Където и да бяхме из София, погледът й винаги беше привлечен като магнит, от планината. Беше силно влюбена във Витоша. Родена край една величествена река - Нева, живяла срещу прочутият “Летний  Сад” в Санкт Петербург, планината я привличаше  и омайваше с необикновената си красота.

След всяко пътешествие, правехме филми. От заснетите видео материали и хилядите фотографии, през дългите зимни вечери, седяхме пред компютъра и създавахме нашите филми. Често имахме творчески спорове, Лена беше перфекционист и не правеше компромис с качеството, даже ако трябваше с часове да поправяме направеното, да премахнем повтарящ се кадър, да променим местата на фотографиите или сменим музиката. Искаше всичко да бъде перфектно, в  нашите любителски филми. Те са около двадесет. От всички интересни места които посетихме, тя най-силно беше харесала Рим.  Първата  дестинации от  нашите десетки пътешествия.

Но, и най-красивата приказка има своя край.  Три месеца в борба с коварната болест, която я сполетя. Три безкрайни месеца в болницата ежедневно до нея, от 9 до 9. Но на 13 март 2023 година, Лена си отиде завинаги.

За мен животът спря! Можете да си представите колко ми е трудно да пиша тези редове. Животът спря!

Казват, че времето лекува. Празни приказки!  Болката, мъката, самотата, загубата на любимия човек нямат  край. Няма!