Ако никога беше всякога, животът може би щеше да бъде по-безболезнен, по-чужд откъм сълзи и по-склонен да не ни мачка... Някога, когато бях дете, обичах да играя на плажа и да правя дворци от пясък и вода. Днес гледам песъчинките, мидено несъвършенство и си мисля за мечтите - също толкова крехки и красиви, колкото са и мидите, но и  също толкова обречени от океана на живота... Може би и аз направих грешката на всяко едно пораснало дете - смених очилата, които носех и продадох розовия им цвят за черен... Преди нямах търпение да порасна, а сега единственото ми желание е отново да съм дете, за да бъда щастлива. Стъпвам по пясъка и морската пяна гъделичка настръхналите ми ходила. Вече е късна есен, но това никак не ме интересува - човек понякога трябва да бъде малко луд, за да спечели капка наслаждение и неповторимост. И нищо, че морето е сърдито, мога да си спомня осезателно всеки един незаменим момент, свързан с този плаж. Затварям очи и сякаш го виждам пред себе си, млад и безгрижен, изпълнен с нежност и любов, с онова меко пламъче в очите му, което не можеш да не забележиш. Слънцето осветява лешниковите му очи и пречупва лъчите си в техните ириси. Бога ми, мога да се закълна, че очите му стават златни, когато се огледа в моите! Носи ме в ръцете си и докосва със своите устните ми. Бризът пее сутрешната си песен, а чайките му пригласят с откъслечни възклицания, сякаш изразявайки преклонението си пред нашата любов. A морето е по-синьо и пленително от всякога...

 Миналата година ми откриха левкемия. Лекарят беше искрен и прям - каза си всичко без много увъртане. И така бе по-добре, защо да ме лъже?... И, противно на общото мнение, аз съм доволна, защото най-после ще бъда до него. Отварям очите си, сякаш се будя от сън и се чудя защо за пореден път си го причинявам. Поглеждам към морето и откривам разликата - зелена буря, пълна с водорасли... Нищо общо с нашето море... Съзирам ръцете си и откривам бръчките на един отминал живот... Но няма връщане назад... Навеждам се  и взимам шала - подарък от предишно щастие... Разплакан поглед към любимото място... защото знам, че го съзирам за последен път... Остават само стъпките ми, но не тези впити трапчинки дълбоко в пясъка, които морето ще отмие след минута, а онези дълбоко вкоренени спомени в нашето единствено влюбено море! Аз съм там - в малките капчици морска пяна и попивам всяка милувка от него - ситния морски пясък. Аз съм там - слънчевият лъч, галещ с топли пръсти дъгата. Аз съм там и не съм сама!