Вървим през гората, говорим си, смеем се, аз бутам едно дърво върху него, той умира, има погребение, на което аз не отивам... Добро утро! "Какви деца растат в днешно време!"

Осем часа. Ще поспя още малко. Да, бе!

- Ало?... Ами... да. Не, няма нищо!... Става. Кога?... Добре, в 12 у вас. Чао.

 Часовете после ми се губят. Към 11 ставам. Обличам се и излизам. Ще купя нещо да не каже miss Perfect, че съм отишла без нищо (тя, разбира се, няма да го каже, нали е перфектна, но непременно ще си го помисли).

Влизам в първия магазин. Казвам "Добър ден" без не очаквам отговор. После искам: "Една тарелка сладки - ей от тия", а продавачката кима с поглед, казващ възможно най-ясно: "Ама ти какво правиш тука? Аз да не съм застанала зад този щанд да продавам? Да не съм тука да ти давам тарелки?" После ми подава сладките и казва: "Един и петдесет." Аз й давам парите и точно преди да изляза, поглеждам пуловера й (ей така, от любов към детайлите) - син е. Излизам. Завалява дъжд. Не е нито лек, нито топъл, а нежен - в никакъв случай. Дори прозрачен не е! А тежък, стоманено студен и... син... съвсем като по анимационните филмчета... само че наистина.

Щом влизам в дома на miss Perfect, тя ме посреща с усмивка, която на пръв поглед е перфектна, но аз все пак я познавам твърде отдавна (и miss Perfect, и усмивката), че да се хвана. По крайчеца на устните й има бледо синьо (какъв ли сок е пила този път?) Разказва ми "някакви неща" (аз още се изявявам като кошче за душевни отпадъци от време на време), а после казвам, че ще си ходя. Все едно й е. Преди да затвори вратата за миг отново зървам синкавите краища на розовките й устни.

Разхождам се. Оглеждам всичко. Хората, дърветата (колкото и малко да са останали), плочките по улиците, сградите... Лицата на хората винаги са били толкова безразлични, но сега по тях има лек син оттенък. От студа, предполагам. Сега обчаче ми се струва, че и всичко останало е такова. ЗАЩО? Или аз полудявам или... Тъжно е. И безразлично. Свечерява се. Въздухът посинява. Казват, че било заради снега (който започна да вали някъде между училищните мъки и дълбокомислените открития на miss Perfect ), но аз мисля, че посинява от най-обикновена суетност. Какво? Посинява? Сега и въздухът ли? Май наистина г-ца ИСКАМ е права. Полудявам. Още повече. Прибирам се. Няма да стоя тука повече! НЯМА!

Хвърлям се на  жълтото легло и поглеждам към тавана, който, разбира се, също е жълт. Ей сега ще затворя очи и ще потъна в море от... от каквото си искам. Ъ? НЕЕЕЕЕЕЕ!

От жълтите ъглите към тавана на тънички вадички се прокрадва... синьо...