Баснописецът получи две писма. Отдавна не беше получавал никакви писма. Нито електронни, нито обратното на електронни.
А сега – две. Наведнъж. От хартия. С подател. А получател беше той самият. Името му бе изписано с красиво нечетлив почерк. Посочен е номерът на апартамента, кварталът, градът. Дори пощенският код. Взря се в клеймото. Колко дълго не беше виждал клеймо! И този напукан черен щемпел, с едва виждащи се цифри, с онези размазани като черно червило краища, които разкриваха вечната заетост и строгост на пощенския служител, отруден до сдухване, затрупан с работа и отговорности.
Двете писма имаха едно и също клеймо, подателят беше идентичен, получателят – верен с оригинала.
Разтвори плика на едното още във входа, както си беше по анцуг. Беше рецензионно писмо. От авторитетно списание за литература и изкуство. Странно, подателят не беше посочил името на списанието, а своето собствено име. Вероятно защото върху плика беше фабрично изписан знакът на изданието. „В това има окуражаващ ...