14.03.2020 г., 12:02 ч.

Бариерата 

  Проза » Разкази
870 4 12
1 мин за четене
Заедно с още няколко човека вървя по стръмна пътека. Тя е тъничка, сребриста, повече прилича на ручейче. Пада се в някаква долчинка .Встрани от нея коренища и стъбла на храсти. Короните им са оцветени с почти всички цветове на дъгата, а по земята са се натрупали изпадали листа – оранжеви, червени и златисти. От време на време спираме за малко, скупчваме се, говорим си и после пак тръгваме. Вървя напред. Оглеждам се и осъзнавам, че съм сама. Поколебавам се за известно време, но продължавам. След малко групичката пак ще се събере. Вървя. Пътечката извеждъж свършва. Оказвам се на каменист нос, врязан в езеро или огромна река. Водата се е сляла с хоризонта . Не много далече стои млад мъж, облечен с нещо бяло, приличащо на римска тога. Тръгваме един към друг. Спираме се на крачка разстояние и той ме хваща за ръка. Въпреки че е млад, до него се чувствам като дете.
Усмихва ми се :
- Чаках те!
Вярвам му. Познавам го. Не мога да се сетя нито от къде и от кога, нито се сещам за име. Поглеждам на ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Blue Всички права запазени

Предложения
: ??:??