88 - втора част

                                И така,  на 30 август 1967 година, се качвам във влака София- Москва, с други 21 млади мъже и тръгвам към нови предизвикателства, към нов непознат свят, към нови приключения. Към нова наука и нова професия. Започва един съвсем нов живот, далеч от семейство, далеч от родители и приятели. При нов климат, съвсем други порядки и храна.

Направо революционни промени в живота ми. Налага се да свиквам с понятието “руска зима”, да живея при - 25-30 градуса студ, да си купя ушанка, за да не ми замръзне чутурата.  Вече живея в общежитие, по двама в стая и да уча нови науки на чужд език, от който понятие нямам. Една от новите науки е и английският език- 3 часа всеки ден, 5 дни  седмично.

Още от първите дни става ясно, че сме под непрекъснато наблюдение. Съвсем в началото на учебната година, с моя съквартирант Бело Белов, решаваме да пропуснем първата лекция и тръгваме за втория час. На вратата на Академията сме посрещнати от завуча  и ни се иска обяснение защо сме закъснели. Вахтьоршата(портиер) на общежитието е съобщила в Академията, че двама от новите са тръгнали с  1 час закъснение. КГБ ни дебне! Лабаво няма!  Всичко е под контрол.

Трите години се изнизаха една след друга. Изпълнени с приятни, и не чак толкова приятни моменти. Нови занимания, нови познати и приятели, изпити и домашни. Коренно различен живот. Руска зима,  на която не сме свикнали. Въздуха става на кристали и ако не си подходящо екипиран, я носът ще ти замръзне, я ушите, а бузите ти са като червени ябълки. 

Снабдихме се с хубави български кожуси, бяха около м 60-70 лева. Но свалиш ли го, каквото и да облечеш, все едно си гол. Продадох го на един руснак за 450 рубли. Беше познат на нашия Гошо.  Срещнахме се на метро “Таганская” вечерта. Беше тъмно и не можеше да разгледа добре кожуха. Попита ме дали съм българин, да казах “от България съм, защо питаш. Ами помислих да не си арменец, от тях като купуваш нещо, трябва да си много внимателен. Успокоих го, че съм от България.

Често ходех на кино, на театър. Имаше прекрасни спектакли. Когато за пръв път попаднах в театъра на “Таганка” и гледах постановките на Юрий Любимов, разбрах какво е съвременен театър. Не напразно славата му се носеше из цял свят. Спектакли като “10 дни които разтърсиха света”, “Тартюф” на Молиер, “Емилиян Пугачов” по поемата на Сергей Есенин, с участието на Владимир Висоцки и Анна Демидова, са театрални празници, които човек не забравя до края на живота си.

Пугачов гледах на самата премиера. Моята преподавателка по руски език, Сицилия Марковна Есенина, беше снаха на поета, и бяха получили почетни покани за премиерата. Но съпругът й, син на Есенин, беше извън Москва и тя, знаейки за моя  голям интерес към този театър, ме покани да я придружа на премиерата.

По време на учението ми в Москва, можах да посетя Армения, да се наслаждавам на красотата на Санкт Петербург, тогава все още наричан Ленинград. Прекарах 3  незабравими дни в един чуден старинен град, Талин-столицата на Естония, в който се влюбих за цял живот.

Но в началото на Юли 1970 година  се завърнах в семейното огнище. Огнището беше там, но огъня съвсем беше угаснал. Баща ми и съпругата ми не си говореха от години. За мен, разкъсан между двама враждуващи мои близки, беше много тежко. А да имаме собствен дом, беше невъзможно. Чакахме ред, чакахме 14 години за да имаме право да си закупим апартамент, и 11 години за да си купим една скапана “Жигула”. И като започнат да хвалят и да плачат за бай Тошовото време, направо се вбесявам. Да имаше и хубави неща, всеки обективен човек ще ги признае. За съжаление “промените” се оказаха напълно фалшиви и  се превърнаха в истински геноцид над  българската нация. Ние, арменците вече 110 години не можем да забравим  1 милион и половина жертви на геноцида над арменците, причинен от турците, а България загуби над три милиона от населението си, заради разбойническото управление на собствените си политици.

Но, аз не участвам в управлението на България, поне  за сега), няма да коментирам ситуацията.

Питали Гарабед, къде работи и той отговорил “в една реорганизация”. Напълно го разбирам. И при мене беше така.  Работех в Техноимпорт. Създаде се “Химкомплект”  и канторите които обслужваха химическата промишленост, минахме към новата инженерингова организация. Хайде  местене по етажите, мъкнене на бюра и класьори, и естествено нови началници.  А нов  началник, обикновено е спуснат отгоре и нищо не разбира от твоята работа, но ти дава акъл. Или както казваше чичо Димчо, моят пряк шеф, “началник повече получава, и повече знае”. Първото е вярно, за второто може да се спори.

Димчо Димчев, бивш партизанин, и стар външнотърговски деятел беше добър човек и с голям жизнен опит. Бил е генерален директор на Кореком, началник управление в Министерството, търговски представител в Мароко и т.н. От търговия не разбираше много, но знаеше какво иска да чува началството и беше голям бюрократ. Мен хич ме няма в нея, но от чичо Димчо съм научил много умни неща. Държавните работи се вършат с писане, казваше той. “Винаги имай документ подписан от началството, защото когато започнат да търсят сметка, и най-големите началници се отмятат”, беше максимата на чичо Димчо и беше напълно прав.

Създаде се Асоциация “Биотехника” със седалище град Пловдив. Централното управление, т.е началниците- 40-50 човека,  бяха във Филибето майна, а ние пчеличките- над 200 човека в София.  И започна едно безкрайно пътуване до градът на тепетата. Началниците  провеждат съвещания и хайде,  към Пловдив тръгваме от София, от Бургас, от Хасково, от Стара Загора, от Кърджали. Два часа съвещание, цял ден загубен за пътуване и сума пари за коли, за бензин, за командировъчни. Разхищение неоправдано! Но Петко Данчев, нов любимец на бай Тошо, командва парада, също като Фюрера.  Директори, зам генерални и началници се наказват поголовно, за щяло и нещяло!  Заплатите на софийските служители носеше от Пловдив,  лично главният счетоводител на асоциацията в пазарска торба.

     На мода излезе кооперирането с западни фирми.  Наш Петко харесал някаква преса на някакво международно изложение, купил я и нарежда на наш завод от системата да усвои производството на тази машина. Ама фирмата дали е съгласна или не, Данчев не го интересува. Заповед и следват наказания!

На едно такова изложение в ГФР, Данчев харесал една преса за производство на брикети от отпадъци- парцали, талаш и други  боклуци. Наредил на съпровождащите го “търговци” да я купят и изпратя в Хасково, на големия машиностроителен комбинат “ХИММАШ” за усвояване на производството на пресата. Първата произведена преса в Хасково трябваше да бъде изложена на Пловдивския мострен панаир и обявена за кооперирано производство. Та бай Тошо като мине и я види да каже “Аферим на мойто момче, виж какви работи прави”. 

Хасковлии, ама хич не се трогнали от заповедта на началството, пребоядисали  ламаринения бункер за суровини(парцалите) от оригиналния зелен цвят, на червено и изтъпанчиха пресата на Панаира. Да обаче когато минава Правителството начело с Тато, пресата трябва да работи и да произведе поне един брикет. Да ама никой не знае как да пусне машината. И ми нареждат срочно да бъде извикан  техник от немската фирма за да пусне машината. Няма проблем. Дойде техника, видя пребоядисания бункер и заяви, че това не е тяхната машина и отказа да я пусне! 

Ами сега?!? Кардарма, вечери, обеди, но немеца не иска и да чуе за пускане на машината. Обаждам се на собственика на завода в Германия, казвам, че сме искали да му направим изненада за бъдещо сътрудничество, че имаме намерение да купим лиценз за производство на пресата и го каня на преговори. Но да нареди на техника да пусне машината  да работи по време на посещението на Правителствената делегация при откриването на ПМП. Нейсе,  директорът се съгласява и дава нареждане на техника да пусне машината.

Завод “Бистрец” Кърджали имат за задача да усвоят производството на сглобяеми басейни за вили, паркове, и др.  Нещо което те никога не са правили, нямат и намерение да правят. Пак опират до моята кантора, внасям от Италия такъв басейн, цена 6000 дол. Монтираме го на панаира.  Отивам в Двореца на пионерите  в Пловдив и  и с директорката уговарям,  5-6 пионерчета, в деня на откриването по бански костюми да се къпят  в басейна, когато минава Тодор Живков. И на басейна слагаме табела “кооперирано производство” с италианската фирма “Х”.

                 Хасково произвеждаха големи резервоари за  бистър ябълков сок, износ за СССР.  Резервоарите бяха с полуобли дъна с диаметър 2 метра. ХИММАШ, нямаха машина за изработване на такива дъна, и направиха заявка за внос от Румъния. 

 Един хубав ден,  българската делегация в състав Крикор Асланян и Гарабед  Едикойси….ян, началник пресов цех на ХИММАШ,  забравил съм фамилното му  име, пристигаме в Букурещ . Служителите на търговското представителство  на НРБ, ТРИ ДНИ  се тресяха от смях, научавайки имената на българската делегация- Киркор и Гарабед.

Румънците поискаха да платим с долари, понеже те внасяли материала от западна страна и отказаха плащане в преводни рубли, валутата за разплащане на стоки  между соцстрани. 

Втори път ходихме с заместника на Петко Данчев, но румънската организация пак отказа. Искат долари и това е. Не отстъпват. 

      Петък след обед в 14 часа сме привикани при Петко Данчев, Спартак Жаров-генерален директор на “Биоинвест”, Васил Янчев, негов заместник, който отговаря за моята кантора и естествено моя милост. Началството иска обяснение защо дъната все още не са внесени. Големите ми началници мълчат като риби, пак аз съм на топа на устата. 

- Другарю Данчев, румънската страна иска долари и отказва доставката. Знаете, че ходих три пъти да ги моля. Отказват категорично!

Както винаги, на всички съвещания,  има секретарка която стенографира кой какво е казал.(въведено от Петко Данчев). Той се обръща към секретарката и нарежда: В 15 часа на бюрото ми да има заповед за дисциплинарно уволнение на Асланян!  И става.  Моите началници мълчат като риби.

- Другарю Данчев, като осъден на смърт имам ли право на последна дума?

-Кажи!

- Случвало ли се е, да  си поискате от някоя булка и тя да ви откаже, категорично да Ви откаже? Какво ще направите, не иска жената, НЕ БУТА!   Ще я биете ли, ще я убивате ли, не БУТА! Така е и с дъната, румънците не ги дават. Дайте ми един взвод автоматчици,  да ида да ги взема насила. 

Мълча малко, и каза” давам ти две седмици, дъната да са в Хасково.  А аз от понеделник излизах в лятна отпуска. 

После с директора на ХИММАШ, Чолаков ходихме в Италия и Франция, за да купим такава машина за дъна. Купихме от Италия. 

Директорката по “изпълнение на решенията”,  другарката Мечкова, която беше натоварена да подготвя заповедите за наказание при неизпълнение на заповедите на Петко Данчев, веднъж ми каза, че съм единственият директор без наказание. “Не знам защо, изглежда шефа има слабост към тебе”. 

        Даааа, много вода изтече от тогава. Няма го бай Тошо, няма го наш Петко, няма социализъм, няма нищо.  В Хасково няма Химмаш, нито пък Биоинвест в Пловдив.  

35 години промени. Само състава на парламента не се променя. Все едни и същи. Откакто бате Бойко взе властта, нищо не се променя. Има стабилност в държавата.  Е, от време на време се променят мадамите от антуража му, ама и това е нормално. В годините те остаряват и излизат в “пенсия”. Идват други, по-млади, по-нахакани, по-напористи като нашето Райче с арменската фамилия. Сега тя е на мода.  Най-авторитетната( на килограми) си замина за Монтана, кака Цецка се върна в Плевен,  убавицата  Атанасова стана конституционна съдийка, та се наложи да я прочете, поне резюмето. Данчо турчето,  дето живееше от хазарт, сега е най-големият й противник. Нормално, вече 30 и кусур години е депутат, турците го осиновиха. Сега, Данчо  се бори против хазарта и незаконно забогателите. Беше човек на Ахмед, сега се кланя на Мехмед( Д.П) и “новото му начало.

През 1998 година и аз поставих ново начало в живота си. “Продадох червената си Лада, за билет до Монтреал и виза, и от 8-ми коловоз хванах товарния  влак за Канада.  На гарата Мамалев и Сие къмпани ме изпратиха с “ох Канада, Канада” и станах канадец и готвач. Почнах да бъркам  разни манджи, и така ги забърках, че накрая останах съвсем сам в живота. 

     Самота значи спокойствие, значи независимост, значи свобода. Ами нали всички национални герои са се борили именно за свобода, и затова са обявени за герои. Има и много загинали за свободата, но това е друга тема. Тя не ме засяга, за сега. 

  Скоро минах на медицински преглед, получих оценка “годен за водач на МПС” това е най-голямата ми радост. Само на волана се чувствам на 20-25 години, това ми дава самочувствие и не ходя пеша. Винаги съм се оправял, ще се оправя и сега. Мама много се безпокоеше за брат ми, който е с 11 години по-млад,  как е, що е, оправя ли се с проблемите си! За мен беше спокойна. Беше убедена, че ще се справя с всякаква ситуация и се оказа, че не е бъркала. Оправям се. 

Една от най-големите промени в живота ми стана през 2010 година.  Най неочаквано прописах. Да, вярно станах писател и журналист и вече повече от 10 години редовно плащам членския си внос в СБЖ.  Даже веднъж летувах в почивната им станция на Златни пясъци.  Написах няколко книги за  “Стара София” и даже един роман.  Вече съм известен като Георги Каназирски-Верин и Драган Тенев. Ама това хич не ми е минавало през ума, че може да ми се случи. Но стана.

Като малък исках да бъда портиер, да имам голяма връзка ключове и фуражка. Ходехме на гости у семейство Балъкчиян, а  в тяхната кооперация на бул. Христо Ботев и Пиротска, имаше портиер с огромна връзка ключове, което ме беше впечатлило толкова силно, че мечтаех да стана портиер. След това исках да стана химик инжинер. Ще кажете, това пък от къде го измисли. Ще ви кажа.  Имахме познат от Бургас, химик инжинер и всички го хвалеха и му се възхищаваха. Така в мен се роди идеята да стана като него, та и на  мен да се възхищават. Честно казано, нито знаех какво е химия, нито знаех с какво ще се занимавам, ако се осъществи мечтата ми. Беше ми все едно, важното беше да ми се възхищават. Да но и тази мечта пропадна. Не, не е вярно, не пропадна, а беше заменена с по-лъскава. Пожарникар! 

Божеее, какви  лъскави шлемове имаха нашите пожарникари. Когато ги видях,  ахнах и реших никакъв портиер, никакъв инжинер! Искам да стана пожарникар и да имам  лъскав шлем. Не съм бил глупав. Виждал съм големи перспективи за издигане. Бате Бойко беше пожарникар, а стана кмет на София, главен секретар на МВР, няколко пъти Министър председател, а беше пожарникар от Банкя. Аз поне бях софиянец и живеех на Раковска, точно срещу пожарната. Само да пресека улицата и готово.     

Годините минаваха, мечтите ми се променяха  толкова бързо, че нямаха време да се реализират. 

Когато мечтите ти не се реализират, никога не си разочарован.  Все си мислиш, колко щастлив щеше да бъдеш ако се реализираха.  Самото мечтаене е вече вид щастие. Мечтайте непрекъснато, супер е!

Жертва на арменския принцип -детето да има професия, станах стругар. Вече ви казах каква беше съдбата на стругарчето  от ЗММ. Пълен провал!  

Честно да си призная, в даскалъка, най-неочаквано и за мен, имах успех. Оказа се, че съм добър педагог, по природа. Тогава не бях учил педагогика, нито психология. Запознах се с тези науки  по-късно, в Университета.  И ако бях продължил в областта на образованието, сигурно щях и директор на училище да стана.  

Исках да напиша десетина страници, а ето че станаха почти 20. Много, прекалено много се удължи ретроспекцията. Крайно време да отиваме към приключване. (следва)