Ало, лельо Марина, ще можеш ли...

Петък вечер е. Съпругата ми отиде за три дена до родителите си, да урежда някакви имотни въпроси. Вкъщи сме сами с петгодишната ми дъщеря. Аз съм се опънал в хола и гледам телевизия. Тя си играе в детската, но явно и доскуча и се присламчи при мен. Вече е девет. Започва някакъв филм. Излиза надпис „Препоръчителен родителски контрол за деца под шестнадесет години”:
- Какво пише там, татко? – пита малката и ми напомня, че не трябва да е пред този телевизор, а пред нейния си.
- Пише, че този филм не е за малки деца като теб. Хайде, скъпа…! Отивай си в стаята, да си гледаш твоите детските. И се приготвяй да си лягаш. Миеш очи, зъби, дупе и в кревата. Време е вече.
- А защо не е за малки деца? – любопитства тя напреки на императивите ми.
Поглеждам я и разбирам, как всъщност си търси повод или да надникне какво ще е то това забраненото, или иска да остане още малко с мен. Отговарям и строго:
- Защото в него има показани лоши неща.
- Че какво от това? Какво ще ми стане – кривва се тя с демонстративно самочувствие на голяма жена, напомняйки ми за майка си и заявява компетентно - Нали е измислица. Не е наистина. Ти нали така каза. Филмите са измислени като приказките. Артистите не ги боли, когато ги удрят. Иии… умират само наужким, за да могат после да играят в други филми – Ти така каза? Нали?
Не бях подготвен за дълги обяснения от такъв род към момента. Пък и филмът се очертаваше да е интересен. В опита да се отърва от нея час по-скоро и да си гледам филма на спокойствие импровизирах с набързо скалъпени аргументи:
- Така казах - да! Нооо… лошото е заразно. Също както като си болна и кихаш, и кашляш срещу някого. Болестта как се пренася с кихавицата, или с кашлицата? Нали се сещаш?
- Сещам се - да. Казвал си ми го! И затова трябва да си слагаме ръчичката пред устата. За да не заразяваме другите с лошите болести.
- Именно! Виждаш ли как знаеш. Както се пренася лошото в една болест, така става и с това във филмите. Когато човек гледа лошото, се заразява с него и може и той да стане лош. А децата нали са по-малки, по-лесно се заразяват, когато гледат такива лоши неща. Затова излиза и този надпис.
- А ти няма ли да се заразиш от лошото, като го гледаш?
- Не! Няма! Нали ти казах вече! Големите нали са големи… те много трудно се заразяват – отговорих набързо, но ми се стори, че въпросът много я заинтригува, може би защото ми пролича, че и аз не бях много уверен в това, което казвам.
- А големите защо не се заразяват от лошото? Защото са по-големи на големина или защото са по-умни и повече знаят от малките?
- Защото са по-умни и повече знаят. Тук големината няма нищо общо. Хайде отивай си в стаята и се приготвяй за лягане - настойчиво й повторих, сочейки натам където и е мястото.
- А само лошото ли е заразно? – продължи да пита тя, иначе послушно, отстъпвайки заднишком към вратата.
- Не само лошото от филмите е заразно. И лошото от някой болести, и то е заразно. Нали вече това го говорихме – и й се усмихнах, заканвайки й се с пръст - Не хитрувай сега, за да отложиш миенето и лягането! Хайде, малката…
- Неее… за болеститеее… Аз питам за хубавото… Не хитрувам! - прекъсва ме тя, държейки се вече за бравата преди да излезе.
- Какво за него? Какво за хубавото?
- От него човек може ли да се зарази?
- Не знам, мила. Не си спомням някой да се е заразил от хубаво – и се замислям, че самият процес заразяване някак си ми звучи оксиморонно в комбинация с думата хубаво – може би не може да се заразиш с хубаво. Може би то трябва просто да си е вътре в теб. Хайде милото ми… Наистина вече е време да си лягаш. Стана късно. Ако сега си легнеш, обещавам ти утре да се разходим в парка. И да отидем и до люлките. Искаш ли?
- Искам! – отговаря ми тя.
Дава ми въздушна целувка за лека нощ и си излиза. А аз си отдъхвам и започвам да си гледам филма.
Става утре.
Отиваме в парка.
Минаваме през няколко атракции.
Последно иска на бънджитата, но там в момента има много хора. Решаваме да почакаме. Няма да стоим като караул, я?! Запътваме се към едно интересно детско капанче. Мястото, където се приготвят сандвичите и напитките е оформено като дядовата ръкавичка. Шубера е точно в средата на дланта. На полянката отстрани има сложени порядъчно големи красиви фигури на героите от приказката.
Уви!
Всички места са заети. Има само една самотна закътана маса отзад - далеч от всички останали. Питам за местата там. Била служебната, но ми позволяват да седнем на нея. Настанявам малката и й казвам съвсем сериозно да не мърда от мястото, докато аз поръчвам. Оглеждам се превантивно. Това капанче е като гранична застава на детската увеселителна част в градината. От него нататък е същинският парк. А той започва с алеята на влюбените. Все още е много рано за тях. Празна е. Еее… почти празна!
През една пейка от масата на отсрещната страна на алеята самотна двойка младежи се бяха вплели един в друг и вторачени в погледите си, нещо си шепнеха. Хе, хе, хе… едва ли коментираха последните резултати на шампионската лига по футбол. На края на облегалката, вързан за тънко канапче, потреперва устремен към небето сребристо розов балон, цвят металик - пълен с хелий. С формата e на тупкащ гръден мускул. На едната му страна са нарисувани две целуващи се котета с панделки на вратлетата. Малката ги поглежда информативно, но не проявява никакъв интерес към тях. Ни към котетата, ни към тинитата. А аз се усмихвам на мене си. Кой на нашата възраст не е бил като тях, а?
Купувам си дълго кафе и вестник. Голям топъл шоколад и една огрооомна близалка с формата на сърце. Направена е от ярки разноцветни слоеве. И двете неща са за моята малка хубавица. Няма как. Обещаното на малко дете е като завещанието за възрастните. Трябва да го изпълниш. Иначе следват едни осъдителни погледи, тъжни физиономии и сръдни, които са по-тежки дори от съдебен процес.
За това си чета вестника и чакам смирено да си изпълня обещанието до край. А тя си сърба звучно топлия шоколад и се радва на огромната близалка. Личи си, че много й харесва. Бях доволен, че засега има мир спокойствие и заслужено късче тишина без въпроси с повишена трудност.
Зачитам се. Една статия доста силно ме грабва. Усещам с периферното зрение движение около мен. Вдигам очи и виждам, как моята малка сладурана е застанала точно пред влюбената двойката, с близалка в ръка. Стои непосредствено пред тях. Съзерцава ги проучващо и изпитателно. А те и се радват. Усмихват и се нежно и любвеобвилно.
- Мила, не досаждай! Не пречи на каката и на баткото да им е хубаво. Ела при мен!
- Не им досаждам. Радвам им се как им е хубаво.
- Добреее…! Радвай им се, но ела тук. Това че им е хубаво и оттук се вижда – и се усмихвам съпричастно, а влюбените ме чуват, кимат ми с глави и също ми се усмихват.
Знам, че малката е изпълнителна и няма нужда повече да се разправям с нея и да настоявам. Отново се зачитам. Пак усещам с периферното си зрение движение на масата. Вече съм спокоен, че тя е до мен.
След малко проверявам и ми става ясно, че хората за бънджито не намаляват, а обратното – увеличават се. Разбираме се с моята принцеса да дойдем друг път. Тръгваме към къщи, но тя настоява да минем по алеята на влюбените. Хващам я за ръка и нещо ми се оплита пред лицето. И тогава го видях… балонът сърце с целуващите се котетата на влюбените беше завързан на ръчичката й. Поглеждам учудено към нашите обичащи се съседи. Все така са си вплетени, нооо… пред лицата си държат многоцветното сърце- близалка на моята умница-хубавица. И не само го държат - един път целуват него, един път се целуват по устните. Един път него - един път по устните. Усмихвам им се за последно. И те на мен. После тръгваме с моето малко съкровище да се прибираме. Вървим по алеята и си говорим:
- Ти ли си изпроси балона?
- Не съм си просила нищо. Помолих ги да си разменим сърцата. Моето сърце-близалка за техния балон с котенцата. И те се съгласиха.
- А защо ги помоли? Аз можех да ти купя същия? Ей го там чичкото с балоните. Има го абсолютно същия балон.
- Не можеш да ми купиш същия!
- Така ли? И защо?
- Защото те се радваха точно на този. И от това им ставаше хубаво. Много хубаво. Затова и те не могат да си купят точно като моята близалка.
- Защо?
- Защото и аз много й се радвах, преди да им я дам. И ми беше хубаво с нея. Много хубаво. Видя ли ги! Дори не я ближеха - само я целуваха. Пазят си я. Да си я имат по за дълго. И видя ли ги колко й се радваха, когато минахме покрай тях?
- Видях. Ама май и ти много се радваш на техния балон.
- Радвам се - да. И се радвам, че аз тях и те мен… успяхме да се заразим.
- Да се заразите ли. С какво да се заразите? – попитах в началото малко притеснен.
- Как с какво… С хубаво се заразихме.
- Ахаа – ясно! С хубаво! И как по-точно стана това заразяване?
- Как, как е станало? Много просто! Докато ги гледах тогава да се целуват, разбрах как колкото повече им се радвам, че им е хубаво, толкова по-хубаво ми става и на мен.
- Ахааа… и това е заразно, казваш?
- Много даже е заразно. Колкото повече гледаш как на някой му е хубаво и се радваш на това, толкова повече се заразяваш. Само че трябва да се радваш на чуждото хубаво не като на филм…
- Как така не като на филм?
- Ами не трябва да се радваш като в онези твоите филми с лошото… дето е написано, че не са за деца. И дето се удрят и умират наужким. Трябва на хубавото да му се радваш наистина. Само тогава можеш да се заразиш и може да заразяваш и другите с хубаво. Иии... ти може и да не си сигурен, но аз вече съм сигурна.
- В какво?
- Че хубавото и то като лошото е заразно. Даже си мисля, че е по-силно заразно. Стига да знаеш как да се заразиш, или как да заразиш – и докато ми обясняваше, вдигна телефона и започна да набира някакъв номер.
- И на кого звъниш сега?
- На леля Марина.
- Защо?
- Ще я помоля, като минава през парка, да ми купи една такава същата шарена близалка-сърце.
- И защо ти е?
- Искам като се върне мама, да ви заразя и вас с хубаво.
- Така ли, и защо?
- Защото да стане така, че като се целувате, да ви личи, че ви е хубаво. Както си личеше на онзи батко и на онази кака в парка. Не искам да го правите като на твоите филми, дето хората се целуват и правят нещата наужким – и докато да успея да реагирам, сестра ми се обади, а моята красавица започна да обяснява – Ало, лельо Марина, ще можеш ли… 

Rygit