Бандата - седма част
вулгарен роман
О.з. генерал-лейтенант Димитър Янчев почти не беше спал през нощта. Изпадаше в някаква просъница за минути и отново се събуждаше. Вече повече от месец, се чувстваше меко казано неспокоен и за всичко това, беше виновен оня идиот Борис Христов. Човекът, който беше избрал да замести Радича. Човекът за когото гарантира пред неговите другари от така наречения ,, генералски кръг,,. Човекът, който трябваше да затвърди позициите му. Човекът, който сега е една разлагаща се мърша, а този, който трябваше да е в гроба, е жив! Непростимо!
Погледна часовника на нощното си шкафче и с недоволство забеляза, че е шест часа. В осем му предстоеше много тежка среща с неговите саратници.
Още в момента в който се разбра, че Радича ще оцелее, му се обади неговия заместник – ген. Мирослав Кръстев.
- Как сте другарю? – попита го той.
- Добре съм – отговори генерал Янчев – Въпреки черните облаци на небето.
- Дааа – лаконично отбеляза Кръстев – Имате месец да ги разкарате Янчев. После ще се срещнем! – и затвори слушалката.
Този месец мина. Та и отгоре. Дойде време за срещата с тези на вид добродушни старци, но иначе опасни хора. Ген. Янчев не беше наивен. Знаеше, че на тази среща ще се реши съдбата му. Беше сгрешил и толкова. Само че, тази негова грешка щеше да заплати скъпо. Знаеше, че няма как за месец да организира всичко отначало. Знаеше, че Радича няма да позволи това да му се случи отново. И най – вече…знаеше, че Радослав Гаров – Радича, е наясно кой стои зад всичко. Замисли се. Животът му мина като на филм пред очите. Детството, младостта…Срещата с прекрасната Ана в центъра на Москва, където беше изпратен на обучение като млад лейтенант. Сватбата им. Двете им деца. Смъртта на сина им. Последвалата лудост, която обхвана Ана. Смъртта й. Дъщеря му, която му роди две внучета. Всичко! Всичко, което е било и всичко, което е!
Въздъхна и стана от леглото. Погледна към грамофона, но този път, от толкова много година насам, не го включи, нито направи обичайната си сутрешна гимнастика. Отиде в кухнята, свари си кафе на обикновената кафеварка тип ,, Кубинка,, и запали неизменната пура. Седна на креслото и се загледа в наближаващото утро. Можеше и да му е за последно. Знае ли човек?
Постави изпушената наполовина пура в кристалния пепелник и отново влезе в спалнята. Отвори гардероба и посегна към една от закачалките. Взе я и внимателно я постави върху леглото. Дръпна ципа на черния калъф и под него се откри, синьо-сивата, военна униформа с генералските пагони. Погали я. Погали я толкова нежно, че все едно галеше жена. После рязко дръпна ципа нагоре и отново я постави на мястото си. Раздразни се на тази своя сантименталност. Припряно избра един от многото си костюми, облече го и се обади на шофьора си. Беше седем и половина. Не искаше да закъснява.
Черния автомобил го остави пред кварталния ресторант, който се намираше между два панелни блока в квартал ,,Люлин,, в София. Генерала слезе, без да чака шофьорът да му отвори вратата, оправи безпричинно сакото си, въздъхна тихо и се отправи към входа на ресторанта. Влезе спокойно, гордо, така като се полага на генерал. Ресторанта беше празен. Не случайно разбира се. Не се огледа, защото знаеше на къде трябва да се запъти. С бавна крачка той пое към съдбата си.
На централната маса в малката зала на ресторанта вече бяха насядали останалите шестима от този потаен генералски кръг. Всичките бяха над седемдесетте. От страни погледнати, приличаха на група квартални пенсионери, които са се събрали на по кафе, но де факто, това бяха най-опасните хора в държавата. Всички с изключение на един, бяха се пенсионирали от армията с чин генерал. Само един дребен, жилав старец с лукави, искрящи очи, беше приключил армейският си път като полковник. Казваше се Пано Тосев. Това разбира се, не му попречи да бъде приет в този кръг и с времето да си затвърди позициите в него. Така или иначе всички се познаваха от дълги години и си знаеха и кътните зъби. Знаеха, че могат да разчитат един на друг и никой от тях, никога нямаше да предаде останалите каквото и да се случва. Но сега нещата бяха други. След толкова години спокойствие и нареждане на държавнически пъзели, един от тях беше допуснал грешка. Огромна грешка. Заради погрешната му преценка, сега тяхното спокойствие беше застрашено. Никой от тях не хранеше илюзии, че нещата ще утихнат и ще се забравят. Всички знаеха кой е Радослав Гаров. Всички те, разбираха, че имаше опасност тяхната анонимност да бъде разкрита. Знаеха го, защото те самите бяха превърнали автокрадецът Радослав в един от най-влиятелните и жестоки мафиотски босове. И то не само на българска територия. Те му бяха проправили пътя нагоре. Те му казваха, къде и какво да направи, с кой да се срещне и кой да отстрани. С техни протекции, Радослав проправи изцяло свои, нови канали за крадени коли, дрога и проституция. Те го научиха, че компроматите срещу силните на деня в повечето случаи са по страшни от куршуми. И Радо ги слушаше и попиваше всичко. Затова и имаше на разположение най-добрите хакери и папараци в страната, които имаха единственото задължение да следят и събират информация за набелязаната жертва. Хакерите разбиваха паролите на хора от властта, следяха чатовете им и всичко. Всичко, което можеше да компрометира дадения индивид. Не след дълго Радо разполагаше с много интересна информация за голяма част от политическата класа на България, за съдии, прокурори, адвокати та дори и за свещеници по високите етажи на Българската Православна Църква.
Имено това притесняваше събралите се в ресторанта в тази все още прохладна утрин в края на май. Въпреки, че бяха изключително внимателни с думите, с редките разговори по телефоните, които водеха по между си, въпреки, че говореха завоалирано, въпреки, че извън тези техни срещи, водеха един съвсем обикновен начин на живот, поне привидно, все пак бяха притеснени, че Радослав може да има нещо и за тях.
Техния лидер, който те единодушно бяха избрали, макар и рядко се срещаше с Радо на четири очи. Само за да му каже какво се очаква от него и какво да направи. Именно тези кратки срещи сега притесняваха тези хора. Страхуваха се някои от тези разговори да не е бил записан и да излезе наяве в даден момент. Тогава щеше да стане страшно.
Преди десет години, когато лидерът им – генерал Янчев, им спомена за едно смело и умно момче от Пловдив, което беше навлязло в бизнеса с крадени коли и се справяше доста добре, те го изслушаха и след известно проучване се съгласиха да заложат на него. Така се стигна и до първата среща на генерала с Радослав. Преценката му се оказа вярна. Радо беше послушен и изпълняваше всичко, което му се каже. Но така или иначе кръвта трябваше да се сменя през определено време. Притеснени от огромната власт, която беше придобил Радо през годините, те решиха да го отстранят. Единствения, който се обяви против, беше ген.Янчев, но това не беше от голямо значение при условие, че останалите бяха за. Въпреки, че беше избран за техен лидер, всички знаеха, че решенията се взимат от седмината. Съдбата на Радича беше решена и планът по отстраняването му трябваше да се задейства.
Стигна се и до онази прословута среща, между генерала и човека, който бяха избрали да ликвидира, а след това и да наследи Радича в престъпния му бизнес. Борис Христов. Резултатите от проучването, което беше направил ген. Янчев за него, не го задоволяваха напълно, но нямаше друг толкова, дързък, смел и луд, който да се наеме с такава опасна задача освен Борис, а и силната му омраза към Радо беше плюсът, който наклони везните към него.
Генералът го предложи на останалите, като след близо едночасова дискусия, те решиха да се доверят на преценката му и капана беше заложен. Оставаше само да чакат. Чакаха, но не дочакаха, както се казва. Всичко отиде по дяволите. Високото его и прекаленото самочувствие на Борис, им изигра лоша шега. Сега те трябваше да потърсят отговорност от човека, който беше виновен за този избор. Ген. Димитър Янчев, знаеше това. Той беше открил Борис, той го беше проучил и той го беше предложил. Това, че другите се съгласиха с него нямаше никакво значение. Провалът беше негов и той трябваше да си плати затова.
Бавно влезе в малката зала на ресторанта и се спря, колкото да огледа добре обстановката. Само с един поглед, всичко му стана ясно. Останалите шестима от групата, вече бяха заели своите места около масата, като имаше само един свободен стол – неговия. Но сега това не беше столът, който той винаги заемаше, а именно централното място на масата. Сега неговото място, беше отредено да е в края. Това означаваше само едно. Детронация от лидерския пост. Неговото място сега беше заето от заместникът му. Ген. Мирослав Кръстев.
Още щом го забеляза, Кръстев го подкани с ръка:
- Заповядайте другарю генерал – фамилиарно каза той – Седнете.
Той се доближи бавно до празния стол, разкопча долното копче на сакото си и седна. Бавно започна да оглежда всички, насядали около масата. Познаваше ги още от млади офицери, когато и той беше такъв. С годините бяха станали близки и макар да беше техен началник в армията, в живота бяха истински приятели. В зората на своята армейска кариера бяха едни наивни идеалисти, но колкото повече растяха в службата, толкова по-малки им ставаха идеалите, като накрая съвсем изчезнаха. Разполагаха с огромна власт и това не се промени дори след падането на комунизма в България. Бяха изградили силно приятелство и връзки с много висши руски офицери, които след падането на режима на Живков им помогнаха да станат това, което бяха сега. Разбира се съвсем не от чисто приятелски чувства, а най-вече от икономически интереси. Всичко се правеше по подсказка на руснаците и с тяхна помощ. Така с годините, тези седмина бивши офицери, станаха най-могъщите хора в държавата и задкулисно дирижираха нещата.
Ген.Янчев посегна към кристалната кана с минерална вода и наля в чашата пред себе си. Отпи една малка глътка и я постави на масата. Зачака.
Заместникът му, запали пурата, която въртеше в ръцете си, изпусна шумно дима, подпря се с лакти на масата и погледна генерала в очите.
- Е другарю – каза той със студен глас – Имахте месец да оправите кашата, която сътвори вашето протеже. Но доколкото ни е известно за жалост, промяна няма. Така ли е?
Ген. Янчев побесня от това назидателно говорене от страна на Кръстев, но външно запази спокойствие.
- Мирославе – каза той тихо, но твърдо и ясно – Остави това превзето говорене за някой друг. Както знаете, аз единствен бях против, Радослав да напусне сцената. Нали така? Вие не ме послушахте тогава!
- Янчев – обади плешивия, който седеше отдясно на Кръстев – Всички знаем, какво, как и къде. Не там е проблема и ти много добре го разбираш. Проблема е, че човека, който ни натресе, не си свърши работата и от това може да има много сериозни последствия. Знаеш за какво говоря!
- Натресох?! Интересно – каза генерала и отново отпи от водата – Ако ме бяхте послушали, сега нямаше да се притесняваме за нищо и този разговор нямаше да го водим.
- Мите – каза човекът, стоящ срещу него – Нека не говорим празни приказки. Ние сме практични хора, нали?! Не ни отива да гадаем какво би било, ако еди си какво. Василев е прав – и посочи плешивия – Ти го предложи този Борис. Ние разчитахме на преценката ти и затова се съгласихме и ти гласувахме доверие. Не веднъж през годините си доказвал, че имаш точна преценка за хората. Но ето че сега…- и той вдигна рамене нагоре с което искаше да каже, че е сбъркал.
Генералът погледна към него. Това беше човекът с който бяха най-близки още от младите години. Бяха заедно в Москва, когато лейтенант Димитър Янчев се беше запознал и влюбил в Ана. Когато сподели на приятелят си, че е решил да й предложи брак, оня така се зарадва, че веднага се цани за кум. Тогава се напиха по руски. Като магарета се напиха. Не след дълго Димитър и Ана се ожениха, а кумове им бяха, приятелят му от армията Цветан Павлов и неговата съпруга Боряна. От тогава бяха неразделни. Когато загуби синът си, а след това и Ана, именно Цветан го извади от тежкото състояние в което беше изпаднал тогава и му помогна отново да стъпи на краката си. Беше му безкрайно благодарен за това, но ето, че за първи път от както се познаваха, приятелят му застана срещу него. Поне от негова страна генералът очакваше да има някаква защита, но се беше излъгал. Разбра, че нямаше смисъл да прави опити да се защити, защото явно, всичко беше решено. Стана му ясно, че тази среща не е покана за разговор, а за обявяване на присъдата му. Затова въздъхна леко и каза:
- Разбирам, че вече всичко е решено и затова очаквам да науча какво е то?!
Главите на всички се завъртяха в посока на ген.Кръстев, който засмука още дим от пурата си и започна да говори:
- Така е Янчев. Решено е! – направи лека пауза за да предаде по-голяма тежест на думите си, след което продължи – През всичките тези години, откакто сме заедно, ти беше човекът който ни водеше и това беше добре за всички. Доверието, което ти гласувахме, като те избрахме за наш лидер, се доказа във всяко едно отношение. Всяко решение, което взимахме, всичко, което трябваше да се случи, се случи благодарение на твоята далновидност и безпогрешна преценка. И всички бяхме повече от доволни. Нали така другари?! – въпросът беше риторичен – Но, съгласете се генерале, че всяко начало си има и своя край. С годините се притъпяват сетивата и поради тази причина и преценката на човек става по-несигурна, а това в нашия занаят е пагубно не само за човека, а и за хората, които са му се доверили.
Ген. Янчев погледна изпод вежди своя заместник, а погледа на сивите му очи потъмня.
- Кръстев…внимавай с думите! – гласът му беше тих и режещ – Това, че минавам осемдесетте, нека не те заблуждава. Все още мога да те смажа като гнида. Ясен ли съм?!
- Другари – побърза да се намеси Цветан Павлов познавайки добре гнева на генерала – Хайде без обиди. Никой от нас не иска това. Нека не бъдем толкова емоционални. Моля ви. Да продължим по същество.
Генерала задържа погледа си върху Кръстев още няколко секунди и каза:
- Продължавай! Но карай направо, без много приказки. Знаем, че можеш да говориш повече от колкото е нужно.
Заместникът му се усмихна на сила:
- Да Янчев, мога да говоря, но щом искаш направо, така де е! След огромната издънка, която направи твоя избраник, ние взехме единодушно решение, че е време да излезеш в пенсия. След това, което се случи, ние не може да ти имаме повече доверие.
Настъпи тишина. С нож да я режеш. Всички очакваха да видят каква ще бъде реакцията на генерала. Той все така стоеше на стола и гледаше към Кръстев. Може би му трябваше време за да асимилира, какво точно му се е случило току-що. Пенсия. Добре знаеше какво е значението на тази дума и то не беше хубаво. Пенсионираха се миньорите по дяволите, шофьорите, учителите. Пенсионираха се онези нищо неподозиращи хора, които живееха скучния си, мишешки живот и блъскаха по тридесет – четиридесет години, за да вземат някоя мизерна пенсийка, която едва покриваше сметките им. Повечето дори не можеха да й се порадват, а умираха без да са имали значение за никой и нищо в жалкия си живот. Такива хора се пенсионираха, а не той. Не и генерал-лейтенант Димитър Янчев. Не и човека, който дирижираше държавния оркестър. Не и той! Не и останалите шестима. Пенсията за тях означаваше едно единствено нещо. Току-що, неговите дългогодишни саратници и приятели го бяха осъдили на смърт!
Знаеше, че няма начин да промени тяхното решение. Дори да им дадеше думата си, че ще се оттегли и повече няма да чуят за него, никой нямаше да рискува да го остави жив. Така би постъпил и той. Разбираше го и оставаше единствено да се примери с решението на останалите. Въпреки всичко попита:
- Това ли е единственото възможно решение? – и погледна човека до него.
- Да – тихо каза той.
- Да генерале – каза и следващия
- Да - обади се трети.
След пет ,,Да,, - та, дойде ред и на най- близкия му приятел. Двамата се гледах в очите от близо метър разстояние. В погледа на Цветан Павлов се четеше нескрита тъга, за това, че губи своя другар от младостта си, но все пак каза:
- Съжалявам Мите. Да!
Генералът въздъхна. Облегна се на облегалката на стола и се загледа в кана с вода пред себе си. После вдигна поглед, огледа всички около него и каза:
- Значи това е?! Аз приключих…Е…добре тогава – надигна се от стола и се изправи – Уважавам решението ви другари. А сега ме извинете – погледна към Павлов – Цецо, изпрати ме ако обичаш.
Двамата се спряха на изхода на ресторанта. Генерал Янчев подаде ръката си, а приятелят му я стисна силно.
- Едно искам да те помоля Цветане.
- Кажи, Мите?
- Погрижи се за дъщеря ми и внуците. Ти знаеш как.
- Имаш думата ми приятелю – гласът на Павлов трепереше.
- Благодаря ти – каза генерала, пусна ръката на приятелят си и излезе навън.
Колата го чакаше отпред. Щом го видя, шофьорът излезе от своята врата, готов да посрещне началникът си, но той го спря с ръка.
- Остани тук! Аз ще се разходя!
Шофьорът го послуша и отново влезе в колата, а генерала с бавна крачка, на човек, който за никъде не бърза, се отправи в произволно избраната си посока. Последното слънце на май се усмихваше от небето, предвещавайки един прекрасен ден.
Разхождайки се по малките улички на квартала, той се замисли за това, което се случи в ресторанта. Или по-точно за причината довела до тази ситуация. А тя беше ясна. Радича беше жив. Но друго го глождеше него. Защо, след като той единствен, се беше обявил против неговото ликвидиране, се оказа единствения виновник за неуспеха на плана? Какво като беше лидер на групата?! А и след като беше такъв, защо другите не го послушаха, а настояха Радослав да даде фира?! Да, знаеше, че това лидерство беше проформа, но все пак! И не Кръстев да му разправя, че преценката му вече не я бива, а да се замисли над тяхната. Нея не я биваше, а не неговата. Защото той беше настоял Радича да не се пипа, а всичко да си продължи постарому. Те настояха за смяна на местата. Те решиха да се намери нов човек, който да поеме нещата на Радо. Те, а не той! А сега трябваше да плаща за чужди грешки. Генерала беше бесен. Но не…той нямаше да остави нещата така. Нямаше да се предаде така лесно. Никой нямаше право да го превръща в изкупителна жертва. Не и него. Не и генерал –лейтенант Димитър Янчев. Преди да си отиде от този свят, той щеше да размъти водата в извора. Огледа се. Трябваше му книжарница. Излезе на един по-централен булевард и не след дълго откри такава. Закупи си празни листове и плик и потърси къде може да седне необезпокояван от никой. Отсрещното, малко кафене, сгушено под една нова кооперация му се стори подходящо. Той седна на една маса вътре в заведението, поръча си минерална вода и извади елегантната си писалка от вътрешния джоб на сакото. Надвеси се над листовете и започна да пише нещо.
Светлана Караколева беше прекрасна жена на петдесет годишна възраст с дълги, руси коси, приличащи на водопади, които нежно я галеха по раменете със своите къдрици. Беше щастливо омъжена за своя приятел от музикалната академия, с който бяха неразделни вече двадесет и пет, години, но само от десет имаха брак. Светлана се беше отдала на музиката и на своята кариера и колкото и Васил Караколев да искаше да създадат семейство, тя все му казваше, че момента още не е дошъл. Той разбира се я обичаше много и в един момент се примири с положението си и престана да я пита за сватби и бракове. Живееха заедно в столичния кв.Борово и двамата вече имаха сериозни професии. Бяха станали преподаватели в същата тази академия в която се бяха запознали и която бяха завършили. Едва преди десет години, когато Светлана навърши четиридесет, Васил отново я попита дали не смята да се оженят, без да храни големи надежди за положителен отговор. И именно затова остана като гръмнат, когато Светлана му каза, че ако се е бил забавил още малко, тя щяла да му предложи. Вдигнаха една доста скромна сватба, по нейно настояване. Само тесен кръг от приятели и колеги. Дори родителите си не бяха поканили. Още повече, че майката и братът на Светлана бяха починали преди много време, а с баща й се бяха отдалечили с годините. Малко след сватбата им. Може би година след нея, Светлана разбра, че е бременна. Това за момент я стресира, но много бързо майчиния инстинкт взе превес и след девет месеца тя стана една щастлива майка на едно прекрасно момченце, а Васил се напи като пордотин от щастие и цяла нощ и свири на гайда под прозорците на родилното. Минаха се още две години преди Светлана да разбере, че ще става майка за втори път. Вече беше четиридесет и четири годишна жена и знаеше, че една такава бременност би била много опасна и за плода и за нея. Но при това, че като всеки човек на изкуството, беше малко луда глава реши, че ще задържи детето. А и винаги беше казвала, че ако някога създаде семейство, иска да има поне две деца.
Затова сега, когато вече беше на петдесет, тя се радваше на едно осем годишно момче и малко над пет годишно момиченце. До преди година всичко беше наред. Съпругът и помагаше много и правеше всичко възможно тя и децата да са добре, но ето, че един ден му съобщиха, че заминава в командировка в Котел. Щеше да преподава в тамошното музикално училище. Уверението беше, че командировката му ще трае месец, най-много два, но както става почти винаги времето се оказа доста по-дълго. Светлана беше мъжко момиче, при това, че отрано беше останала без майка и израсна само с баща си. А той беше строг човек. Нито за миг не си позволи да я разглези и тя порасна силна като мъж в тялото на прекрасно момиче. След като разбра за командировката, каза на мъжът си, че всичко ще е наред и тя ще успее да се справи сама за няколко месеца, но вече стана близо година и всичката галимация около децата, преподаването в академията, къщната работа и частните уроци по солфеж, които даваше й идваха в повече. Васил си идваше почти всеки уикенд в София, но това не беше достатъчно. Имено затова, днес Светлана щеше да говори с ректора на НМА. Сутринта беше закарала децата на градина и училище и се беше върнала в къщи за да се подготви за часа, който имаше в академията. А той беше в единайсет. Погледна часовникът си и й идваше да закрещи. Беше десет и двадесет. Затича се към коридора като в движение грабна дамската чанта от фотьойла, нахлузи най-удобните си обувки, трясна входната врата на апартамента зад гърба си и заслиза по стълбите към паркинга на блока, където беше колата й. Точно в този момент телефона иззвъня. Не искаше да го вдига, но нямаше как. Можеше да е нещо за децата. Тя се спря на междинна стълбищна площадка, вдигна единия си крак под прав ъгъл и сложи чантата върху него. Дръпна ципа и започна припряно да рови във вътрешността й. Накрая намери телефона си и погледна дисплея. Непознат номер.
- Да – каза с леко притеснение в гласа тя.
- Светланче, а съм…Баща ти – чу да казва гласът в слушалката.
- Татко? Какво има? Добре ли си? – изстреля думите си тя.
- Добре съм – каза бащата – Аз съм в София в момента и ми се искаше да се видим.
- Оххх, таткооо…Бързам за академията. Имам час след малко.
- Важно е Светлана. Ще те чакам пред академията.
- Добре – каза тя и затвори телефона.
Баща й се обаждаше много рядко. Задаваше и все едни и същи въпроси и то най-вече за това как са децата и дали имат нужда от нещо и до там приключваше всичко. Затова сега, това обаждане я притесни не на шега. А и я нарече Светланче. Това се беше случвало изключително рядко и то още докато беше дете и мака й беше жива.
Генералът прибра стария модел GSM в джоба на сакото си, прибра и плика с написаните листове в него и се обади на шофьора си от телефона, който ползваше по принцип. Каза му къде да дойде да го вземе и отпи от чашата с вода. Не искаше да замесва дъщеря си, но само и единствено на нея можеше да има доверие в този момент. На никой друг!
© Емил Стоянов Всички права запазени