- Колко пъти да ти казвам, че го обичам! Мамо, просто не разбирам за какво ми говориш!?
- Ти си само на двайсет и две. Какво знаеш за живота? Трябва да учиш. Без образование си за никъде. Жулиет, трябва да се стегнеш. Хайде, сядай да чертаеш... виж кое време стана, а ти още не си започнала...
- Мрзая те! Мразя ВИАС! Мразя виии... всички, всичкиииии. - Жулиет затръшна входната врата с трясък.
Имаше нужда от въздух и самота. Тръгна към градинката зад блока. Седна на една от малкото чисти пейки и се загледа в минаващите хора. Зелените й очи проследиха една малка компания младежи, вървейки към спирката на автобуса.
„Сигурно отиват да се забавляват? Защо и аз не мога това? Защо не мога да се забавлявам?"
„- Ти наистина понякога ставаш голям сухар, Жули! - Петър я погледна насмешливо, когато тя му каза, че трябва да се прибира онази вечер в дискотеката." В спомените й изплуваха тези и още други думи. Приятелите й се сърдеха, защото не излизаше вече с тях.
„ - Ти луда ли си? Как ще чертаеш в петък вечер! Зубър! - Соня й затвори, когато тя се опита да обясни..."
„Какъв зубър... та аз направо едва смогвам със всичко! Не знам какво им става на хората! Това, което ми се случва е нечовешко и най-лошото е, че няма край. Ставам и си лягам с една и съща мисъл. Как винаги трябва да догонваш другите. Баща ми казва, че да си догонващ е по-лесно, отколкото да си лидер. Простотия! Всичко е трудно и така ми се иска да се махна оттук!
- Защо не? - чу се глас до нея.
- Какво? - Жулиет видя до себе си млад, добре сложен мъж с бял костюм. - Аз да не би да съм говорила наистина?
- Ти винаги ми говориш наистина, Жулиет.
- Моля, аз изчезвам! - тя стана от пейката и тръгна бързо към вкъщи.
- Върви, тичай, но няма да избягаш от мен или по-точно аз няма да избягам от теб.
- Ще повикам полиция, ако не се разкарате веднага!!! - крещеше тя и замахваше с чантата си към мъжа.
- Абе, брато, тая кво й стана? - рече момчето, което седеше на съседната пейка. - Ебахти, откачалката... глей... маха си с чантата във въздуха... сигурно е напушена.
- Верно, брато, яко е забавна иначе! - изхили се другият.
В това време Жулиет вече изкачваше стълбите в блока си.
- Махай се! Аут! Вънка! - крещеше тя.
- Само да ти кажа... ако мога така да прекъсна малката ти кризичка...
- Малка, малка.... тииии...
- И в по-големи кризи съм те виждал... ако така мога да кажа...
- Как така? Какво...
- Не е нужно да говориш. Аз чувам мислите ти. Още от самото ти раждане аз... Я първо си влез в стаята и после ще ти обясня.
Тя нахълта в апартамента и се втурна към стаята си. Майка й поклати тревожно глава и отиде да приготвя вечерята. Тя знаеше, че в такива моменти е по-добре да я остави сама.
- Та, кажи сега какво е това нещо. Как си с мен от раждането ми? - Жулиет седна на големия фотьойл и загледа към вратата.
- Аз съм твоят ангел-пазител. Изпратен бях да те закрилям и да следя емоционалното ти състояние. Да ти помагам...
- Това са глупости! Ти не си никакъв ангел. Ми вече съзнанието ми е толкова зле от всичката работа дето я имам, че си представям тъпотии.
- Е, да, може и така да е... и все пак... помниш ли в шести клас... кой счупи китайската ваза, която беше подарък на майка ти? И... малко ми е неудобно, но няколко пъти съм те гледал... така де...
- Какво си ме...?!
- Докато вие с Петър... нали разбираш...
- Ти, ти, ти... и тебе те мразя!
Една възглавница се стрелна към вратата. В този момент влезе Марина, майката на Жулиет.
- Скъпа, защо... какво беше това?
- Мамо, остави ме сама. Ако си дошла за вечеря, не съм гладна. Ще ям по-късно или изобщо няма да ям. Има ли смисъл изобщо да правя нещо. Никога няма да успея.
- Ела тук, бебчо! - Марина я прегърна.
- Мразя, когато ми казваш така! - Жулиет се сгуши в нея. - Остави ме, мамо! Моля те, остави ме!
- Добре, сладкишче, ще дойдеш по-късно, нали, нали? - Марина излезе от стаята.
- Та докъде бяхме стигнали... с теб, господинчо, как можа да направиш това?! Ще съм ти сърдита за вечни времена.
- Едва ли! - обади се ангелът, който се бе излегнал на леглото. - Все пак ти не си безсмъртна... не ме заплашвай с глупости. Вече не се хващам лесно. Погледни се! Ти си прекрасен човек и... според мен се справяш добре, спрямо възможностите си.
- Току-що ме нарече тъпа ли? Обиждаш ли ме? - нова възглавница полетя към леглото. - Ще те науча аз тебе...
- Не виждам на какво ще ме научиш... то аз съм изпратен тук да уча теб. А ти си много упорито създание.... инатиш се като магаре. Даже и Съвестта ти все не успява да те накара да прогледнеш.
- Ти и Съвестта ми!... Ах, ти, малък... нищожество, идиот, недохраненик!
- Лично аз мисля, че добре си изглеждам. А и ангелите не ядат, само за информация...
- Ти... махай се, върви си!
- Само, когато извадиш учебниците от шкафа и се хванеш сериозно. И да ти кажа тоя Пешо изобщо не те обича според мен. Само си прави веселото с тебе от време на време. Защо сега не ти се обажда? Айде, звънни му, звънни му!
- Няма! Аз съм сигурна в него.
- А аз съм сигурен в друго - в теб съм сигурен, Жулиет! Когато животът ти постави бананова обелка на пътя, поне падни с финес. А ти това го можеш! Вземи всичко от живота и от ВИАС, защото, млада госпожичке, това е твоят живот. Какво щеше да правиш без стените, дори без чакането пред кабинетите. И щом тоя Пешо иска от теб да се забавляваш, то следващия път... следващия път му кажи, че забавлението има и други измерения, освен да се напиваш до безсъзнание в петък вечер! Аз... предполагам, че е време да си ида!
- Не, остани поне да ми правиш компания, остани...
Въздухът сякаш се разтвори и пое мъжа в белия костюм. Жулиет взе телефона си и набра номера на Пешо.
„Тийт, тийт... ало, кой е?" - писклив женски глас отговори отсреща. Тя затвори телефона.
- Липсвах ли ви? - усмихна се тя на баща си и майка си, сядайки на масата. - гладна съм като вълк!
© Радостина Всички права запазени