Героите  в този разказ, нямат определени физически черти или точен външен облик. Те  се родиха  в моята душевност просто така, на Великден. Знаех, кои са те  от мига в който изникнаха в моето съзнание.Знаех имената им,как са живели,какво са представлявали като хора.Знаех и, че са тръгнали по своя житейски път,но не знаех на къде ще вървят.Трудно ми беше да развия  края, защото ми се искаше да не загубя онова тайнство, надежда и вяра, които олицетворяваха самите те. В началото използвах богатството на диалектните български думи, но после реших, че по познатите и използвани съвременни думи, са и по-разбираеми за другите, затова преработих разказа и запазих само някои неща. Времето ни е такова,че повечето хора днес не обичат да четат, когато се налага да търсят и значението на думите в текста,затова и осъвремених донякъде речта на героите си. Умишлено избягвах да си ги представям външно, те са моите душевни герои,техният образ е вътрешен и всеки сам може да си ги припознае,така, както му позволява въображението. На моменти съм им заложила и физически облик, но той е минимален, някак свързан с душевността и живота им.

 Не беше и лесно да избера мястото от което ще идва, моят млад герой. От малка израснах с любовта към селото, неговите бит и култура,странните за съвремието ни традиции и догми на хората в него, търсещата им душевност,трудностите им да се слеят с масите в града. Имах честа да познавам хора родени и преживяли Първата  и Втората световна войни, и тези хора ме очароваха.Те бяха толкова богати душевно, в напълно общ контекст,че понякога се срамувах, че аз едно дете, което учеше в училище с компютри и четеше много, не знаеше и една частица от това,което разбираха те.

Времето в което живеят моите герои е време на нови надежди, но и на един познат объркан хаос, където старото и новото едновременно определят бита,вярванията,изменят традициите или ги запазват в цялост.

За село Бачково и Бачковският манастир няма какво да пиша. И днес те са там,където са били от векове, и днес ходим на поклонение в храма по Великден и другите църковни празници. Село Китенлък е сегашното село Леново.Интересно ми беше да науча дори малкото останали факти за него. Около 1904-1905г. селото е преименувано на Леново, поради голямото производство на лен.Поне така говорят запазилите се до днес исторически факти,които успях да намеря.

С написването на този разказ разбрах,част от това,което винаги ме е очаровало в миналото и историята на селата.Покрай беднотията,мизерията и непросветеността от които днес,толкова се отвращават младите деца, когато четат какво е било тогава, има и много доброта, много вяра и обич към ближния.Това малко зрънце от вяра, тлеещо в човешките  сърца се е пазело,като най-скъпото.При някои то се е израждало,потъмнявала е светлината му в пошлостта на ежедневието и социалния битовизъм, но при други, то е засиявало още повече. И от това сияние са се появявали онези велики хора за които да си спомняме и до днес, с някаква благост и уважение.

Опитах се да покажа всички онези хубави вярвания и мисли,които и до днес са се запазили, благодарение на нашите баби и дядовци. Но не скрих и това, че винаги странно и чудно ми се е виждало това,че никой не е питал за чувствата и желанията на жените,по онова време. Интересно ми беше и това ,че вдовиците не са оставали в предишните си къщи, нито са се връщали при родителите си.Търсели са им за кого друг да ги омъжат, да ги пратят, че да има по-малко гърла за хранене.Не мога да си представя чувствата на тези жени, но знам, че някъде дълбоко в душевността им е тлеела надеждата за по-добър живот и истинска обич и уважение.

С този разказ за отминалото време ми се иска да благодаря на Бог за това че днес съм тук жива и здрава, както и много обичана от семейството и близките си.Да му благодаря и за вярата си,а и за това, че живея във време в което имам право да изразявам сама себе си и да се боря за правото си да съм на тази земя,такава,каквато съм .