Стояхме мълчаливо в един ресторант край река Тигър. Вглеждахме се една в друга и сякаш четяхме в очите си недописаната история на живота ни. Алмира - красиво име, което шепнеше за ориента. От арабски се превежда "истина без въпрос", което сякаш се вписваше в характера на Алмира - истинска и честна. Взираше се към Багдад, който ни чакаше от другата страна и ни напомняше колко близко се движим по острието. Алмира бе напуснала родния си град още преди режима на Саддам Хюсеин през 79-та и войната на Персийския залив, а последните й спомени от Ирак бяха свързани с едно спокойно детство в една приказна страна от "Хиляда и една нощи". Очите й сякаш търсеха онзи Багдад от нейните детски спомени, който беше вече безвъзвратно изгубен и променен до неузнаваемост. Сведе поглед надолу, а аз леко потупах двете книги, които бе издала в Европа - "От древна Месопотамия до Република Ирак" и "Ирак: война след война".
Това, което най-много ме удивяваше в Алмира е нейната толерантност спрямо западната култура и забележителната й адаптивност. Бе отрасла в Европа със статут на бежанка, след 28 години тя така и не пожелава да смени този статут. Гордее се, че е иракчанка, макар нейният Ирак вече да не съществува. За разлика от повечето емигрирали иракчани, Алмира не спира да се интересува от бъдещето и миналото на родината си. Изучава историята на Ирак и с носталгия се връща с векове назад, когато тези земи, които са носели името Месопотамия са били център на света. Алмира е като двете страни на една монета - от една страна тя е модерна европейска жена, която живее в един динамичен и високо технологичен свят и преподава история в няколко различни университета във Франция, но от друга страна, тя си остава иракска жена. Тази, която прелиства внимателно Корана и ходи редовно на джамия, тази, която е горда със своите корени и силно страда по настоящето на родината си. В тези тъмни очи, аз не виждам просто жена, а една изключителна жена. Иракска жена.
- Знаеш ли какво означава Месопотамия от гръцки? - Алмира разчупва тишината помежду ни.
- Не.
- Между две реки.
- Тигър и Ефрат?
- Именно. Между тези две реки се е писала една многовековна история. Невероятно е как преди тук са съществували толкова легендарни градове като Вавилон, а днес можеш само да вдишваш пепелта на една вече унищожена култура. Първата цивилизация - Шумер - е окупирала именно тези земи. Всичко започнало преди 6 хилядолетия пр. Хр., когато град Ериду бил заселен от шумерииците. Тази ера просъществувала от периода Убаид, чак до появата на Вавилон в началото на второто хилядолетие пр. Хр. И до ден днешен се смята, че Шумер е първата цивилизация. Невероятно е как се мени историята - преди тези земи са били едема на света - райската градина описана в Библията. От една велика Империя, чийто периоди не могат да бъдат изброени - започвайки от Шумер, минавайки през династията на Ур, Вавилония, Бронзовата ера, Персийска Месопотамия, Република Ирак... и стигайки чак до тук. До една малка държавица, в която цари само хаос, петролен глад и смърт. Как само се прекроява картата на света...
Докато Алмира говореше за историята на Ирак, аз се обърнах към Багдад - градът кипеше, а хората в него плахо пристъпваха, сякаш смъртта ги дебнеше на всеки ъгъл. Как се случи това? Кой го стори? Защо една велика империя се превръща в поредната развалина на Близкия Изток? Взирайки се към картата на Европа, бих могла да си задам същите въпроси. Как толкова велики държави са се превърнали в едни малки марионетки на Великите сили? Как с борбата за независимо Косово, картата на Европа отново ще търпи промени? Всичко въпрос на Божия воля или добра политика е?
- Какво е за теб Европа? - запитах аз внезапно.
Алмира се обърна към мен и за секунда впери тъмните си очи в моите, сякаш търсеше отговора в мен, а не в себе си.
- Една... земя. Едно късче от този свят, което е красиво и интересно, но не е моят дом. Мирише на Запад... на модерност, а на мен ми липсва този аромат на ориента, които можеш да вдишаш само в арабските държави. Европа е като един луксозен хотел, в който аз съм отседнала по време на 28 годишната си командировка. А Ирак- е моят дом.
- Ще дойдеш ли с мен в Багдад? - попитах аз, знаейки, че тя е най-прекрасният гид, който мога да имам.
- Не. Имам красиви спомени от родния си град. Спомени, които са достатъчно избледнели на фона на медийното отразяване на събитията в Ирак, за да ги изтрия, ако стъпя в Багдад. Живея във Франция от 20 години и колкото пъти стъпя на летището и ме попитат откъде съм, винаги съм казвала: "Аз съм от Ирак." Не се срамувам да кажа откъде съм - напротив, гордея се. Именно, защото аз съм една от малкото, които имат хубави спомени от Ирак. Само това ми остана от родината ми - спомените.

Когато приключихме разговора си, заедно със студените си питиета, двете с Алмира се отправихме в различни посоки. Тя, към джип, който щеше да я прекара през йорданската пустиня и после до Аман, откъдето щеше да се качи на самолет за Париж, а аз към такси, което щеше да ме закара до хотел "ал-Рашид", в сърцето на Багдад. Докато минавахме през иракската столица, наблюдавах тази опустушена и измъчена земя, покрита с кръв. За един миг в съзнанието ми изникна една от онези вълнуващи приказки на Шехерезада и за момент си представих онзи разкош, който преди е царял по тези земи. Чак сега осъзнавах носталгията на Алмира - хилядолетната история на тези земи бе затрила с един размах на британско знаме. В името на човешката алчност. В името на войната. Война след война. Това бе днешен Ирак. Жалко, че само виждаме настоящето, а все нямаме време да се обърнем към миналото. Приказката за Ирак е пъстра - ту с топли, ту със студени нюанси, и красива, и мрачна, и щастлива, и тъжна... и все още недописана.