7.08.2009 г., 0:12 ч.

Анастасия 

  Проза » Разкази
1219 0 23
6 мин за четене
Каруцата спря на площадчето в непознато село. Като котенца, двете със сестра ми се притиснахме една в друга. Плашеше ни намръщеният човек, който говореше ядосано с мама и размахваше ръце като перки на вятърна мелница. Тя притискаше пръсти към лицето си и отстъпваше ту крачка напред, ту назад.
- Как да го направя, бате? - хлипаше тя. – Симо още не е изстинал в земята, ти ме пращаш при друг.
Мъжът заговори високо, сякаш се караше:
- Кой ще храни теб и двете деца? Нали виждаш, война е. Голям късмет имаш, че Сандо те иска още. И аз имам гърла у дома. Не мога да ти помогна, Анастасия.
- Бате... – проплака мама като пребита.
- Не можеш да промениш нищо. Отивай или си хващайте пътя.
Мама се обърна и ни погледна. Ние треперехме като осланени листа след преживяното предишните дни. Чакахме от нея спасение и тя избърса сълзите си.
Вървяхме към горния край на селото. Колко беше различно от родния Солун. Нямаше го шумния пазар, пълен със слънце и шарени сергии. Дали някога щяхме да се завърнем там? ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Илияна Каракочева Всички права запазени

Предложения
: ??:??