23.02.2025 г., 20:52 ч.  

А29 

  Проза » Разкази
99 0 5
18 мин за четене
Спомням си много добре кога донесоха А29.
Беше през ноември миналата година, когато небето тежеше, сякаш бе глътнало цяло стадо волове. Брезичките трептяха тревожно и хилядите им листенца шушукаха едно с друго притеснени за своята съдба. Ако някой в този живот можеше да улови вятъра, то това бяха именно те, защото трептяха като обички треперушки, дори от най-нежния му полъх. А, когато вятърът беше буен се откъсваха и писъците им свистяха из цялата гора като куршуми. После падаха тихичко по земята и от въздишките им се образуваха най-пукхавите, бели облаци, които някога бях виждал.
Седях в старата си работилничка и тъкмо се приготвях да се прибирам преди да е заваляло. Трябваше да купя хляб, така ми беше поръчала моята бабичка. Беше ми сготвила любимото телешко варено и ме чакаше да вечеряме. Слюнките ми вече пълнеха лакомата ми уста, когато звънчето над вратата звънна и вътре влетя един разтревожен мъж с кукла в ръцете. Беше слаб, висок и много нервен. Очите му святкаха в помръкналата ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Анахид Демирова Всички права запазени

Предложения
: ??:??