Хората отвън не подозират, че съществуваме. Че ни има. А и не трябва да знаят за нас. За да доизживеят спокойно нерадостните си дни. Минават угрижени, увесили носове по тротоара, край прозорчетата на мазата, в която се помещавам, всеки повлякъл с крачката си мъка или скръб, тъга или неволя, едни – забързани, други – лениво крачещи; и неразумни, и мъдри. Всякакви.
Не ме познават, но аз да. Повечето. Макар в необозримо бъдеше, един ден се срещаме. За да разбера как са живели. Работя в патологията. Прагът съм преди преминаването им долу, под мен, в ниската земя. Краят на пътя им съм. Душа, ако са имали приживе, нямат отдавна. Само тела. Харесвам компанията им. Вече мълчаливи. Тихи и скромни. А не забързани, зли и егоистични. Кротнали са се. Превърнали са се във възможно най-подходящия материал в професията ми. В началото мислех, че съм извратен. После разбрах, че съм роден за тази работа. И приключих със самооценката.
В живота си съм тих. Незабележим. Не намирам смисъл в излишната парадно ...