АЛЕНОТО ПЕТНО
Едри пухкави снежинки, бели зимни пеперуди, танцуваха в сивотата на зимното небе. Веселият им танц затрупваше изправения сред алеята мъж. Под вековните стари дървета той изглеждаше дребен и нищожен. Но човекът беше горд, защото можеше с погледа и мисълта си да обозре кра­сотата около него, да усети мощта на природата и да прецени мястото си в нея. Още повече, че се надяваше да успее да повтори на платното мотива, който съсредоточено наблюдаваше. Очите и мисълта му трескаво работеха. „Каква поразителна белота! – присвиваше очи в отразената от снега светлина. – Сякаш изобщо не съществува друг цвят. Цветът на тишината. Какъв покой цари от бликащата белота. Всичко е заспало дълбок зимен сън. Ако не бяха лудуващите, въртящите се из въздуха снежинки, покоят щеше да е абсолютен. Бяло – цветът на чистотата, на непорочността, невинността. Зимата пристъпва като младоженка в сватбената си бяла рокля. Бялото – цвят стерилен, цвят на здравето, най-сложният от всички цветове. И нищо не ...