на маля 

Измуча кравата и побутна с муцуна порутената портичка на обора. По циментираната пътека към градината покапаха листа и вятърът ги подгони към лехите. Баба Тона потътри крака през прага и старческият ù взор се опита да пробие настъпващия мрак. Навън бе пусто. Някъде излая куче, последва го второ. Селото заспиваше уморено от веселие. Старицата влезе в коридора и се почуди дали да заключи.
  - Ако си дойдат, няма да ги чуя – и превъртя обратно ключа.
Отшумял бе празникът, но така си и останаха неначенати баницата, тиквеника, пълнените сърми. Не си дойдоха синът и снахата от града. Годините самота ù подсказваха истината, но майчиното сърце не искаше да вярва. "Я работа са имали, я децата са нещо нефеля...“

 Надеждата, крепила я цяла година, топлеше и сега, въпреки нощния хлад. В обора кравата издрънча синджира, беше ù насипала зоб, но търсеше ласката на грижовната ù ръка.
- Ех, Дойке, няма ги още... Ама сигурно сутринта, по ранината ще пристигнат. Е, та може ли да не си дойдат?... Ти май не ми вярваш…
Замислено преживяше добичето, а очите му - добродушно-тъжни, гледаха самотната стопанка с няма печал.
  - Ще дойдат, Дойке, ще видиш.
Заизкачва стъпалата с пъшкане. Прясно варосани, те белееха като дълбока пряспа в краката ù. Бутна вратата и влезе. Дебелият жълт котарак лениво се прозя и изви гръб в дъга.  На възглавницата ù спеше, когато я нямаше.
  - Де, поразнико, де! 
  Баба Тона потърси кибрит и запали кандилото. Червеният, пушлив пламък зацърка нерешително и разлюля мрака в стаичката. Мебелите и предметите, придобили нереално уголемени сенки, сякаш се разместиха. Тя се прекръсти и уморено се отпусна на кревата. Възлестите ù, попукани ръце, заровиха пръсти в козината на котарака. Насълзени, очите ù потърсиха малката фотография на стената.
  - Драгане, Драгане! Втора зима става, все чакам... À днес да дойдат, à утре... Няма ги... Ти си замина, скри си главата, пък аз...
 Недоизказана, мъката натисна гърдите ù. Баба Тона пресегна, та издърпа фитила и доближи снимката до светлината. Мъжът ù я гледаше строго от пожълтялата фотография, а очите му говореха: „Не унивай, старо! Що ревеш сега? Мигар си последната самотница на тоя свят? Я колко народ измря. Милостив е Господ, ще прибере и тебе.“
 Две години стана, откак го донесоха от строежа, в една каруца. Стената, дето зидали, се бе съборила върху му. Яка душа имаше Драган. Във войната бе участвал, в плен бе попадал, измъчвали го, избягал. Сега пак се бунтуваше, хапеше безкръвни устни, въртеше страшно очи и псуваше техника, че му бил грешен чертежа. Доведоха фелдшера, в града искаше да го откара с линейката, ама не даде. „Тука, - вика – искам да умра. Инак няма отърване от вас. Саде, отворете малко джама, че душно“
Три дни се мъчи - стена, мята се. На третата вечер скочи изведнъж, изправи се в кревата вирнал нагоре глава, закани се с юмрук и изпопържа грозно. Сетне се тръшна омаломощен в постелята. Премазаното му тяло се изпъна за последно, спазъм го разтърси и изпружи нозе.
   Тъй и не можаха очите му да затворят. Погребаха го по обяд, на следващия ден. Синът си дойде с колата, застана до главата му, поседя. Преди да го спуснат, целуна студеното му чело, не дочака барем кръста да побият, отпраши за града. Такъв си беше Симеон – тъгата си на показ не вадеше. Корав като баща си. Инат като него.
    Баба Тона остави плетката, изу вълнените си чорапи и разтри с газ изтръпналите си нозе. Синът лекарство беше ù купил, по човек го проводи, но свърши отдавна, а и той не идеше...
  Тогаз, когато погребваха Драган, цяла нощ кандилото гасна. И масълце му долива, и фитила сменя, но не би... Капна му капка винце, разгоря се. Попът сетне ù каза, че туй били греховете му. Колкото пъти е гаснало, толкова гряха са му опростили.

   - А, дано, Боже! А дано! - молеше се тя тогава. За винцето не спомена. Обичаше да си попийва Драган, туй му беше то. Инак грехове нямаше. Ама попът щом тъй рече...
  Легна старицата, придърпа завивката. Потрепери. Захладняха вече нощите. Котаракът се промъкна върху краката ù, сви се на кълбо, замърка. Вятърът изтропа в прозорците, болезнено простена старата круша и презрелите плодове с плясък покапаха. Зимници им викаха, Драган много ги обичаше – отвън зелени, а вътре сочни, сладки.
   Баба Тона напрегна слух, вторачи се в тъмното. Стори ù се, че някой с меки, безшумни стъпки изкачва стъпалата. Котаракът Мичо, цял настръхнал, скокна и изсъска. Някъде се хлопна портичка, магаре изрева тревожно. В курника разсънени кокошки вдигнаха врява, севернякът нахлу през комина. Пламъкът в кандилото се разлюля, подвоуми се дали да угасне, изпращя заплашително, но неочаквано настъпи затишие и поуспокоени, стените се кротнаха и стаята спря лудешкия си танц. И тогава, вратата с трясък се отвори, зейна, и огромен силует се очерта в рамката ù. Старицата хлъцна уплашено, прекръсти се. В настъпилото затишие, укротените сенки изпълзяха от ъглите и наобиколиха кревата. На прага стоеше непозната жена с дълги, развени от вятъра поли, страшна и величава. Восъчно-жълтото ù лице, пребрадено с черен креп, се обърна към кандилото и покритата с бръчки уста се разтегна в хладна усмивка:
   - Ти… си се приготвила вече...

  Баба Тона затаи дъх. Очните кухини на пришълката я поглъщаха цялата. Гостенката безшумно прекоси стаята, приближи се. От нея лъхаше на прясно изкопана земя, босилек и тамян, или това бе споменът ù от десетките погребения през годините.

   „Мигар така мирише смъртта?“ – запита се.
  Кокалестата ледена длан легна върху челото ù. Гласът ù прозвуча кротко:
  - Хайде, Тоно!
  Не усети болка, само по гърба я полазиха студени тръпки. Опита да отметне юргана, да скочи, да извика, но силите внезапно я напуснаха. Главата ù се люшна безпомощно, кривна на рамото ù, и така си остана -  подпряна на рамката на леглото. Угасващ, погледът ù спря върху портрета на Драган. Сухите му, безцветни устни потрепнаха, счу ù се, че казва нещо. Опита се да напрегне слух, долови:
  - Вече няма да си сама, старо, пак ще сме си двамата.
  Крайниците изтръпнаха, спокойствие я обземаше. В стаята нямаше никой. И изведнъж ù стана леко, леко. Нямаше студ, болка, мъка. Безплътна, тя се издигаше над спящото село. Нейде пропяха първи петли. Долу, между къщите, видя да крачи тазнощната си гостенка.
  И друго видя. По пътя за село, откъм града, бързаше кола. В нея зърна любими, отдавна невиждани лица. Зарадва се майчиното сърце, щеше ù се да им викне, да им заръча да претоплят баницата, във фурната има курабии за децата...

   Устните ù не отрониха и дума повече.

   Разсъмна се. Кандилото разлюля мъждивия си пламък, прогони сенките от стаята и цвърчейки, пръсна масло. После отведнъж угасна.

Р. Романов