Тишината в стаята се проряза с едно "Не мога бе, не мога, НЕ МОГА!", а после се чу тъп удар в стената с глава. Дам, Алиса беше застанала със забит в земята поглед и навярно отново водеше дуел с другата Алиса в себе си. 
- Пак са се хванали за гушите. - промърмори под носа си пушещата гъсеница Абсолем. 
- Чух те. - изрепчи се Алиса.
- Надявах се да си ме чула. - погледна я апатично той и издиша в лицето й кълбо дим.
- Моля те, тази вечер не ми е до завъртените ти твърдения относно безразсъдството ми.
- Безразсъдство? Всички останали му казваме любов. - усмихна се с крайчето на устата си гъсеницата, защото знаеше, че това ще я подразни и същевременно затапи. След това потъна в сън.
- ........ .
Да. Мълчание. Това се чуваше от Алиса. Какво можеше да каже, всъщност? Абсолем не беше единственият, който й го натяква. Това, което я мъчеше реално беше, че не може да приеме действителността си. Не може да проумее как на нейната възраст (от скромните двадесет години) един човек умее да я кара да се чувства като дете. Дете, знаещо пътя, по който минава всеки ден за вкъщи, но се колебае дали да не опита да мине и по друг маршрут. Дете, на което му се ще да рискува, за да разбере къде точно се намира и да знае повече за местоположението си. Но и дете, на което не му стиска, защото знае, че рискува да се изгуби завинаги. И сега Алиса спори. Спори със себе си. Спори с другата в себе си:
- Пиши му. - казва тя.
- Луда ли си? Та той трябваше да ми пише още снощи! - кресна Алиса.
- Но нали ти написа, че се е чудил цял ден какво да измисли... защото заслужаваш нещо наистина вълшебно...
- Да... със 7 часа разлика. - завъртя очите си Алиса към тавана.
- Няма значение. Каза, че слънцето днес е греело за теб! - усмихна се другата и се завъртя свенливо.
- Да, но... Не знам. Може би е приятелски жест просто и това е. - заключи тя.
- Ох, хайде кажи му, че чакаш от снощи да ти пише!
- Няма! Ще се възгордее! - начумери се пак Алиса.
- Но ти му събираш песни цял ден... - недоумяващо погледна я огледалната й страна.
- Събирах му и ще му събирам още... Но просто заслужавам повече. Заслужавам да знае какво да ми напише. Заслужавам не да ми го пише... а да ми го връчи. Обичам цветята му. Сега къде са?
- И той е объркан навярно колкото теб. И не, не го оправдавам. - побърза да добави - Какво ще постигнеш като не му отговаряш?
- Не знам... Толкова ми е трудно. Ако му кажа, че неговите думи чакам от 20 часа насам... и че съм изтръпвала цял ден при иззвъняването на телефона ми.... и че като чуя любима песен, която съм забравила, си я записвам в телефона, за да му я пратя... какво? Ако ме вижда само като приятелка, с това си държание ще си остана само такава. Винаги. Не искам да го губя. Не искам нещата да се променят към по-зле. Не мога. Свикнах с присъствието му и с вниманието му. Говорим на един език. Недостъпен за другите език. Защо живеем в материален свят? Защо всички, вместо тела, не сме само по души? Ако беше така, той щеше да е моята половинка-душа. Единствената душа, която знае как да се оправя с моята. Как да я отсърди, как да я отплаче, как да я отмълчи. 
Докато се усети, Алиса разбра, че в крайна сметка си говори сама. Диалогът се бе превърнал в монолог. Тя можеше с часове да говори за него. Винаги имаше какво още да добави към описанието му. И въпреки това едни думи не стигаха, познанията й не стигаха, за да разбере какво се случва. И наистина я беше страх да узнае. Поне не все още. И се моли никога да не става прекалено късно за това.

П.С. Да. Мога да пиша за теб постоянно. И стихове, и романи, и приказки. Но ти не ги чети.