Аленочервено

Пълнолунна ноемврийска нощ. 1943. Един тъмен силует се открояваше на декора на причудливия свят от неземни черни сенки, който тъмата на нощта бе разстелила над треперещата от студ земя. Беше тихо. Дори пронизващият зимен вятър сякаш бе затаил дъх. Сам гарванът, кацнал на голите клони на дъба, нарушаваше съвършенството със своята грозна, зловеща песен. Силуетът, обвит от бяла злокобна мъгла, долавяше свистенето на куршумите в далечината и предусещаше диханието на смъртта. Лунната светлина падаше на снопове малки кристали върху него. Той стенеше в агонията на отчаянието и се молеше за избавление. През погледа му преминаха хиляди, милиони навързани моменти, които се лутаха в главата му. Майка му и баща му, държащи невинните малки ръчички на пепеляво русото момченце. Видя приятелите от детството си, учителката в основното училище. Там някъде бе и образът на фюрерът, стоящ редом до бременната му жена и бъдещото му детенце. Смъртта караше миналото и бъдещето да треперят. Отчаянието му шептеше, покриваше го, завладяваше го: "Колко лесно бих намерил избавлението тук. Просто ще умра от загуба на кръв, ако не измръзна от студ. Какво значение има моето съществуване в крайна сметка?" Но разумът говореше: "Прибери се вкъщи, глупако, погрижи се за семейтвото си." Той притискаше раната с ръка. Погледна дланта си - бе обляна в кръв. Аленочервена. Също както розата, която неговата годеница Ерза му подари в деня на отпътуването му. Той лежеше на студената земя, която бавно изсмукваше топлината на тялото му. Усещаше как животът го напуска. Губеше се в безбрежната светлина.

В този момент, пред премрежения поглед на умиращия се появи привидение. Офицер Георги Калпаков. Забелязал врага, той насочи оръжието си към него. Погледна го право в измъчените сини очи. Германецът покри лицето си с ръката, обляна в кръв. Аленочервена. "Точно като устните на Рада," - помисли си българинът. Разкъсван от дълга към страната си, здравия разум и страхопочитанието от смъртта, Георги просто стоеше. Не предприемаше нищо. Страничен наблюдател на нечия смърт. Смъртта на един германец, на един враг. Той погледна към безмълвната луна и догарящите звезди, лутайки се в бурята от чувства, която бушуваше в сърцето му, но не намери отговор на хилядите неизречени въпроси. Очакваният изстрел не просвистя във въздуха. Той захвърли оръжието си. Какво значение имаха униформата и националността сега? Не бяха ли те просто две незначителни човешки същества, оковани във веригите на жестоката, безмилостна съдба? Скъса униформата си и превърза раната, доколкото бе възможно. Германецът промълви едва чуто: "Danke.", преди да изпадне в безсъзнание. Българинът не го разбра, но бе сигурен, че думите нямат значение в тази ситуация. Той отведе ранения до близката лечебница. Знаеше, че залага живота си на карта. Ако висшестоящите научеха за това, биха го обвинили в държавна измяна. След 3 седмици, немецът отвори очи. Георги Калпаков бе там. Слаб и изнемощял, немецът стана от кушетката и го прегърна. Сълзите се търкаляха една по една по белите му страни. "Danke, danke, danke..." - повтаряше той. Никой не може да опише връзката, която се изгради между двамата млади мъже в този миг. До края на живота си те щяха да останат приятели. Германецът никога нямаше да забрави високия, снажен, мустакат българин, който бе спасил живота му, а дядо ми още дълги години щеше да разказва и преразказва тази история на децата и внуците си. Естествено това далеч не бе краят. Вихреният танц със смъртта, наречен Втората световна, бе представила само своя етюд.

Далеч от околията на Ниш, в едно малко българско градче, Панагюрище, часовникът удари девет. Хората бяха привършили с ежедневната си работа и се радваха на заслужена отмора у дома. Само няколко момчета стояха още навън, пренебрегвайки студа, и дискутираха оживено темата за войната. Те говореха за техните бащи и трескаво описваха вероятните им геройства. Но жестоката истина бе, че да бъдеш войник не бе подвиг. "Убий или ще бъдеш убит". Каква бе стойността на човешкия живот? Как хората бяха стигнали до там?

В същото това време, приведена над писалището със сълзи на очите, Рада пишеше писмо до годеника си, Георги Калпаков:

Мили мой,
измина вече година от твоето заминаване. Да ти кажа, че съм щастлива - ще те излъжа: не мога да бъда щастлива далеч от теб. Нашето дете се роди. Момченце е. Прилича на теб. Майка ти ми помага с отглеждането му и двете тъжим за теб. Всяка вечер се моля на Бог за живота ти и заспивам с мисълта, че може би днес си бил убит и сега безмълвното ти тяло лежи някъде из бойното поле.
Искам да вярвам в Бога и в съдбата, която не би ни събрала, ако смяташе да ни раздели. Но не мога. Неизвестността ме плаши. Не искам да живея повече в съмнения и страх. Ако не се върнеш скоро, ще те изоставя и ще взема детето със себе си. Колкото и силна да е любовта ми към теб.
                                                                                                                                                         Рада

На следващия ден тя взе бебето в скута си, долепи крехката му ръчичка до листа и я очерта.

Писмото пристигна след около месец. През това време офицер Георги Калпаков бе повишен до чин помощник-генерал, заради забележителните си стратегии и храбростта, проявена в битките край Ниш. Той прочете писмото на един дъх. Ако имаше нещо, което го крепеше в тази война и го караше да поспори и със съдбата и да грабне от ръцете ù победата, то това бе обичта му към Рада. Стори му се, че любимата му стоеше до него с бебето на ръце и го милваше. Пламенният ù чар го запленяваше. Понечи да целуне аленочервените ù устни, но миражът изчезна. Гръмкият смях на генерала прозвуча в стаята:
- Калпаков, бълнуваме нещо, а?
- Генерале, - младият мъж погледна висшестоящия с решителност, ала върху лицето му се четяха уплаха и страх - погледнете това писмо. Написано е от годеницата ми.
- Какво да го гледам? Да не би да си въобразяваш, че само ти тук имаш жена и деца, помощник?
- Тя ще ме изостави, ако не се завърна.
Генералът прочете написаното и видя очертанията на детската ръчичка върху белия лист. След  дълги преговори, дядо ми бил освободен от служба. С грейнала усмивка той написа следните два реда:

Рада,
ще си дойда съвсем скоро. Обичам те.

Но той изпревари телеграмата, още на следващия ден се сбогува с другарите си и потегли към вкъщи.

В деня на завръщането му Рада бе седнала до прозореца и гледаше стичащите се по повърхността му капки. Колко вълшебно красиви бяха отблясъците на светлината в този миг! Тя го видя да свива иззад ъгъла и веднага изтича на двора. Застана до големия бряст, на който двамата бяха издялкали имената си. Беше облечена в аленочервената си рокля. Знаеше, че той я обожава. Когато го видя, се хвърли на врата му с просълзени очи и двамата си казаха, че се обичат. И беше така.

Истинската форма на човешката душа са невидимите връзки, които ни свързват с другите.