Като че ли на изпроводяк в живота ми, съдбата реши да ми подари среща с незабравимо откровение от незабележимите край нас хора. Онези, които носят у себе си истинската човещина и съвсем неволно, без умисъл, чрез своите постъпки я раздават на околните.

Този пролетен ден вървях по „Цар Борис“ когато познат глас ме повика:

- Господине!

Обърнах се. Почти до мен се усмихваше лъчезарно една отскорошна позната:

- Помните ли ме, аз съм Стела?

Разбира се че я помнех. В последно време семейството ми се превърна в почти редовен клиент на разположената на тази стара софийска улица „Манджите на Баба“, Вътре човек можеше да открие, и то на на съвсем прилични цени, винаги прясно приготвена много вкусна храна. Там Стела работеше в удивителен синхрон със своята колежка и имах чувството, че са си лика-прилика по характер. От време на време влизах с оправдано любопитвство за клиент:

- Я да видя днес какво ми е приготвила баба!

На което Стела и нейната колежка се засмиваха и започваха да изброяват ястията, които предпочиташе съпругата ми. С ръка на сърце мога да напиша, че двете с нейната колежка я познаваха добре. Не зная как го постигаха, но наистина ме връщаха към спомените за бабените гозби. Може би и чрез топлата атмосфера и чрез почти домашния уют, който двете вътре създаваха с отношението си към влизащите хора. И наскоро реших да ги изненадам, отблагодарявайки се по свой начин за всичко, което вършеха и да им покажа, че хората ги ценят, всеки по свой начин.

Двамата със Стела се разговорихме така, както преди много години го правеха пътуващите във влака до морето. Сърдечно, без преструвки. За обикновените неща. И получих изненадващ въпрос, който, да си призная открито, ме стъписа. Дали съм се срещал с обожаваната от мен млада поетеса, на която посветих „Насаме със Саавската царица“. Ясно показваше, че е чела внимателно моите неща. След няколко разменени реплики се разделихме в добро настроение, но споменът за случилото се не ме напускаше. Изминаха няколко дни и отново посетих „Манджите на Баба“. Вътре Стела седеше до мъж на нейната възраст с много ведро лице.

- Запознайте се, това е моят съпруг.

Почувствах, че пред мен е една прекрасна, истински щастлива двойка, а по-късно разбрах защо невидимата ръка на съдбата им е помогнала да се срещнат. В неговата усмивка неволно можеше да бъде разпознат нейният огледален образ, докато в поведението и струеше гордост, че е до него. Който и да го погледнеше, не можеше да почувства излъчваната неподправена приветливост.

След размяната на обикновените вежливи реплики, мъжът се надигна и си отиде. Когато останахме сами, се поинтересувах защо ме попита дали съм срещал действително Андромаха. Разказах цялата истина и, както го правех винаги при всеки удобен случай, я поканих сама да открие и чете стиховете на Белла.

Стела смени темата и ми показа с оправдана гордост свои две отпечатани стихотворения. Бяха изпълнени с много обич, болка и тъга. Обясни ми, че едното е за нейната баба.

- Тя много ми липсва!

При тези думи гласът й леко се разтрепера и продължи.

- Вижте, това е нейната брачна халка!- и повтори. – Баба много ми липсва...

Бях много изненадан. За първи път срещах някой да носи на своята шия до сърцето си брачната халка на своята баба. След десетина минути се разделихме. Преди й бях спомeнал, че скоро не съм писал нищо и тя ми пожела да открия отново нещо вълнуващо в нашия обикновен живот

Не тръгнах веднага да се прибирам. Имах нужда да осмисля в себе си видяното преди малко. Стела, не зная доколко осъзнаваше това, като израз на своята неувяхваща обич баба си, неволно пренасяше през годините спомена на изживяната преди много години любов между двама млади.

Няколко дни по-късно разказах за Стела и пръстена на баба й на една позната, при която при всеки удобен случай си поръчвах кафе. Тя ме слушаше внимателно и с насълзени очи ми подаде моята поръчка...