БРАЗДАТА
Как да пиша, като не ми се пише тази вечер? А знам, че трябва. Както е с живота. Не му се живее на човек понякога, смъртта го притиска, души го отвсякъде, но душата се опъва и не ще да излезе от тялото. Мислите са отвъд, но тя не се откъсва, стои си оттук, инатѝ се и вика:
– Не! Аз не съм си свършила работата, имам още няколко въглена, нека да догорят, може да стоплят още някого, може да помогнат някому да види пътечка към по-доброто, може...
Може! Божà работа!
– Това е браздата, която разделя мига от безкрайността. Тези малки изтощени въгленчета – мърмори в полусън тате.
Това го разбирам и аз, гледайки бавните движения на пресъхващите му устни. Студено му е. Долната му челюст потреперва. А може би плаче. Сигурно. Животът е илюзия за щастие, краят е тъжна и жестока реалност. А истината е, че и едното, и другото е красота. Просто различните хора различно я усещат. Но я усещат винаги. И в най-големия ѝ блясък, и в най-болезненото ѝ страдание. Спомних си го в разцвета на жизнелюб ...