Гробищата отново опустяха. Последните хора бързат по мрачните алеи, за да избягат от дъжда, който вече изпраща първите си едри капки на земята като послания. Или като сълзите на толкова много хора, отишли си преждевременно от този свят. Както си отиде моята сестра, която сега ме гледа усмихната от снимката.
Мен не ме е страх от дъжда и ще остана тук,където прекарвам цялото си време в последните дни.Не ме плашат и гръмотевиците,които раздират ужасеното небе и напомнят яростта на десетките хора,които умряха и ще продължават да умират по моя вина.По-страшни са гръмотевиците на собствената ми съвест.Те не ми дават покой ден и нощ от мига,в който осъзнах колко невинни хора повлякох след себе си към смъртта.
А някога бях жизнерадостно момиче,което гребеше с пълни шепи радостите на живота и се усмихваше и на най-незначителните неща.Търсех любовта- единствената,голямата. Търсех я и с цялото си същество вярвах,че един ден ще я срещна.И това наистина стана. Случи се преди 3 години в един майски ден като този.Само че тогава грееше слънце и наоколо всичко беше красиво като в приказка.А той,моят принц,беше невероятен- с най-чистите сини очи и най-слънчевата усмивка!Беше нежен и внимателен,обсипваше ме с цветя и хиляди дребни подаръчета,които за мен бяха по-скъпи от всичкото злато на земята.Разхождахме се под звездното небе и той ми повтаряше,че съм прелестна,че всички останали жени бледнеят пред мен,че ако само поискам,ще свали не звездите,а слънцето и луната в краката ми.А аз го обичах!Господи,как го обичах!
Винаги ще помня нощта,в която му се отдадох.Ръцете му бяха властно-нежни,умели, търсещи...Цялата треперех от страст.Чувствах се така,сякаш се сливат не само телата,но и душите ни.
Но тази нощ за нас беше последна.На другия ден той просто изчезна.Хазяйката му ми каза,че е освободил квартирата и е заминал,без да каже къде отива.Не можех да помръдна от изумление.Нима беше възможно да постъпи така с мен?!Точно той,когото обичах повече и от себе си!Нима нищо не е почувствал в тази вълшебна нощ и можеше просто да ме отпише от живота си?!
Дни наред не бях на себе си.Плачех постоянно,не излизах никъде и се хранех,колкото да не умра от глад.Надявах се,че той ще се върне,ще ми каже,че му се е наложило спешно да замине и не е могъл да ми се обади.Копнеех за ръцете му,за очите му,за плътния му мъжки глас.До мен неотлъчно беше сестра ми,която е с 2 години по-малка от мен.Успокояваше ме,говореше ми,че той не заслужава и една моя сълза.Знаех,че е права,но не можех да се преборя с болката.
Един ден майка ни се обади и ни каза,че баща ни е претърпял злополука и трябва да му преливат кръв.Това ми подейства отрезвяващо.Осъзнах,че в живота има по-голямо нещастие от това един измамник да те изостави.
На другия ден двете със сестра ми отидохме,за да дадем кръв.Молех се на Бог,баща ми да се оправи.Седях до леглото му,стисках ръката му и повтарях,че той трябва да живее заради мен,заради сестра ми.
И той наистина се оправи.Но за мен последва нов шок,по-силен от всички,които бях преживявала досега.В онзи ден ме събуди звънът на телефона.Повлякох крака към него, като търках сънено очи.
- Моля?- промълвих с дрезгав глас.Отсреща някаква жена се обади:
- Добър ден!Търся Милена Димитрова.
- На телефона е- отвърнах аз сърдита,че ми нарушиха съня,макар че вече беше доста късно.Жената ми съобщи,че е лекарка в болницата,в която се лекуваше баща ми и ме помоли да отида,за да поговорим.Затворих телефона и зарових в гардероба,за да намеря някакви дрехи.В гърлото ми сякаш беше заседнала буца,въпреки че лекарката ме увери, че с баща ми всичко е наред.
Стигнах тичешком до болницата,която се намираше близо до апартамента,в който живеехме със сестра ми.Жената в бяла манта ме покани учтиво да седна и ми заобяснява причината,заради която ме беше извикала при себе си.Гласът ѝ беше нежен и мелодичен, но на мен ми звучеше като удари от стоманен чук,които упорито и последователно се стоварваха върху главата ми.Каза,че не са използвали моята кръв,когато преливаха на баща ми.Резултатите от теста за ХИВ се оказали положителни и трябвало да се направят още едни изследвания,за да се изключи възможността да е станала грешка.
Бях потресена.Зави ми се свят,причерня ми.Та аз бях само на 26 години.Нима е възможно да умра толкова млада?!Нима целият ми живот ще се срути за един миг,само защото бях имала неблагоразумието да обичам с цялото си сърце един мъж,който се оказа последният подлец?!Сълзите се стекоха от очите ми,без да съм ги викала.Като в просъница чувах гласа на лекарката,която ми обясняваше,че може да е грешка.Но ако не е,ще вземем всички мерки,които са възможни в такива случаи.Че има хора,които години наред носят ХИВ- вируса,без това да окаже влияние на нормалния им начин на живот...
Дните,в които очаквах да излязат резултатите от втория тест,бяха най-кошмарните за мен.Плачех денонощно и се молех на Бог да е станала грешка.Сестра ми се чудеше какво става.Питаше ме,молеше ме да ѝ кажа,но аз упорито пазех страшната си тайна.
Вторият тест също се оказа положителен.Умря и последната ми плаха надежда,че не съм болна.Обещах да предпазвам всички свои бъдещи партньори като практикувам единствено безопасен секс.Пиех лекарства,които криех,за да не ги намери сестра ми. Чувствах се отчаяна и обезверена.Но едновременно с това у мен се надигна невероятна злоба и омраза към всичко и всички.Откъде-накъде бях длъжна да пазя мъжете?!Та нима мен ме бяха пазили?!Помисли ли за мен онзи подлец,когато ме обрече на смърт?!Да,аз щях да умра,но щях да повлека колкото мога повече мъже след себе си.Мразех ги!Мразех ги всички,подли и безхарактерни същества,които не заслужаваха да живеят!
От този момент животът ми се промени напълно.Аз,скромното и възпитано момиче,се превърнах в разюздана сексуална изкусителка.Обличах се предизвикателно и скандално и по цяла нощ обикалях дискотеките и баровете.Всяка нощ правех секс с различни мъже, повечето от които никога вече не видях.Правила съм го къде ли не- в тоалетната,на някоя пейка в парка,на задната седалка или на самия капак на колата,в асансьора,в изоставени строежи...А глупаците дори не се сещаха,че има едно такова нещо,което се нарича презерватив.Само един пожела да използваме,но аз му устроих такъв скандал,че той забрави мигновено за желанието си.Крещях,колкото ми глас държи,че щом е решил да ме чука,ще трябва да ми има доверие.Или веднага да сваля гащите,или аз отивам в дискотеката,където има много други,дето не ги е шубе...
Една сутрин,когато се прибрах от поредния лов на празноглавци,заварих сестра си в кухнята с един мъж.Тя ме посрещна весела и викна,още щом ме видя:
- Како,това е приятелят ми!Запознай се с него!
Аз стоях на вратата и гледах като втрещена,без да помръдна.Познавах този хубавец. Бях спала с него преди 3-4 месеца.Запомних го,защото имаше същата усмивка като онзи подлец,дето ме зарази.Затова и бях легнала с него няколко пъти,за да съм сигурна,че ще го заразя.
Той също се смути и се запъна:
- Т-това ли е т-твоя-та сес-стра?!
Аз,без да го поглеждам,хванах сестра си за ръката и я повлякох след себе си към другата стая.Бутнах я на леглото и закрещях:
- Спа ли с него?!Кажи!Спа ли с него?!
Тя ме гледаше недоумяващо и от треперещите ѝ устни едва се отрони въпросът:
- Но какво ти става?
- Кажи!- истерично крещях аз.- Отговори ми!Спа ли с него?!
Мария,сестра ми,се поокопити,скочи от леглото и също закрещя:
- Да,спах с него!Много пъти!Защо ти да можеш да го правиш с който ти падне,а аз да не мога с този,когото обичам?!
Заплаках.Сестра ми стоеше пред мен с широко отворени очи.И в този момент думите сякаш сами бликнаха от устата ми:
- Мария,аз съм ХИВ позитивна.Спах с този мъж преди около 4 месеца.Разбираш ли,че със сигурност той също има СПИН?
- Лъжеш!- кресна сестра ми.- Лъжкиня!Ти искаш и аз да бъда нещастна като теб!Затова искаш да ме разделиш с него!
Разплакана,тя затръшна вратата след себе си.Закрих с длани лицето си и завих като ранено бездомно куче.Аз умирах.Аз убивах собствената си сестра,която вероятно бях заразила със смъртоносната болест.Месеци наред сеех смърт наоколо и накрая бях обрекла тази,която най-много обичам.
...При сестра ми болестта се разви много бързо.За няколко месеца отслабна,стопи се. Лицето ѝ стана бледо като пергамент,а около очите ѝ се образуваха големи тъмни кръгове.Не помагаха лекарствата.Кашляше така,сякаш изпушва по пет кутии цигари на ден.Вдигаше температура и болницата стана неин втори дом.Ден и нощ седях до леглото ѝ и се молех на Бог да направи чудо за нея,не за мен.Готова бях да умра на секундата, само Мария да оздравее.Но Бог беше безжалостен.Това беше неговото отмъщение, задето бях заразила толкова много невинни хора.Гледах сестра си как се топи като догаряща свещ.Спомнях си миговете,в които бяхме неразделни,в които тя беше единствената ми опора.И ме болеше от това,че именно аз я убих.
Мария умря в един такъв мрачен и дъждовен ден като днешния.Валеше като из ведро и на погребението ѝ.Гледах съсипаните си и състарени родители и ми се искаше да легна и аз в гроба.Те ме гледаха без капка обвинение в погледа.В очите им четях само въпроса дали ще остана още дълго с тях,или и аз скоро ще последвам малката им дъщеря.
...От този ден,щом изгрее слънцето,идвам на гробищата и си тръгвам,чак когато се спусне нощта.Гледам снимката на Мария и моля за прошка.Нямам желание да живея,нито да отмъщавам на мъжете.Знам,че моята добра и благородна Мария отдавна ми е простила.Страшното е това,че аз самата не мога да си простя.
Елена Дамянова
© Елена Дамянова Всички права запазени