Да те пуснат два часа по-рано от работа, си е голяма работа. Браво на Енергото, че точно в петък следобед реши да си прави профилактика на мрежата и шефът нямаше друг избор освен да ни пусне да си ходим. Естествено, че в някой хубав ден ще ни го изкара през носа, но днес отвсякъде си е хубав ден. Не че свърших нещо кой знае какво - напълних торбите с покупки и със симетрично опънати ръце си правя сметка за генерално почистване на дома, докато се люлея в трамвая на път към дома.

Ще използвам, че мъжът ми е в командировка, ще хвана синковеца да помага (стига е мързелувал пред компютъра)

              Вече съм на площадката пред входната врата, окичена с торбички като коледна елха. Звъня. Никой не ми отваря. Отвътре дъни музика. Няма как - пускам торбите на земята, ровичкам пет минути в дамската чанта, докато си намеря ключа и след цяла вечност вече съм в антрето барабар с покупките.

Вратата на детската стая се отваря и се показва изплашената физиономия на сина ми Мирослав. Музиката зад гърба му секва.

- Мамо, не влизай!- кресва Миро.

„Вкарал си е момиче! Та той е само на шестнайсет! Какви ги върши? Как тъй няма да вляза!” Тръгвам към вратата, избутвам го и нахлувам.

Срещам погледа на Илко - съученик на Миро, който е замръзнал на дивана с не по-малко изразителна уплаха на лицето. Погледът ми бавно слиза надолу и върху масичката пред дивана съзирам банкноти. Пари на пачки, на купчинки, страшно много пари…

- Господи, какво значи това? Мирославе, искам обяснение!

Гласът ми се накъсва във фалцет, устата ми пресъхва, сърцето ми се е покачило в гърлото и бие, бие до пръсване.

Мозъкът ми съчинява зловещи ситуации взети назаем от филмите и черните медийни хроники. Боже, колко по-добре щеше да е да бях заварила тук някое девойче.

Причернява ми, краката ми се подкосяват и се свличам на пода. Като изпод земята чувам гласа на Мирослав: „Бързо, Илко дай вода! Дали да се обадим на бате Влади? Първо донеси вода… пък после …” Като в просъница чувам звънеца на вратата. Хлопане, шепот, шумолене…

Отварям очи с надеждата, че всичко е само лош сън. Уви не… Аз лежа на дивана в детската, на челото ми кротува мокра кърпа. Главата ми тежи и кънти на кухо едновременно. Срещу мен са ококорили очи Миро и Илко, от масата ми се хилят зловещо умножените лица на Пенчо Славейков, Стефан Стамболов и Алеко Константинов, а до мене на дивана е седнал Владко - син на професор Кадиев от първия етаж и също така студент по медицина пети курс.

Много добро и възпитано момче, винаги ме поздравява като ме срещне по стълбите и ми помага с пренасяне на покупките когато се засечем във входа…

Колко пъти съм го давала за пример на моя палангозин.

Сега Владко се занимава с измерване на кръвното ми налягане и съсредоточено следи показанията на манометъра. Погледът му е загрижен и внушава спокойствие и доверие.

Поглежда ме усмихнато и бодро съобщава:

- 120/65! Ще живеете, госпожо - навива акуратно маншета на апарата, сваля слушалките и ги прибира в калъфа. После поглежда към юнаците отсреща и кимва:

- Кой ще започне да разказва?

Мирослав примигва ситно- ситно, въздъхва дълбоко и започва:

- Мамо, изслушай ни, пък после ни съди и наказвай! Парите са законно спечелени, макар и по малко необичаен начин.

Помниш ли, миналата година, когато ти изчезнаха дрехи от простора?

Помня естествено, как да не помня. Много добре си спомням и още ме е яд даже. Пет чифта от най-новите ми бикини се изпариха яко дим. Не можех да си обясня как е станало. Все пак сме на третия етаж, а не на партера. Помня още, че исках веднага да подам жалба в полицията, но мъжът ми се възпротиви, че ще е излишно хабене на нерви и никой няма да ми обърне внимание за такава дреболия, а и Миро някак прекалено бурно протестира против предложението ми.

Но каква връзка могат да имат моите изчезнали гащи с парите, които все още лежаха на масата?

- Само искам да уточня, мамо, че бикините не изчезнаха от простора, а от коша за пране. И че никой не ги открадна, а аз ги взех.Всъщност тогава започна всичко…

Нали го знаеш Илко, че е болен на тема компютри и сърфиране в интернет…

Та бяхме у дома и той откри един сайт ALLSELLER- нещо като всичко продаваме, всичко купуваме.

В началото само разглеждахме, беше много забавно. Хората продаваха и търсеха какви ли не неща. Една си продаваше девствеността, друг купуваше портрети на Хитлер, трети търсеше емблеми от стари автомобили. Продаваха парчета от Берлинската стена, кичури от косата на Майкъл Джексън… Изобщо всичко, за което се сетиш, можеше да се купи или продаде…

Сайтът обаче настояваше да се регистрираме като задължително трябваше да се определим като купувачи или продавачи.

Илко като на майтап - ни сложи в графата на продавачите под името MIRILko

После обаче зададоха въпроса какво продаваме и Илко в същия дух изстреля -употребявани дамски бикини. Цена за брой 50 евро.

Възприехме го като една дебелашка шега и щяхме да го забравим, ако след няколко дни някакъв купувач не ни потърси със заявка за 10 броя бикини. Уточнихме, че пратката ще изпратим по куриерска фирма, а парите ще преведе по банкова сметка до три дни. После имаше още един идиот със заявка до 5 дни да получи 12 броя…

Само че… Ние нямахме банкова сметка… И тогава се обърнахме към батко Влади, той има такава за стипендията (пълнолетен е). Оставаше откъде да намерим употребявани бикини за толкова кратко време… И тогава просто… Ами… аз - от дома, Илко - от тях… Извинявай, мамо…

После естествено нямаше как да продължим снабдяването по същия начин, щото щяхме , абе изобщо, разбираш, нали…

Бате Влади организира доставките, като купуваше нови бикини, даваше ги на свои състудентки да ги поносят и ги пращахме… Почти всеки месец имахме от една до три заявки чрез сайта…

Вчера бате Влади изтегли нашия дял и ни го донесе. Сега тъкмо решавахме какво да ги правим. Да ги дарим в някоя фондация, да си купим нещо или да си ги държим като бели пари за черни дни.

Тъй като бате Влади след месец заминава да специализира в Америка.

И заверата ни се разпада…

Главоболието ми изчезна яко дим… Седнах енергично на дивана и махнах кърпата от челото си.

-- Момчета, горе главите! Аз също имам банкова сметка…