Познавам съдбата. Понякога се разминаваме в коридора. Едва ли ме е забелязала, но аз винаги се обръщам след нея замечтан. Тогава бях искренно влюбен в нея. И отвратен до покруса в същото време. Никога нямаше да бъде моя, дори и нямаше да ме забеляжи, освен, ако не се блъснех в нея... Но тя не беше от онзи тип, който ти се извиняват и след това пият кафе с теб. Всъщност те смачкваше до неузнаваемост. Направо в движение. Винаги съм внимавал, когато е наблизо, да не се блъсна в нея, но Тодор не внимаваше... Стовари се отгоре й, като дори не я забеляза. Само котешки извитият й гръб ми беше достатъчен, за да разбера, че тя го мразеше...
Тодор спеше. Не, това беше само привидно. Всъщност трепереше в очакване. Тодор спеше и очакваше, но най-много от всичко в този момент Тодор сънуваше. Тодор сънуваше още от малък. Но тогава само спеше и сънуваше. По онова време Тодор не очакваше. Пасеше кротко сънищата си по пижама и измити зъби. Сънищата имаха вкус на детство и пълната липса на жажда за обяс ...