Хората отвън не подозират, че съществуваме. Че ни има. А и не трябва да знаят за нас. За да доизживеят спокойно нерадостните си дни. Минават угрижени, увесили носове по тротоара, край прозорчетата на мазата, в която се помещавам, всеки повлякъл с крачката си мъка или скръб, тъга или неволя, едни – забързани, други – лениво крачещи; и неразумни, и мъдри. Всякакви.

Не ме познават, но аз да. Повечето. Макар в необозримо бъдеше, един ден се срещаме. За да разбера как са живели. Работя в патологията. Прагът съм преди преминаването им долу, под мен, в ниската земя. Краят на пътя им съм. Душа, ако са имали приживе, нямат отдавна. Само тела. Харесвам компанията им. Вече мълчаливи. Тихи и скромни. А не забързани, зли и егоистични. Кротнали са се. Превърнали са се във възможно най-подходящия материал в професията ми. В началото мислех, че съм извратен. После разбрах, че съм роден за тази работа. И приключих със самооценката.

В живота си съм тих. Незабележим. Не намирам смисъл в излишната парадност, знаейки какъв ще е краят. И макар такъв, често попадам в неловки ситуации. Като тая.
Това, върху мен, е недоразумение. Врещи и ме обяздва. Задъхва се, гласът му се вдига до височини над мецосопрано, но не спира. И лампата на тавана чак се е изкривила от ненавист и, в невъзможност да си запуши ушите, едва мъждука. Сгърчена и безсилна. Прах се посипва от тавана. Стара е къщата. Гредоред. Съсли има горе, а не плъхове. Съслите обитават селските изоставени къщи. Плъховете са любители на градската мизерия. Каналите. Тук няма такива. И септична яма няма. Когато се подмиваме от тубата, водата се оттича по затлачената вада и попива нейде из буренака. А къщата пращи под напъните на тая, лудата. Косите й, инак красиви, ухаеха на мащерка, когато идвахме, сега са полепнали и сплъстени по цялото й тяло, от пот. Прахът, който се стеле върху ни, е като позлатен под разсеяната светлина на крушката. И двамата сме обсипани, телата ни бронзово блестят, замазва се потта, моя и нейна, и се образуват кални вадички, набраздявайки целостта на кожите ни. Пръхти като жребче, не се отказва. Наумила си е да ме побърка, а смея й се наум, че трудно може да се случи това. Толкова съм изпепелен отвътре, че никакво чувство не ми е останало, а оная ми работа, още по-безчувствена е. И си мисля само за едно. Да не срутим къщицата. Миндерът – от старо буково дърво, в него съм сигурен, но стената, до която е опрян, фазер, за преградна служи. И блъска яко по него таблата: " Скръц - скръц - скръц!"
Тресе се, пращи всичко наоколо, премига лампата, прегризаните кабели няма да устискат дълго на разширяващите се все повече пролуки, изолацията само ги крепи. Съслите имат остри зъби.
- Шибан, нарцистичен задник – хили ми се онова шантавото и крещи до Бога, само дето Бог няма как да я чуе, зает с божиите дела.
- Ще омекнеш! - заканва ми се, но нехая.
Няма начин да видя образа си в очите й. Не е Ехо!
Мръсна, малка кучка, необременена от правила и догми, редяща на лавица мъжки скалпове като завоевание. Сигурно е преспала с половин град, мисля си, съблазнителка безпардонна. Нимфоманка!

Защо, по дяволите, нищо не усещам? Толкова ли съм изпосталял откъм душевност сред тия трупове? По цял ден в бялата тишина на аутопсионната зала, сред толкова застинала болка, ледено спокойствие и невъзмутимост на безжизнените тела, безчувствени към манипулациите, без емоции и страдания, без претенции. Хората отвън не знаят нищо за нашия живот.
И по-добре да не научават.
"Скръц-скръц-скръц…"
Миндер с табла. Голяма глупост. Таблата е останала от някой креват, градски, с нарисуван бял ангел, сложена за фасон. Защо му е на дъбов миндер красота? На него му е достатъчно да е практичен.
Малката се поти яко – червило, грим и пот са омесени със златния прашец от тавана. Би била гротескна картинка, ако не беше чувството за смътна тревога, висящо във въздуха.

Косата й стърчи като начупена папрат по бреговете на блато. Блатото съм аз, а тя все повече затъва в него, в усилието си да покори и докаже. Вечният стремеж на младостта. Да се докаже дори и в неразумното. Глупаво геройство, суета. Не мога да й го обясня.

Колкото и да ги учиш, си знаят своето и по своему постъпват. Ако и да ти кимват учтиво с глава, правейки се, че те слушат.
Младост! Не я съдете, тя е неопитна. Никой никого не съди, да си се учат от грешките. Инак – да са изчели де що книги има по земята. Нали все от мъдреци са писани. Да ни покажат доброто и лошото. Учат ни да различаваме черно от бяло. Казваш на двегодишно дете: "Не пипай печката! Гореща е!" И докато се обърнеш, чуваш писък. И сочи нещастно ръчица, боли го! Да...Искало е да разбере дали мама е казала истината. Забраненият плод, дъра-дъра...
"Скръц-скръц-скръц!"
Вън излиза вятър, облизва стените, керемида се свлича по изгнилото било и с трясък се разбива на плочника. Някъде – вой на вълк или на разгонена кучка. Пълнолуние. Вият срещу блестящия лик, висящ, залепен на небето.

На тавана над нас се чува тропот, пищят съслите, бият се за женска, дрънчат счупени стъкларии. Какво ли има горе, какво изпотрошиха?

Притворил съм очи, но не спя, мисля, но мисли ли се с нищо в главата. Черната й коса изглежда синя в тъмното, знам го. Крушката отдавна изгоря. Каквото свети през замазаните стъкла на прозореца, това е.

Призрачно, тялото й е придобило нереални контури. Виждам силует, обяздил кон, с наметало. Зървам ли коса? Засмивам се, ама че щуротия, а тя настръхва:
- Какво се хилиш, умнико, мислиш, че съм се изморила ли?
Казали са хората: "Луд умора няма". Но и изпразнен от сетива, няма такава. Все едно да любиш труп, на който са протезирали члена.
"Скръц.."
Изведнъж, писъкът й прогони тишината от стаята. Обезумяла е, по нея кръв. Замазва я с разтреперени пръсти, омазва и мен, приличаме на участници в кървава вакханалия. Сграбчвам я, стискам здраво тялото й.
- Спри се! - крещя, искам да разбера откъде е кръвта. Прокарвам ръце по нея, пипам врата, лицето. Главата й, мокра е и лепкава. Досещам се. Усмихвам се.
- На какво се смееш, изрод! Кое му е веселото!?
Недоумява и а-ха да писне. Успокоявам я, соча й процепа на дъските над нас. Проточват се, облизват ръбовете и капят право върху косата и челото й алени капки, оттам се стичат надолу, по телата ни.
- От съслите е, успокой се.
- Съсли? Какво е това? Нещо като котки?
Придърпвам я, искам да я сложа да си легне до мен, да я изместя от себе си си, да станем, да се измием.
- Не! Няма да мърдаш! - успокоена, че не й се е пръснала артерия, продължава лудешкия си аеробен тласък.
- Ела да се почистим, няма да избягам - шепна й, но не ме чува. Не спира, а отново наема сопраното и крещи от удоволствие. Дори и не искам да си представям кошмарната картината, в която сме главни статисти. Потънали в кръв и нечистотии, на отраженията на луната светлина, в някакъв дивашки ритуал. Сексуален обред на маниаци.

Тя не вижда нищо нередно в това. Мен ми е все тая. Всъщност не знам, имунизирана ли е срещу чума. Това може да й лепне гадната кръв, ако има открита рана. Никак не е приятно, макар да съм свикнал с какво ли не. Секс не бях правил под душ от кръв, а от тавана продължава да сълзи. Като че ли армия гризачи са се избили, за да ни доставят отвратителния декор.

За да не мисля, се опитвам да си припомня днешния ден.
Какво правите, когато както си пиете, дойде някой на масата ви и ви развали усамотението?

Отбих се след работа в бара на Кико. Отнякъде се появи, като да ме бе чакала. Лепна се за мен, беше доста пияна. Хубавото й лице, синьо-зелените, големи очи, бяха някак одухотворени, стаено в тях любопитство, заложени капани, покана безочлива, намек за сексуална задявка.
Не знаех, че работим в една сграда. Забелязала ме е. Разучила навиците ми и ме издебнала.
- Хей, аз съм Нора. Нова съм.
И се започна. Бе бърза и настойчива, съобразителна и лицемерна, толкова, колкото е нужно, за да вкара вълка в кошарата си. Разбра го после. В началото си мислеше, че я лъготя за това, че съм кух отвътре.
- Искаш да ме накараш да умра от унижение? - кресна в лицето ми.
По-добре унижение сега, от унижението после, но не й го казах, пак нямаше да повярва.

Перкоцет, Секонал, Викодин. Не бива да се стриват, сдъвкват, счукват, освен ако не искаш да полетиш. Смее ми се, летяла е вече, многократно.
-Да не си помислиш, че съм зависима, не! Само за тонус.

И навира тръбичка в ноздрата си, всмръква рязко, запушвайки с пръстче другата, удря я, чак в стола си се изправя.
Тонус с водка? Защо не пробваш с кока-кола?
Доста лоша комбинация с алкохол. Аз бих се сбогувал с тоя свят. Не и тя! Изумително доказателство за силата на човешкия организъм. Съмнявам се, дали мръдна дори кръвното й. Адреналин обаче качи.
Внимателно отстранявам ръката й с прахчето и преложението й, да се присъединя. Благодаря, нямам нужда от тия боклуци.

Инак, добре се справяше с наплива от посетители, дошли при нея в най-лошия ден от живота си. Тя приемаше моите не-пациенти. Описваше това, което приемах аз. Като стока, чийто приемник беше. И макар да ни делеше една врата, не бях я виждал. Съдех за работата й, по педантично нанесените данни в картоните. Без страст, делово.
Отличник по специалността си в медицинския университет, сама бе пожелала да кара стажа си долу, в подземието.
- Знаеш ли, писна ми да се разправям с живите - опита се да отговори на незададения въпрос. – Те са такива идиоти. Затова предпочетох да работя с тях – имаше предвид мъртвите, - те са поне мълчаливци и не ръсят глупости. Хората са толкова невежи.
Изморена от живота, а само на двадесет и няколко.
- Не вярвам на това, което говорят за теб!
- Не знам какво говорят, но е вярно - казвам напосоки.
- Какво мислиш за раздялата? - пита ме без грам кокетство.
- Зависи. Повечето казват, че не им пука, но да прекарат половината си живот с някого, когото обичат...
- Баща ми пиеше. Мама не го преживя... – казва го ни в клин, ни в ръкав, а думите й звучат глухо. Но някак без жал. Не искам да й казвам, че съжалявам, защото не е хубаво да я лъжа. А и тя не би желала да я съжаляват.
- Самоуби се. Аз бях там с нея, до последно, когато нагълта хапчетата. Предпочете тях пред вечните скандали. А сега е ангел. И е тук, усещаш ли?
Хващам се, че ми харесва да слушам гласа й. Започвам да й вярвам дори, сочи ми с пръст, там е ангелът! Там, точно над нас, над главите ни! Мама обеща винаги да е с мен, знам, че е така. Ето го, красив, бял ангел!
Водката вече я хваща. Блясъкът в очите й се превръща в синьо-зелено огънче, на път да избуи в огромен пламък. Решавам, че е време да се махнем оттук.
- Добра идея - припка гласът й из купето, надпявайки се с радиото. Отворила е стъклото, вятърът нахлува несмущаван, повдига полите на роклята й, зървам добре оформените й бедра.
Не знам дали ми харесва, по-скоро малко ме отвращава. Мисля да я оставя в къщата, където ме води, да се наспи на воля, да отрезнее.
- Знаеш ли - разгадава ме, - не вярваш, но понякога с хората, които те отвращават, става най-страхотният секс. Знам го от опит!
Не споря, тя знае всичко. От опит.
Завиваме покрай изоставени стопански постройки и влизаме в разграден двор. Малка, паянтова къщичка. Някак оцеляла през годините, но как се крепи на изгнилите си подпори, чудя се. Влизаме през скърцаща врата, силно удрям чело в напречната греда, ниско е. Засмива се. За пръв път. Не подозирах, че толкова надрусано, това момиче притежава такъв непринуден смях, правещ я красива. Трябва по-често да се засмиваш, казвам й, но обхваната от патос, тя рецитира:
- И ето ни тук, в семейната спалня, в която са заченати дузина здрави и порядъчни българи. Явно, аз съм издънката на рода.
Не е поезия, но е искрена. Ще ми се да й кажа нещо мило.
Търся с очи леглото, дървен миндер, стара изработка, дъбова. Одеяла, черги вместо дюшек. Все едно, нямам намерение да се възползвам, каня се да й кажа лека нощ и да се омитам. Правя го в момента, в който малката като хищна пантера се мята върху ми и с неподозирана сила ме събаря. На секундата разхвърля дрехите ми из стаята, от опиянението й няма и следа. Измамна и целеустремена, печели рунда. Първият рунд.
"Направи ме добър, Боже, но не точно сега!"

Задрямала ли е? Най - накрая се е спряла в устремния си бяг, по пътя към недоказуемото. Не бих казал поумняла, учудена е на себе си. Не й се вярва, а аз си трая, не давам вид на победител, в тоя толкова изтощителен маратон. Изчерпала е силите си, което не значи, че се е отказала.
Пушим мълчаливи, димът се слива с тъмнината, невидим стига до прозореца, където висва в безветрието, пронизан от лунен лъч, синкав и безполезен.
- Не мразиш ли хората?
Гласът й е тих, уморен най-сетне.
- Не.
- Но се чувстваш по-добре, ако не си всред тях, нали?
Мълча. След минута продължава:
- Не бих искала да се влюбя, не отново, спести ми го...
Що за шантава молба:
- Не бой се, никоя още не се е влюбвала в мен!
- Често виждам ангели. Истински! С крила. Това са духове на умрели, тук са, за да ни направят по-добри. Ти виждал ли си ги?
- Не..не съм.
- Нали не мислиш, че съм луда?
- Разбира се, че не си. Просто си малко объркана.

В тоя миг вратата излетя от пантите си с трясък. Не успях дори да мръдна. Силни фарове нахлуха през отвора, насичайки сумрака на неправилни квадрати, в които като истукани аленеехме ние. Влязоха двама, един с вид на бияч, и друг, изглеждащ като медицинско лице.
- Нора! Хайде, ставай!
Помъкна я, сякаш опитвайки се да изтръгне ръцете й, а гласът му издаваше загриженост на санитар в моргата.
- Виж се на какво приличаш, Господи! И защо цялата си омазана във...- протегна пръст, докосна кожата й, близна го - вишнев сироп? Пак добре, предният път беше олята с нафта. Ама как си се надрусала!
Стоях и немеех. Едрият се приближи и срита панталона ми на пода:
- Приятел, по-добре се обличай и се омитай от тук!
- Какво, какво става, къде я водите?
Погледна ме с празни очи, настръхнах от дупките в тях:
- В лудницата, където й е мястото. Тоя път няма да й се размине. Разказва ли и на теб за ангела?
- Разказа ми за майка си.
- Майка?
И двамата ме изгледаха невиждащо:
- Тя няма майка, осиновена е от сиропиталище. Три пъти бяга, с фалшива диплома за доктор се представя, едва я открихме.
- Лъжете!
Вдигат рамене, все им е тая, какво си мисля.
Скачам, сборвам се с единия, дърпам я, не искам да им я дам на тия, с празните очи, те и души нямат, по са мъртви от мъртвите в залата ми.
Получавам тежък удар, олюлявам се, свличам се.

- Оставете я! - крещя, но само ехидният им смях ми отговаря; изпълзявам след тях, вече ми липсва, толкова ми липсва, цял живот ми е липсвала, все едно взеха сърцето ми.

- По дяволите, оставете я!

Колко и как трябва да живее човек, за да срещне истински ангел всред тълпата от живи мъртъвци!

- Оставете я! – крещя, а устата ми е пълна с избити зъби, смесени със солена слуз, по челото ми се спуска струйка, влиза в очите ми, замъглява погледа.
Вкарват я в колата както си е – гола, лепкава, аленееща. Очите й са широко отворени, виждащи, вярващи.

Фаровете отстъпват, промушват с маневра тъмнината над двора и под воя на мощният мотор, запъплят към билото, чертаейки нервни линии, опипващи като пръсти мъртвилото на нощта.
Сториха ми се като щрихи от огнената четка на невидим художник, който с няколко яростни замаха нарисува златен ангел с разтворени крила.

* * *