Месец март тъкмо затопляше не толкова простудената от тази зима природа, когато коварният коронавирус достигна и България. Не очаквах тази китайска напаст да провали пролетните ми планове за пакости в училище и футболни игри на открито. Цяла зима чаках с нетърпение да се ометем от смърдящия на потни крака, спарени от дълго носени вълнени чорапи, физкултурен салон и да открием сезона на забавлението, на „прераждането за нов живот“, както учителите казваха. Въпреки че не валя много сняг тази година, чувствах, че пролетта ще донесе нещо специално, нещо ново, магично, достойно да бъде увенчано с изпълнението на плана, който скроихме заедно с двамата ми верни другари Пешо и Манол. Беше план, който щеше да подлуди учителите и да остане в историята на училище „Асен Пейков“. Не съм отличник, нито искам да бъда. Прочух се в училище като „средния мухльо“, защото преподавателите ми по милост ми пишеха среден, за да си нямат работа с мен през лятната ваканция или ако трябва да повтарям, а и защото ...