*1*

            Той никога не сънуваше, а и да го беше правил понякога, не помнеше сънищата си. Нощите му бяха безпаметни, утрините – лишени от радост. Понякога късно нощем, преди да си легне, сядаше на стола, малък и дървен, и лишен от всякаква украса, и дълго слушаше стенанието на вятъра отвън през прозореца. Докосваше хладното стъкло, оставяше студенината да проникне в пръстите му и оставяше мислите да се реят свободни и необременени, освободени от излишни тревоги.

            Стаята беше каменна, по-огромна и просторна от всички стаи в замъка, но бе студена и неприветлива. По стените нямаше украси, подът беше гол, а в камината рядко гореше огън. Тази спалня почти не се посещаваше от прислужниците – старият крал не пускаше много хора в нея. Не бе позволил да я обзаведат както подобава на кралско величество. Предпочиташе студенината на камъка пред уюта на кралския разкош.

            Тъй като днес нямаше да има аудиенции, крал Морган Ерис беше решил да пракара сутринта си там, където се чувстваше най-добре – в зимната градина, зад замъка. Мястото, с неговия стъклен купол около който се виеха лозите и ластарите на някакви растения от далечния изток, беше единственото, което би могло по някакъв начин да го успокои когато му се случеше да преживее душевен срив. А напоследък душевните сривове бяха зачестили, по една ли друга причина. Стар беше, и някои неща взимаше навътре повече, отколкото като бе в разцвета на силите си.

            Седящ полуприсвит на каменната пейка под сребристия фенер, Морган Ерис изглеждаше дори по-стар, отколкото всъщност беше. Косата му, някога дълга и златиста като залез над океана, сега бе бяла и олисяла. Бръчките се бяха вкопали дълбоко в лицето му, сенките под очите бяха прекалено големи. Кралят клонеше към залез и го осъзнаваше – осъзнаваше също, че със смъртта му кръвната линия на рода се прекъсва завинаги. Нямаше жена, нямаше и деца; следователно нямаше и наследници на трона. Не беше сигурен кой ще заеме мястото му след като духът му напусне тленното тяло и се пресели в голямото дърво оттатък хълма. Имаше кандидати, разбира се, но те бяха малцина, пък и все не му се струваха подходящи, макар съветниците му вечно да го подканваха да побърза...

            Съветниците.

            Морган Ерис въздъхна дълбоко. Колкото полезни, толкова и досадни – такива се бяха оказали хората, с които се бе обградил. Подозираше, че възприема нещата така заради възрастта; това обаче не ги правеше по-лесни за него. Но понякога едва се удържаше да не ги изрита навън по средата на срещата си с тях – обикновено в края на всяка седмица. Боеше се, че ще дойде ден, в който няма да успее да удържи и тогава...

Въздъхна. Когато пое дъх отново, до носа му достигна силният и тръпчив дъх на черните цветя, които бяха свели надолу абаносовите си камбанки, сякаш в мълчаливо преклонение пред величеството му. При тази мисъл Ерис се изкиска тихичко, сетне се сепна. Никога не би казал, че има приятен смях. В младостта си обикновено се смееше твърде дрезгаво и силно, особено на неподходящите места, и това беше повод за много шеги сред персонала.

            Звукът, който се разнесе в притихналото помещение, беше висок, писклив и някак налудничав. Изплаши го, този звук. Запита се дали не е знак, че разумът му постепенно го напуска.

            Хвана се, че се пита дали някъде из кралството (малко и незначително като територия и като влияние, но все пак кралство) няма да се намери някой незаконороден негов син. Някой наследник, пък макар и копеленце, на което да прехвърли отговорността на короната. Беше сигурен обаче, че няма копелета – нито в рамките на кралството, нито извън него. Морган Ерис никога не беше изпитвал нуждата да надува корема на която и да било девойка сред поданиците си... не, че нямаше такива, които с удоволствие биха си вдигнали краката за негово величество, но по онова време имаше прекалено много други неща, които бяха ангажирали вниманието му.

            Войната с Искрите, например.

            Всъщност „война” едва ли беше точната дума. „Кървава баня” би била по-подходяща, откъдето и да го погледне човек. А Ерис сам бе повел малката си армия на битка, щом Искрите бяха стигнали до границата. Ако по някакъв начин можеше да предвиди събитията, които щяха да се разиграят впоследствие, нямаше да го направи.

            Потръпна от спомените, внезапно изплували от мрака. Сцени, които се надяваше да са се изтрили от ума му, възкръснаха отново, толкова ярки, и носеха със себе си звуци и усещания, каквито се надяваше да не преживее никога вече. Тръсна глава; рязко, като куче, захапало плът. Спомените се разпръснаха, досущ огледало, разбито на парчета. Огледа се с широко отворени очи, сякаш за да се увери, че не се намира там и тогава, а тук и сега.

            На няколко крачки от него имаше фонтан, но бе отдавна повреден и в него нямаше вода – само листа от надвесените отгоре клони на змийското дърво. Въпреки това Ерис не пожела да го поправят. Не беше съвсем сигурен защо, просто имаше чувството, че така е редно. Поредното ексцентрично решение на застаряващия управник, както без съмнение си бяха казали хората. Но хорското мнение отдавна беше престанало да има някакво значение за Морган Ерис.

            Вдигна рязко глава, по-скоро усетил присъствието – като натрапчивото чувство за надвиснал над него поглед. Помътнелите му очи се плъзнаха из помещението и накрая се спряха на фигурата, която стоеше на най-долното стъпало в края на градината и го наблюдаваше безмълвно, привела леко глава встрани.

            Морган Ерис никога не беше вярвал в онази стара и изтъркана до болка фраза, според която кръвта на човек замръзвала в жилите му. Винаги я бе мислел за отчаян похват на разни бездарни автори, който няма нищо общо с истинския живот.

            В този момент, докато наблюдаваше с ням ужас притихналия посетител, кралят изведнъж разбра, че е грешал. Защото иначе как би могъл да обясни внезапния леден хлад, който запълзя по тялото му, започвайки от ръцете и продължаващ из цялото тяло?

            Искаше му се да изкрещи на фигурата да се маха. Искаше му се да повика стражите... макар те едва ли можеха да го чуят. Искаше му се да направи нещо, каквото и да било. Никой не би заподозрял, че някой може да проникне в Зимната градина на замъка. Всъщност подобно нещо се считаше за напълно невъзможно, защото за да влезеш в градината, трябваше да прекосиш едва ли не целия замък, а това просто нямаше как да стане. Беше невъзможно. За човек.

            Но от устата на стария крал не излезе нито звук. Не беше способен да стори каквото и да било. Можеше просто да стои и да гледа. Тялото му не се подчиняваше, сякаш изведнъж се беше вкаменило, като в старите легенди за принцовете, превърнати в камък от чудовища с огнен поглед.

            - Е, кралю – проговори внезапно новодошлият с глас, напомнящ скърцането на перо върху хартия. – Това ли ти е посрещането? Мислех си – той направи крачка напред и стъпи върху пътеката от големи плоски камъни, която се виеше из залата. – Мислех си, че след толкова много години, заслужавам по-добро посрещане, нали?

            - Какво искаш? – най-сетне успя да каже Ерис. Изненада се колко слаб прозвуча гласът му. Внезапно се намрази заради слабостта си. И най-вече заради факта, че изобщо не можеше да я скрие от онзи, който беше дошъл от миналото, сам той – оживял спомен, за да му напомни за минали грехове и незабравени обещания.

             - Какво искам? – повтори новодошлият; в гласа му се долавяше едва прикрита насмешка. – Не искам чак толкова много, Морган Ерис. Не, изобщо. Само онова, което ми беше обещано навремето.

            Тръгна напред, без да бърза, но с абсолютна решимост. Правеше големи крачки и за кратко време преполови разстоянието между двамата. Звукът от стъпките му беше твърде силен под стъкления купол, като удар на чук върху камък.

            - Искам – каза Искрата извисявайки се над него, – да ми върнеш услугата.

            Бяха го оставили да умре.

            Хората, които бяха завели детето на това диво и отдалечено място, сигурно вече го мислеха за мъртво. В крайна сметка всички шансове бяха срещу него. Сакато и безпомощно, момчето нямаше никакви изгледи да оцелее повече от две камбани.

            Напук на шанса обаче, Галт преживя нощта.

            Добрал се беше до брега на реката – нелека задача когато краката ти не представляват нищо друго, освен мъртво тегло и дори не можеш да ги помръднеш. Въпреки трудностите, въпреки ужасно болящите от напрягането мускули на ръцете и раменете, той все пак успя да се добере до брега. Почвата беше мека, кална и неприятна и в нея пълзяха и подскачаха разни насекоми и други дребни твари, а в рядката трева наоколо скрибуцаха щурци. Момчето натопи ръка в реката, гребна с шепа от хладната вода и я поднесе към изсъхналите си устни. Наложи му се да повтори действието още няколко пъти, докато изгарящата жажда поутихне. Сетне се отпусна назад, усещайки как ръцете му пулсират, подути и зачервени от усилието да допълзи дотук. Можеше да види дирята, показваща откъде бе минал, но не му се щеше. Не искаше нищо друго, освен да се върне у дома. На девет години обаче, Галт беше достатъчно голям, за да знае, че това е също толкова невъзможно, колкото да докосне звездите.

            Бреговете на реката бяха опасни. Разни твари излизаха нощем от водата да търсят храна на сушата. Неприятни твари с остри зъби. След като известно време мисли по въпроса, момчето реши, че няма значение. Поне имаше прясна вода в изобилие. Освен това... Така или иначе не се предполагаше, че трябва да оцелее. Захвърлен беше, за да умре. В малкото номадско общество, където бе роден, нямаше място за такива като него. Те представляваха единствено ненужен товар. За сакатите съществуваше един-единствен изход – изоставяне и смърт.

            Е, речните хищници поне убиваха бързо.

            Нощта обаче дойде и си замина, а нищо не го уби. Чуваше разни шумове, съскане и писъци и далечно ръмжене... също и тежки плясъци от време на време, сякаш нещо тежко цопваше във водата, но никакво създание не се добра до него. По едно време дочу висок, истеричен звук, наподобяващ смеха на побъркан старец, но кикотникът, който го издаваше, не се появи, а самият звук идваше от много, много далеч – чак откъм хълмовете. На два или три пъти някаква твар притича приведена сред високата трева на отсрещния бряг и го изплаши до смърт, но нещото (високо, двукрако и космато, но с много слабо телосложение под лунната светлина, също и с ненормално дълги ръце) така и не пресече реката. Всъщност дори не погледна към детето, лежащо беззащитно оттатък ромолещата вода. По някое време се появиха огнени бръмбари и красивият им танц над реката прикова вниманието на момчето за остатъка от нощта.

            Насекомите се изпокриха с първите нишки розово-кървава зора; заедно с тях се стопиха и звуците на нощта и за известно време настана тишина, през която момчето явно беше успяло да заспи, защото по някое време го събудиха песните на птичките откъм околните дървета.

            Зората вече се беше разнесла, небето бе толкова чисто и яркосиньо, че на Галт му се прииска да потъне в него. Денят щеше да е топъл, също както дните преди него, а слънчевите лъчи вече галеха кожата на лицето му и втвърдяващите се парцали, които навремето може би бяха били дрехи.

            Момчето се размърда неспокойно. Беше гладен, само дето нямаше никакъв шанс да се добере до каквото и да било за ядене – не и с двата си безполезни крака. Единственото, което можеше да прави, беше да пие вода от реката, от време навреме. Дори и през ум не му мина да се опита да хване някое от безгръбначните, които подскачаха на границата между калта и водата. Всички до едно бяха яркожълти или червени, или сини – а Галт беше чувал, че ярките цветове значат силна отрова. Не бе съвсем сигурен дали това важи и за червеите, но реши да не рискува.

            Събра камъчета – толкова, колкото можа да достигне, и ги натрупа около себе си. Не бяха голяма защита, но не защита му трябваше, а оръжие... стига някоя дребна птичка да се окажеше достатъчно глупава, за да се приближи до него.

            Спомни си гледки, мечти, полузабравени сънища, останали някак в съзнанието му. Планински върхове, побеляващи с първите зимни снегове. Мъгли, които пълзят на гладка водна шир. Ята птици, издигащи се като черни облаци от короните на дървета без листа. Не беше съвсем сигурен дали са истински, тези спомени. Не можеше да знае дали са просто отломки от сънища и остатъци от истории, разказвани от някой друг.

            Почвата затрептя под дланите му.

            От другия бряг на реката с крясъци се издигна огромно ято черни водници и в паника отлетя на изток. Някакви дребни космати животинки изскочиха от тревата и без да спират нито за момент се хвърлиха във водата, в отчаян опит да я преплуват. А над тях, над високата трева се вдигна облак прах.

            Галт просто лежеше. Какъвто и звяр да идваше отсреща, скоро щеше да се покаже и, щом види беззащитното тяло на момчето на съседния бряг, да се хвърли нататък. Той почти си представи как създанието преминава реката, която ги дели, как пръски вода се издигат и блестят в застиналия въздух, разпръсквани от космати лапи с огромни нокти, а жълтите очи се присвиват, втренчени в умореното детско лице.

            Галт не се страхуваше. Просто беше гладен и изтощен до смърт. Нямаше представа какво става с хората, когато умират. Беше сигурен обаче, че каквото и да се случваше след смъртта, щеше да е по-добре от затвора, в което се беше превърнало собственото му тяло. Затова момчето зачака, донякъде с интерес, какво ще да е онова нещо, което идва към него; което кара земята на затрепти и водниците да отлетят в ужас.

            А после вместо чудовище от облака прах оттатък изплуваха конници и тътенът на копитата и трясъкът на броните им наруши доскорошната тишина.

            Галт ги гледаше, отворил широко очи, как спират на брега и оглеждат реката, преценявайки я. Устните му се бяха напукали и кървяха, по тях кацаха мушици, но той дори не обитваше да ги прогони. Беше запленен от чудатата гледка.

            Високи бяха, тези конници. Броните им бяха сиви, нагръдниците им – покрити със сложен рисунък, който не беше еднакъв при всички. Носеха кръгли шлемове със спуснати забрала, а отстрани на хълбоците им се поклащаха черни ножници, криещи в себе си дълги остриета. Конете също имаха броня, лъскава и тъмна и слънчевите лъчи искряха по нея, също както и по тази на ездачите им.

            Галт се запита дали ще го убият, щом го видят.

            Сякаш усетили мислите му, двама от хората в сиви брони го забелязаха, посочиха го и завикаха нещо на другите, но момчето не можеше да чуе думите им.  А после същите тези двама поведоха конете си през реката, към него и Галт реши, че съвсем скоро ще получи отговор на въпроса си.

(край на първа глава)