Улицата и всичко наоколо бяха оранжеви. Лампите едва премижаваха... и пред мен гледам странен силует. Да е дете? Едва ли. В 3 през нощта... о, не беше дете! Беше джудже, човече! Имаше шапка-идиотка и си влачеше краката, явно имаше някакъв проблем с тях. И аз - мъртво пиян, а и не само, вървя срещу него, наоколо жив човек няма - само това джудже - и си мисля дали не съм в някой филм на Стенли Кубрик...

Звучи жестоко, но всички хора сме такива. Когато видим някой в инвалиден стол, някой едноок, с дървен крак, или джудже - както в случая, се успокояваме, че "можеше и да е по-зле". И си казваме: "Мамка му, не трябва да се оплаквам толкова!". Това е някакъв жесток инстинкт, който носим в себе си. По-просто казано е като "синдрома на дебеланата и жестоката мацка" - често страхотни момичета с ниско самочувствие си избират някоя дебелана за приятелка, за да са сигурни, че ще изпъкват покрай нея. Дебеланата пък се надява да намаже някой мъж, който се е залепил покрай тях, благодарение на красавицата. Мен, ако питате, всичко е въпрос на алкохол. Спомням си как умолявах един приятел да се вразуми. Цяла вечер се опитваше да обгърне една пълна дама на дансинга, а после буквално се бореше да я вкара в таксито. Трябваше да викнат бус. Или тир. Не ме разбирайте погрешно - аз пък съм фиданка. Цяла зима ядох само пържоли и не съм качил и един килограм!

Веднъж спах с една мацка, младо тигърче, което се беше омъжило за някакъв импотентен богаташ. Водеше я навсякъде, за да не се съмняват, че му има нещо. Тя, естествено, не работеше, но всеки ден се чувстваше като в понеделник. Не ѝ беше лесно...

Повече ми беше жал за нея. От 16-годишна я натискат по колите, тя само си е мечтала да се измъкне от всичко това. От беднотията, от всички, които искат да я използват, без да могат да ѝ осигурят нищо.От панелния апартамент с хлебарките и пияния ѝ баща. Но си представям често как го правим пред импотентния ѝ мъж. Сигурно се чувства ужасно. Красиво е като фонтан, изригващ от позлатена тоалетна чиния насред центъра на Виена. Няма такъв, де.

Но всичко това е за бедните. Ние не сме като богатите - те имат повече пари. Донатела Версаче е преспивала с какви ли не. Делян Пеевски има страхотно гадже, нищо, че е триста килограма...

Красив, но беден, стар ала богат. Голяма дилема, а дами? Е, изтърпяваш някакъв дърт козел да пъхти над тебе няколко пъти в седмицата за по 10-15 мин. вечер, но пък имаш страхотно палтенце. И чанта Гучи. И обувки Маноло Бланик. И чисто нов Мерцедес. Онзи, за който Джанис Джоплин се молеше на Господ да ѝ купи в едноименната песен.

Сигурен съм, че и това джудже може да има мноого красиви жени. Даже манекенки по около 2 метра високи, стига да имаше дебел портфейл.

Аз пък нямам нищо. Нямам си приятелка, защото освен, че нямам много пари, харча всичко за пиене, наркотици, дрехи и леки жени. Пак повтарям: ако въобще имам пари. Понякога крада любов от жените, които са достатъчно глупави да ми дадат малко. И толкова. През другото време пиша глупости.