Гергана – Едно красиво българско име. Но тя не бе пример за традиционна българка - не можеше да играе ръченица, не знаеше нито една народна песен, за бога - та тя дори не можеше да изрецитира ,емблематичното за страната ни, стихотворение на Иван Вазов – „Аз съм българче”. Не бе скромното девойче от възрожденските повести на великите български класици. Да, бе красива като тях – снежно-бяла кожа, гарваново-черна коса, алено-червени устни. Но приликите стигаха до там. Тя не притежаваше добродетелите на „една българка”.
Като дете – бе пълно диване. Правеше беля, след беля - рисуваше по стените в стаята си, тормозеше котката или пък унищожаваше розите, които майка й старателно бе посадила. Когато порасна, тя продължи да създава проблеми. Лоши оценки, алкохол, цигари. Тя пощуряваше родителите. Те бяха добри и скромни хора, чиято дъщеря буквално им изпиваше силите. Те бяха направили хиляди опита да я променят – обсъждайки проблема, лишавайки я от телефон и джобни пари, натоварвайки я с домакински задължения и т.н. Но те не успяха да се преборят с нейната упоритост.
Нали знаете, обратно на всякаква логика, обикновено на такива хора като нея им потръгваше в живота - щом завърши средното си образование, елитен френски университет й предложи пълна стипендия. Защото Гергана бе ненадмината художничка. Притежаваше прецизността на Пикасо, въображението на Микеланджело и таланта на Да Винчи. Картините й бяха обиколили множество галерии и търгове. Тя щеше да се превърне в звезда.
Пък и нека не се залъгваме – Франция бе истинска мечта. Париж - красотата,романтиката, езика, историята и културата. Айфеловата кула. Лувъра.
Гергана замина без дори да се замисля. И си прекарваше незабравимо и вълнуващо цели четири месеца и половина. После се върна.
- К’во правиш тука? – Попита баща й.
- Прибрах се! – Каза тя усмихнато и го целуна по бузата.
- Във ваканция ли си?
- Не, реших че Франция вече не ми харесва.
- Не се шегувай с това, моля те. – Каза безизразно той. – Изгониха ли те?
- Не, аз напуснах.
- Какво си направила, мамка му де*ба? – Разкрещя се той. – Толкова ли си проста? Защо искаш да си провалиш цялото бъдеще, да му се е невидяло?
Гергана се усмихна:
- Франция е прекрасна държава. Красива, със стабилна икономика и висок стандарт на живот. Хората са студени, но любезни. Улиците са чисти и павирани. Езика е приятен за слуха, леко труден за изговаряне. Културата и историята са уникални, нямаш си и на идея колко невероятни вещи има по музеите им. Но това не е моята държава, там не се чувствам добре. Нещо ми липсваше през тези месеци… - дома. Нямам предвид само теб, мама - роднини и приятели. Имам предвид България. Нашите зелени планини и Черноморието. Нашата малка, но красива страна. Липсваха ми портретите на Левски, Ботев, Караджата които да въздигат нашият патриотичен дух и да ни напомнят за славните време.
Липсваше ми и начинът, по които псуваш политици за това как лъжат и мамят народа. Липсваха ми вкусните гозби на мама. Липсваше ми начинът, по които българина се нервира на ниските заплати и високата цена на продуктите, но все пак има достатъчно пари за кутия цигари на ден. Липсва ми и неговият Бай Ганьовщинята. Липсваха ми закъсняващият и разпадащ се градски транспорт, както и бездомните животни по улиците. Липсваше ми микровълновата, която въпреки странният шум, които издава и факта, че е мой набор – работи перфектно. Липсваше ми гоблена, правен от моята пра-пра баба на стената, както и петното в кухнята от преди 4 години, когато тръбата се спука, и което ние така и не пребоядисахме. Знаеш ли, тате, живота в България не е съвършен, не е като този във Франция, но пък е интересен. Аз съм българче и такова ще си умра. Винаги ще се чувствам най-добре в нашата родина, нашата тачена България.
© Вероника Всички права запазени