Той я видя за първи път една лятна привечер, когато бе едва деветнайсет годишен.
Беше на село за през ваканцията, през деня се спускаше към реката, газеше из вирчетата, ловеше риба или просто се мотаеше безцелно, а вечер обичаше да ляга в сеното и да гледа звездите. Тихо момче беше, нямаше много приятели, предпочиташе някоя интересна книга пред игра на футбол с момчетата, или дори пред някой вихрен купон. Така и не намери общ език с момичетата, а единствената, с която се беше целувал, го беше зарязала именно заради неговата свитост и нерешителност.
Тази вечер ухаеше особено и може би именно тези упойващи аромати го караха да си спомня онези първи плахи целувки, имаше усещането, че наоколо витае някаква непозната чувственост, която го кара да настръхва дори в такава гальовно топла вечер.
Усети присъствието ù още преди да я види. Тя стоеше леко наклонила глава, а пищната ù коса се стичаше под кръста ù.
 - Коя си ти, как влезе тук? - момчето се надигна и се опита да я разгледа по-подробно. Хубава беше, несъмнено, макар че... имаше в нея нещо странно.
 - При теб съм дошла. При теб.
И гласът ù бе особен, глас ли, ами че тя май изобщо не проговори, той просто усети думите ù като полъх от музика в себе си, като ехо от хиляди сладостни въздишки.
Любиха се цяла нощ, после и следващата, и по-следващата. Тя идваше при него винаги привечер, почти цял месец, но той така и не разбра нищо за нея. А външността ù говореше по-малко и от самата нея - понякога почти на дете му приличаше, друг път беше страстна и необуздана като жена, или пък смирена и плаха като девойче. Очите ù бяха огромни и пъстри, и сякаш се променяха - ту тъмни и дълбоки, ту спокойно зелени като вировете при реката, ту синееха като небето сутрин по изгрев.
И сякаш само косата ù си оставаше непроменена - блестящ тъмен водопад с един чисто бял кичур, който сияеше като сребърен.
Когато настъпи последната вечер преди заминаването му, той реши, че трябва да поговорят. За кой ли път се замисли, че толкова време са заедно, всичко помежду им е така красиво, а не са казали и думичка за себе си. Поиска да я посрещне тази последна вечер и набра пъстър букет горски цветя.
Но тя отново се появи неусетно  и той чу смеха ù като шепот на хиляди бълбукащи поточета в главата си.
 - Цветята са прекрасни!
 - За теб са!
 - Цветята са прекрасни, прекалено хубави са, за да се убиват, глупчо такъв! - тя ги взе от ръцете му и в следващия миг видя, че цялата е окичена с цветя, те сякаш израстваха от нея, виеха се между къдрите ù, стичаха се между гърдите ù, посипваха се около нея и тя вървеше като по цветно море. Наоколо хвърчаха пеперуди, стотици, не, хиляди, разноцветно дихание от ефирност и трепет, а по раменете ù кацаха птици, които сякаш нещо му говореха. Или не - може би тя му говореше:
 - Това е последната ни нощ заедно. Идвам да се сбогуваме.
Ако можеше да говори, ах, ако можеше, толкова искаше да ù каже - че тя е всичко за него, че откак са заедно, живее само с мисълта за нея и тя единствено го кара да се чувства толкова жив, че сякаш всичко наоколо изглежда по-ярко, по-ясно, по-истинско... Но от вълнение едва дишаше,  едва успя да промълви:
 - Защо си отиваш, ще ти дам адреса си в града, а ако не можеш да идваш ти, аз ще идвам...
 - Ти вече получи всичко, което можех да ти дам. - Тя се усмихна и нощта се окъпа в меко сияние, а в косите ù затанцуваха светулки. - Сега ще откриеш своя свят и всичко, което ще те направи щастлив! Вече имаш очи за мен, за красотата.
 - Но... почакай, никога ли повече няма да те видя?
 - Не зная, може би, ако си забравил за красотата, ако си се загубил, ако имаш нужда отново от мен...
Последните ù думи още звучаха в главата му, но нея вече я нямаше. Само няколко светулки и неустоимият аромат наоколо все още напомняха за нея.
Минаха години.
Време, през което младият мъж откри своето призвание - завърши рисуване, беше един от най-добрите студенти. Творбите му донесоха известност още в Академията, по-късно самостоятелните му изложби го наложиха като гениален майстор на четката, прочу се и в чужбина. Един от най-големите критици на своето време го нарече "Майстор на живата картина" и вече навсякъде го наричаха така.
Междувременно се ожени за дъщерята на крупен бизнесмен, меценат и радетел на изкуството. Той го въвлече в някои свои финансови игрички и за известно време младият гений се поотдалечи малко от работата си, увлечен от бързата печалба.
Беше доволен от живота си - красива мила съпруга, двама близнака, финансов просперитет. Все по-рядко посягаше към четката, все по-ленив и бездеен ставаше животът му, но това му харесваше.
Бяха на вилата, когато една лятна привечер единият от синовете му дотърча и го извика:
- Тате, бързо ела да видиш каква птица кацна на ореха!
- Че каква ще да е толкова тая птица - птица като птица! - изшумоля с вестника и реши изобщо да не му обръща внимание.
- Вижте, вижте! - откъм градината се появи тичешком и другият му син - Ударих я с въздушната пушка! Много странна птица, може в някой музей...
Но той не чу нищо повече, защото я видя. Веднага я позна. Беше тя, завърнала се, за да му припомни забравената от него красота. Мъничка такава, с тъмни блестящи пера и само едно чисто бяло и сияйно, като сребро. Пъстрото ù око беше още отворено, когато една сълзичка се плъзна от него и падна на ръката му. И всички видяха как сълзата се разтвори като пъпка и разцъфна най-красивият цвят, който някога бяха виждали... Как ли в един само цвят се беше събрала цялата пъстрота на света?!