Влезе в залата. Всички сякаш точно нея очакваха. Уплаши се. Страшно е да знаеш, че всички очакват най-доброто oт теб. Но страхът отмина, когато пристъпи към сцената. Тя усещаше сигурност само и единствено там. В онзи прашен стар театър тя виждаше бъдещето си, мечтите. Виждаше себе си. Спря преди да се качи. Огледа се. Усмивките на журито я правеха още по-уверена. Сякаш казваха: "Знаем, че ще се справиш". Тя също го знаеше.
   Сигурна беше, че сцената няма да ú изневери, че тя самата няма да изневери на сцената. Ролята беше близо до същността ú, а дори да не беше нямаше да ú е трудно да се въплъти в нея. Свикнала е. Всеки ден различна роля. Тя беше актриса. Умееше да си служи с думите и жестовете, за да манипулира околните. Знаеше как да акцентира върху моментното действие, без да разваля сцената. Знаеше, че гласът ú трябва да изразява по точен начин това което иска да каже. Знаеше за жестовете. Нищо не трябва да бъде преиграно. Нищо не трябва да бъде изкуствено.
   Oгледа се. Била е там стотици пъти,атмосферата ú беше позната. Tам беше мястото ú. Върна усмивката на хората, които седяха пред нея и се качи на сцената.
Беше тъмно. Прожекторът беше насочен към центъра. Столът, който бяха сложили там, беше единственото осветено място в цялата зала.
   Седна и изчака знак за начало. Оглеждаше се и започна малко да се изнервя.
Нещата се случваха толкова бързо, а тя сякаш живееше в една своя реалност, където всеки детайл бе от значение.
    "Начало."

    Мислите ú спряха изведнъж и тя започна да играе.
    Монологът не беше толкова дълъг. Ролята ú бе на зависима и нещастно изоставена от любовта млада дама търсеща своите 5 милиграма дрога,5 милиграма щастие. Метафора на една проста прегръдка.
    Разбираше всяка дума която казваше. Знаеше за нещастието и зависимостта. Знаеше за липсата и за вечната борба срещу себе си и другите... Така както знаеше и за сцената. Именно за това беше там. Да се бори,да докаже че е способна и че това бе мечтата ú. Да покаже на другите, че тишината и празната сцена не я плашат. Беше абсолютно безстрашна, когато всичко ú бе познато.
    Гледаха я като омагьосани. Наистина повярваха в ролята ú. Усещаха, че мъката ú е разбивала сърцето, че знае за всяко изживяно чувство на героинята, че разбира от любов и знае за самотата.
   Монологът свърши.
   Аплодираха я, тя вече изцяло се успокои. Знаеше оценката. А може би просто не я интересуваше. Да! Журито започна да говори а тя точно в същият момент започна да мечтае. Гледаше ги без да разбира какво казват. Тя беше другаде. Играеше нова роля. Осъзна, че нищо не ú е далечно, щом става дума за "роли". Осъзна, че може да играе дори и брадясал мъж, стига тя да си повярва. Тайната беше разгадана.
    И в живота беше такава, играеше. Беше различна, за всеки. Но знаете ли какво? Тя пред всеки беше истинска. Душата ú беше разпокъсана и на всеки показваше една малка част. Която и роля да ú беше връчена, тя я изиграваше истински.
И когато я видите на сцената, знайте - тя играе. И когато я видите в живота, знайте - тя играе. Тя може да бъде такава, каквато си пожелае. Ще се чувствате излъгани,.измамени. Не се сърдете. Тя беше такава. Тя играеше роли, беше актриса. Не забравяйте, че всяка нейна роля се получаваше, просто защото беше изиграна истински. Не се опитвайте да я опознавате. Дори тя самата не се познаваше. Просто я наблюдавайте. На сцената. В живота. Запомняйте всяка сцена, всяко действие.
    ... И накрая?
   Така както във всяка пиеса, накрая - просто ще паднат завесите. (: