Аре стига, бе! - 11
Както и да е!
Наближих болничната стая и тъкмо да влезна вътре дочувам:
– Госпожа... госпожа, моля за вниманието Ви!
Обърнах се и видях един мъж да ме приближава. Бе облечен в сив костюм. Кафявата му вратовръзка – въобще не се връзваше нито на сивото сако, нито на жълтеникавата му риза. Косата му бе посивяла, дълга и сресана назад. Лицето му бе приятно. Имаше умни очи и цялото му поведение излъчваше интелигентност и енергия. Не разбрах каква е причината за повика му, но се спрях.
Загледах го.
Да, имаше красиво лице и приятна усмивка но не и мъжка съблазнителност.
Той видя, че го заглеждам и разтегна устните си в още по-широка усмивка.
– Кажете, господине – отвръщам учтиво и взимам в ръка подадената ми от него визитна картичка.
– Аз съм адвокат и се занимавам с дела по обезщетения при трудови злополуки и изплащане на обезщетения при настъпили увреждания на пътници в Градския транспорт. Пострадалите пътници в обществения превоз имат право да получат застрахователно обезщетение в случай на смърт и трайна загуба на трудоспособност. От застраховките могат да се възползват и пътниците в тролеи. Обезщетение може да се получи при временна загуба на трудоспособност, при продължително физическо увреждане и за покриване на медицинските разходи до първите деветдесет дни в размер... до петдесет хиляди лева – изрецитира той.
Последната цифра „погали” слуха ми.
– Искате да кажете – отвръщам аз, – че на мен сега, както ми е лошо... ми се полага тази компенсация?
– Да! Столична компания за градски транспорт е застраховала пътниците си в едно ЗПАД за временна загуба на трудоспособност, за продължително физическо увреждане и за частично покриване на медицински разноски. Всеки редовен пътник от средствата за обществен превоз получава застраховка “Злополука” при закупуването на билет или карта и съответно при използването им.
– Аз си дупчих билет... редовен пътник бях! – отговарям и двамата бавно приближаваме болничната стая.
Влезнахме вътре. Доближих леглото. Дъщеря ми се бе облегнала на перваза на прозореца.
Отвори учудена широко очи.
– Ох, лошо ми е... главата ми се върти. Трябва да получа обезщетение от петдесет хиляди лева от Градския транспорт – бавно казвам и намигвам с едното око на Диана.
Хитрушлето, като че ли се досети, че играя и се спусна към мен. Хвана ми ръката.
– Мамо, полегни си! – обръща поглед към господина със сивия костюм и го запитва:
– Вие кой сте?
– Аз съм адвокат на госпожата... ако ме наеме!?
– Да, да... съгласна съм – отвръщам аз и полегвам театрално на възглавницата. – Трябва ли да накарам и някой доктор да констатира с документи, че ми е... тооооолкова лошо.
– Не би било във ваша вреда. За да може да отидем в съда на бързо производство с Общината и до две, три седмици да получите част от парите – учтиво отговаря той.
– Имате ги! Ах, колко ми се вие свят... имам комоцио – отсичам аз убедително защото преди минута видях в коридора на отделението съученика си Николай с лекарска престилка.
О, Боже!
Ще излезе, че каръците ми свършиха.
Както и да е!
Казахме си довиждане с адвоката, после се разцелувахме и с Дианчето. Разбрахме се утре сутринта в дванадесет часа да дойде да ме прибере след като ме изпишат.
Аз имах тук работа за вършене.
Дано, Николай да е нощна смяна! Навита съм му – още откогато играеше във волейболния отбор на училището. Ходеше с Люси от нашия клас и тя разправяше колко добре се бил целувал. Ах, как и завиждах тогава... ах, как и завиждах! Сега, Ники ми е паднал и аз няма да пропусна шанса да пофлиртувам с него.
Не, няма!
Изведнъж смартфонът ми иззвъня. Погледнах екрана. Беше Стефи, приятелката ми.
– Мила, радвам се да те чуя...
Не довърших защото последваха приятни и заслужени упреци от рода на: „Изкара ни ангелите!”, „Защо не се обади, че си в съзнание?”
Извиних й се, тя омекна и продължихме да си говорим.
Неусетно минаха десет минути и естествено, че разговорът се насочи... накъде!? Обсъждане на мъжете естествено.
– Какво да правя, този моичкият беше хубав, ама се оказа гнила ябълка. Нали знаеш, Стефи, че само прасетата ядат хубавите ябълки?
– Мими, – отвръща ми с развълнуван глас в слушалката – просто подбирай мъжете като слушаш сърцето си, а не гледай колко пари имат или колко... той е настойчив в ухажването и дали е напомпан с мускули. Тези мъже не могат да ти покажат друго – освен живот в мъки след това. Никой богат мъж, без любов към теб, не би те уважавал като равна та да не хойка и изневерява... и да не те смени някога. Ами... гонещият кавалер? И той не е нищо друго освен актьор който играе и опитва игрички за да те свали. Да не говорим за напомпания нарцис – той за друго освен да мисли само за себе си и външния си вид... не може.
– Ох, – отвръщам ù аз. – Къде блеех като се омъжих? Взех си такъв който пиеше, посягал ми е няколко пъти. Сигурно е чукал и други мацки. Обаче, аз мислех че той ще се оправи! Един мъж, както и една жена, не се оправят...
– Така е, – прекъсва ме Стефи. – Ако жената е била дашна, тя си остава с дашен манталитет, ако мъжът пийва и ти посяга инцидентно още в началото на брака... вгорчен ти е животът нататък. Но... ти, Мими, седеше и мазохистично страдаше и чак сега ми се жалваш.
– Срам ме беше... щяхте да ми се подигравате.
– Разводът е спасението! – посъветва ме тя.
Достраша ме от това което чух и реших да сложа край на разговора. Пожелах ù приятна вечер и натиснах бутона на смартфона ми за край на разговора.
О, Боже!
Имам работа за вършене.
Трябва да открия Николай; да ме изкара мноооо...го болна и да се опитам да го поканя на кафе.
Вечерта прекарах в лежане и релаксиране.
Все пак бях зле!?
Към двадесет и два часа излезнах от болничната стая, приближих рецепцията, където имаше дежурни сестри и попитах за Николай.
Една от тях ми отговори, че в момента е в дежурния лекарски кабинет.
Упътих се натам като преди това предвидливо сложих - червено червило, малко ненатрапчив грим и спирала.
Скоро я наближих и изведнъж вратата се отвори...
– Готиното Миме! – възкликва той излизайки отвътре. – Какво правиш тук?
– Ники, здравей! – бавно отговарям. – Пострадах много лошо в един тролей.
– С каква диагноза си?
– Уф... не знам, но съм много зле.
В порядъка на една минута му обясних всичко. За обезщетението също.
– Като те прегледам... със сигурност ще открия и още травми по тялото ти – намигва ми с око той.
Загледах го.
Красив мъж.
Очите му, сиви на цвят, излъчваха увереност. Лицето му бе спокойно и гладко обръснато. Престилката му беше перфектно изгладена. Отдолу, якичката на бялата му блуза блестеше от белота и като че ли бе колосана.
– Женен ли си? – не се стърпявам и го питам.
Кимна ми с глава.
Приличаше на гледан и обичан мъж.
„Аре стига, бе! Той ме помни и спомена името ми... Женен и красив. Красив... ама женен! Защо все на мен ще се случи!? Такъв си... но аз съм Готиното Миме.
Загледах го пак.
Боже, искам те...
***
© Сър Димитри 2015
© Copyright
© Сър Димитри Всички права запазени