Ани
Напиваше се за пореден път. Само това му остана. Млад беше – само на 33 – нисък – нещо, което винаги го беше измъчвало, слаб, направо спечен от алкохола и много работа, цигарите и безсънието. И от самотата, която го разяждаше, но нямаше да си го признае. Работеше, обичаше да работи и работеше всичко, стигаше да успее да се задържи на работа, защото скоро разбираха, че обича да попийва. Обикновено обикаляше строежите. Преди беше добър електротехник. Сега вършеше всичко – мяташе тухли, носеше цемент, търчеше да купи бира за майсторите – каквото му кажат. Работеше повече от всички, до припадък. Искаше да се умори, да не мисли. Да не може да мисли. Да се напие после и да легне и да заспи. Не, не можеше. Мислите го нападаха като черна чума. Беше направил купища грешки. Беше казвал неща, от които не вярваше и сам, че може толкова да се срамува, но го изгаряха отвътре. По безизразното му лице не личеше, че е толкова чувствителен. А беше. Много. Някога, отдавна, някой му беше казал, ЧЕ МЪЖ ...