Арета чакаше на гарата. Тежките куфари, които носеше, се впиваха с тежките си дръжки в нежните ù женски ръце. Не смееше да ги пусне. Наоколо винаги дебнеха хайдути, които чакаха някой да се загледа на различно място. Затова и момичето бе така предпазливо. Тя бе височка, руса. Тялото ù бе стройно, красиво изваяно. Бе на около 20 години. Беше и добре облечена. Хубава дънкена пола и жълта тениска. Арета се огледа. Тя впери поглед в голямото табло с разписанието и недоволно поклати глава. Влака закъсняваше вече с цял час. Тази противна гара. Сивата обстановка допълнително тревожеше момичето. Отвсякъде се носеха различни звуци – влакове, полиция, линейки, като че ли градът бе център на бедствията и произшествията. Лемъни Сникет би си помислил - някой с неговите поредици от злополучия... Едва ли. Това бе градът – забързан, задъхан, винаги в скорост. Нямаше почивка. Всеки бързаше. Арета сега отиваше в столицата и престореността и бързината на този град ù се сториха някак си флегматични. И имаше защо. Разправяха, че столицата е много по хубава, много по-съблазнителна. И момичето се блазнеше именно от това. Да направи нещо ново, различно... Различно от тъпотията на провинцията, както се изразяваха някои „граждани”. Арета искаше да избяга, но от какво. Дали от себе си, дали от престореността на тукашните, дали от семейството. Не можеше да реши. И се вкопчи още по-силно в куфарите.
Влакът най-накрая дойде. Тя изчака всички новопристигащи да слязат и се качи с оная плахост, с която първокурсник пристъпва след току-що ударилия училищен звънец. Момичето навлизаше в непозната за нея територия. Никога не бе пътувала по-далеч от нейното село, където живееше баба ù и където работеше лятото в магазинчето за хляб. Това я плашеше донякъде. В купетата бе неразбория: забравени багажи, контрольори, викащи пътници, такива без билети, които отказваха да платят. Най-накрая поутихна. Арета седна на една от седалките в купето и се заслуша. Нямаше кой да я изпрати... Нямаше да чуе онова – „До скоро!” и „Успех!”. Не! Вместо това се чуваха гласовете на другите, които изпращаха своите деца и роднини. Момичето се натъжи. Облегна се на стъклото на купето. Сега ъгълът, от който гледаше, още повече изкривяваше картината. Всичко беше грозно, някак сиво и подтискащо. Дори навън бе така. Малки облаци от сива прежда закриваха слънцето и няколко тънки лъча едва достигаха до гарата. Но те не бяха достатъчни, за да събудят усмивката на Арета. Слънчевото някога момиче все повече и повече се отчайваше с напредване на времето, в което влакът стоеше в престой. Часовете се нижеха и нищо не можеше да ги спре да се прокрадват така безмилостно.
Влакът тръгна. И също така, както се нижеха секундите, започнаха да се движат и релсите. Сякаш часовник бе навит да се ускорява. Коловоз след коловоз. Гледките се сменяха постоянно. Гори с полета. Тунели с открити пространства. Проходи. Сякаш пред очите на Арета природата претърпяваше пълна метаморфоза. Тя гледаше и попиваше жадно от новото, от красивото и грозното на пътя. Ту му се радваше, ту отново сянка покриваше нежното ù лице.
Наближиха столицата. Отдалеч се виждаха светлините. Бе красиво. Като факла, огряла дъното на пещера. Арета беше заспала. Влакът продължаваше да трака по същия монотонен начин. Най-накрая пристигнаха. Вече се бе смрачило. На гарата само няколко уморени от чакане пътници очакваха пристигането на влака. Нямаше посрещачи. Всичко се бе изпокрило при семействата си. Арета се събуди. Тя бавно се протегна и усети сухата миризма на застояло от купето. Когато се поокопити, разбра, че е пристигнала. Стана, отвори багажното отделение, измъкна двата тежки куфара от там и като не успя да затвори капака с ръждива закопчалка, излезе светкавично от купето. Контрольорката я спря на входа, за да провери документите ù. Всичко бе наред. Гарата бе наистина пуста. Само няколко лампи, на които липсваха балоните, светеха мижаво на перона. Арета влезе в студената сграда. Веднага я наобиколиха таксиметрови шофьори, недоспали, но готови да предложат най-добрия транспорт на девойката. Тя отказа. Тръгна сама по столичните улички. Макар да я бе страх, беше уверена. След около тридесет минути пеш тя стигна до западнало мотелче, в което да прекара вечерта. Просто не можеше да си позволи повече лукс. На рецепцията получи ключове и номер на стаята си. Когато влезе вътре, малката крушка на тоалетката осветяваше единствено жалкото на пръв поглед апартаментче. Тя легна на леглото и заспа.
На сутринта Арета бързо излезе от мотелчето, дори не закуси. Тя тръгна из уличките на столицата. Намери будка за вестници - това, което ù трябваше сега. Веднага отвори обявите за работа и се зачете. Имаше толкова много работа. Какво да избере, на какво да се спре, не знаеше. Отиде до уличен телефон, пусна жетон и позвъни на една обява. Оттам топъл глас и обясни, че търсят момичета точно като нея и ù даде адрес, на който да дойде след няколко дни. Арета се зарадва. Не можеше да повярва, че от първата обява ще ù се усмихне късметът.
Следващите няколко дни момичето прекара в очакване и скука в прашната и малка стая на мотела. Тя не можеше да откъсне очи от листчето, на което бе записан адресът с мястото, където трябваше да отиде за работа. Пазеше го като очите си. Чакаше с нетърпение. Когато най-после дойде денят, Арета се събуди рано, стана, облече се внимателно и тръгна към мястото.
Когато стигна, видя, че там има много кандидатки за работа, на нейната възраст, по-млади и по-големи, но всички искащи едно – работа. Влезе в една малка стая и каза за какво е дошла. Дадоха ù номер и ù казаха да изчака да я повикат. И отново това чакане. Времето се нижеше бавно, мъчително, сякаш режеше тишината с нож. Всички момичета се гледаха накриво и не искаха другата да вземе мястото. Най-после дойде и редът на Арета. Повикаха я в кабинета. На малко олющено бюро стоеше мъж, видимо на около 40 години, леко оплешивял, но снажен и мускулест. Беше с наведена физиономия. Когато се изправи, се видяха множеството бръчки. Той подкани Арета да се приближи. От годините, прекарани зад бюрото, бе придобил онази флегматичност на държавен чиновник. Момичето изтръпна от притеснение. Мъжът веднага забеляза това. Той бе видял през живота си много. Определено нищо не можеше да го учуди. Прокашля се и с провлачен глас заговори тихо, едва се долавяше от около метър:
-Ти какво можеш да работиш?!
-Всичко! – каза Арета.
-Смело, но дали достатъчно, Арета. Хммм! Мисля, че имам нещо за теб.
-Наистина ли?!! – Тя бе толкова въодушевена и едновременно втрещена от това, че грубият мъж знаеше името ù и че имаше работа.
-Ти си добро момиче. Ще бъдеш сервитьорка! Ще ти плащам половин заплата. Останалото е за мен. Съгласна ли си?
Арета не знаеше какво да каже. Тя си бе глътнала езика. Никога не бе срещала преди толкова директни и груби хора. Но въпреки това се съгласи. Почваше работа веднага. Сервитьорка, та тя дори не бе влизала в столично кафене. Не знаеше какво да прави. Мъжът ù подаде един документ и ù посочи къде ще работи оттук нататък. Арета обаче бе намислила, че това ще е само временна работа. Тя тръгна от офиса, щастлива и леко смутена. Отиде веднага в заведението. Управителят я назначи. Оказа се доста мил човек. Тя започна веднага.
Всичко започна да се преобръща. Арета работеше от сутрин до вечер без почивка. Когато се прибереше в малкото мотелче, се просваше на малкия пружинен матрак и заспиваше моментално. Това я изтощаваше. От ден на ден в нея изчезваше живецът. Един ден реши, че и е писнало и реши да напусне. Когато отново влезе в кабинета на суровия и груб мъж, той изглеждаше по-състарен. Когато по навик той си вдигна главата и я видя, реши, че ще иска друга работа. Когато разбра за какво става въпрос, че Арета иска да напуска, той се изсмя с най-грозния възможен смях. Момичето стоеше като простреляно. Когато подигравателно си изтри очите, мъжът придоби отново оная строгост и изстреля закана:
-Напуснеш ли, напускаш и живите! При мене няма работа за ден-два! За мен се работи, докато аз реша! А сега се връщай на работа!
Арета не можеше да се осъзнае. Тя затвори олющената врата с изтъркана от боята дръжка бързо и тя се блъсна от течението.
-Тъпа селянка! – се чу отвътре. – Ще ù даваш работа, ще напуска, че и вратата тръшка. Калпави лигли, на нищо не можеш да ги научиш...
Арета хлипаше, докато се опитваше да стигне в квартирката, която бе наела наскоро. Влезе в сивия блок, качи се по стълбите. Нямаше останал здрав нерв, с който да чака скърцащия асансьор. Едва затвори и заключи след себе си. Но не плачеше. Беше ядосана, агресията ù като че ли образуваше по лицето на девойката ореол на сатанинско същество. Искаше да си го върне, на всички, които я обрекоха на тъпото житейско съществуване. Да накаже ония, заради които си тръгна и заради които сега беше в това положение. През главата ù препускаха хиляди мисли. Но в своята ярост заспа. Бе твърде уморена дори да мисли за отмъщение.
На следващия ден отиде отново в кафенето, където работеше. Колежките, естествено, като я видяха, се изкискаха самодоволно на „глупавата селянка”. Въпреки че бе най-принципна и най-старателна, Арета получаваше единствено подигравки от работещите столичанки. А на външен вид те бяха като излезли от книга на Стивън Кинг – също толкова брутално-деформирани. Те си тръгваха по-рано от всички, дори от шефа и на Арета и се налагаше да работи двойни смени, без да получи дори стотинка.
Днес поръчките бяха безкрайни. И всеки недоволстваше. Кафенето бе толкова претъпкано, че дори мухите не искаха да влизат вътре. Арета носеше поднос с четири кафета. Един невнимателен господин я бутна и тя изля кафетата върху един от клиентите.
- Некадърно момиче, съсипа косюм за 1800 долара. Да дойде управителят, веднага... Чу ли, селянко!!!!!
- Но, господине... Аз без да искам, спънаха ме! Съжалявам!
- Не се оправдавай, глупачко, ‘ми докарай шефа си! Чуваш ли какво казвам!
Арета хукна към кабинета на шефа. Когато управителят разбра за какво става въпрос, се съгласи на малка компенсация за господина, олят с кафе. Но за Арета имаше единствено и само наказание. И това не бе единичен случай. От всички глоби и наказания, които получаваше, парите едва ù стигаха за храна. Никакво съчувствие в суровата и безмилостна действителност в столицата.
Един ден момичето не издържа. Вечерта отиде в една спотаена уличка и купи оръжие на черно и малко кокаин. Смръкна жадно и бързо съдържанието на малкото лъскаво пакетче, даде омачканите банкноти, пестени с месеци на дилъра и реши да си тръгне. След малко някой я стисна да ръката. Заплащането не било достатъчно...
След посрамващото допълнително заплащане, Арета тръгваше да отмъсти. В кабинета на сбръчкания ù работодател бе тихо и той примляскваше чаша изветряло уиски с просташка охота.
-Какво искаш, мърло! – прозвуча сиво и дрезгаво гласът му.
- Да ти дам ето това!...
И Арета натисна спусъкът. Уви, в пистолета нямаше патрони. Нямаше и отмъщение. Сега трябваше или да бяга, или да го довърши. Тя грабна стъклената бутилка с уиски, счупи я в ъгъла на бюрото, както бе гледала по филмите, и я заби в дебелия врат на флегматичния мъж. Оттам шурна кафеникава кръв и човекът бавно се свлече на пода. Арета бе втрещена от собствената си постъпка. Не можеше да издържи повече. Взе парче счупено стъкло и преряза вените си...
- Прости ми, Господи, че живях!... – това бяха последните ù думи.
На сутринта намериха двата трупа в прашната стая. Полицията констатира двойно убийство с неизвестен извършител. Бяха толкова слепи за истината. Бяха толкова слепи за страданията на Арета.
© Христо Стоянов Всички права запазени