“Веднъж когато се прибрах пиян като свиня

 Заварих туй това в нейното онова

 И питам аз женичката кажи ми миличка 

Какво е туй това във твойто онова”

Веселата пиянска песен огласяше затворената под купол зона от безкрайния вакуум на Космоса.

Насред малък астероид, носещ се с внушителна скорост през Безкрая, се бяха разположили с музикалните си инструменти няколко галеници на Евтерпа и даваха душата си, за да изкарат най-съвършените хармонии, както и най-извънземните гласове. 

Цялостният външен вид на музикантите общо взето ги причисляваше към човешкия вид, ако не броим факта че от главите им излизаха съвсем автентични рога, прилични на тези на високопланински козли.

Групата космически творци обаче съвсем не бе най-необичайното, на което една смъртна летяща в прегръдките на ангел да се натъкне при звездното си пътешествие в търсене на истината.

На едно малко възвишение от реещата се скала, полулегнала, полуседнала и в полусъзнателно състояние, се намираше една рядко колоритна личност.

На възраст не изглеждаше да е на повече от трийсет години. По лицето ѝ нямаше дори най-фини следи от начеващо стареене. Косата ѝ, боядисана в някаква огнена смесица от жълто, червено и оранжево, бе на дълги расти, свободно падащи и стигащи до под седалището. Изваяната ѝ снага бе облечена в карирана червена риза с дълги, но навити до лактите ръкави, раздрани по коленете дънки и високи кубинки от естествена кожа с груби грайфери и с множество метални шипове и капси по тях. В едната си ръка държеше халба пълна с бира, чиято вместимост бе поне литър, а в другата- бокал с вино. Пийвайки си ту отляво, ту отдясно, тя припяваше на музикантите с най-мощния и страховит глас, който жена би могла да притежава:

“Глупак, простак, мръсник, циник... За ква ме мислиш ти? 

Това не онова, а дръжка от метла “

След изпяването на тази откровена партия, дамата се изправи олюлявайки се и изгълта червеното вино на екс, след което вдигна високо бокала и той мигом се напълни отново с еликсира на боговете.

“Шофьор съм бил света видях на 16 колела

 Ала не бях видял метла на колела”

Изглеждаше, че купонът тече с пълна сила и то не от скоро. Дамата заподсмърча, избърса няколко катурнали се от изразителните ѝ синьо-зелени очи сълзи и се зае да пресушава халбата с бира.

– Мръсник си беше, ама моят… Къде другаде ще намеря такъв хуй смачкан като твоя…

Музикантите завършиха култовото парче и моментално от нищото долетя звукът на хиляди аплодисменти. Те се поклониха на невидимата си публика и на единствения видим зрител и се заеха да сменят инструментите за следващата поред песен.

Анаил внимателно пусна Аделина и ѝ направи знак да мълчи, а самият той заговори студено:

– Здравей, майко! Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.

Любителката на скоростно пиене едва не изпусна двете чаши, обръщайки се по посока на ангелския глас.

– Ани, миличкият ми! Откога не съм те виждала!

– Осемдесет хиляди години. Точно, колкото обеща на татко. 

– Много си пораснал, детето ми! И момиче си си намерил… Браво, браво! 

– Тя не е…Оф, защо ли изобщо се опитвам! Като гледам как си се подкарала, едва ли утре въобще ще си спомняш, че сме се срещали.

– Внимавай как ми говориш, сополанко! Може ли да ме излагаш така пред бъдещата си половинка? Не те ли е срам! Ама аз защо се учудвам! Дъртия на нищо не ви е научил. Доброто възпитание изисква участието и на майката.

– Така е. Освен ако тя не се е превърнала в пропаднала алкохоличка, абсолютен срам за божествената си раса. На какво точно щеше да ни научиш? Как да жулим облаци без да оповръщаме всички кенефи? Или къде на спим, след като профукаме цялата си заплата? Или пък как се зарязва семейство с няколко хиляди невръстни дечица в името на “търсенето на себе си”.

– Ако си свършил с неоснователните претенции към прокудената си майка, както и с нескопосаните обвинения, може да ме запознаеш с дамата на сърцето си.

– Не съм дошъл да ти искам благословията, така че не е твоя работа коя е тя. 

– Така ли? Правиш се на обиден, а? А когато баща ти ме изхвърли в нищото само с дрехите на гърба ми никой не си направи труда да въстане срещу него.

– Майко, ти проби дупка в реалността, залитайки в несвяст след поредния безбожен запой. От проклятията ти се родиха няколко десетки нови вселени, с които едвам се справихме, но ни отне не едно и две хилядолетия. Какво очакваш? Да се втурна да те прегръщам и да ръся разнежено колко те обичам и си ми липсвала?

– Значи няма да измъкнеш и дума от мен по спешния си случай.

– Анаил, може ли да се намеся?- прошепна му тихичко Аделина. – Нали затова ме взе със себе си?

– Не те засяга, Лина. 

– Заедно сме в това, значи ме засяга. А и точно тази ситуация ми е прекрасно позната.

Анаил се загледа в нея мълчаливо и прехвърли наум всичките епизоди на тежко пиянство на своята скъпа смъртна, на които беше станал свидетел, първо като ангел отгоре, след това като неин домашен любимец. Имаше право.

– Добре. Но ако се опита да прави номера, просто затвори съзнанието си за нея.

Аделина кимна и се обърна към богинята-майка с поизветряла като търкалящите се наоколо и изпразнени от съдържание бутилки, слава.

– Аделина, приятно ми е! С кого имам честта да се запозная?

– Хм… Хубав глас имаш. Долавям нотки на вълшебство в него. А и ухаеш на омайни билки. Вещица ли си?

– Така разправят. Но аз си се чувствам стопроцентов човек.

– А-а-а, “Венецът на твореца”! Не е лошо. Последните ми спомени, свързани с твоя вид бяха, че бившият ми взе няколкостотин скачащи по дърветата маймуни и им вля малко желание за работа в главите. Те взеха някак си да търсят начини да улесняват тоя неистов стремеж да пригодят всичко наоколо към личните си нужди и постепенно поумняха, обаче с това дойде и мързелът. Оттогава ви изгубих дирите. И откога ангели се хващат с хора?

– Не знам за какво говорите. Този тук се правеше на домашния ми котарак допреди два дни. Въобразил си е, че ме обича, задето го прибрах от улицата и му разреших да спи в леглото ми. Така като го гледам си е доста изгодна партия отвсякъде, само дето аз съм смъртна и ще се гътна след има няма половин век. За какво му е на безсмъртен подобно главоболие?

– Може ли да не обсъждаш личните ни взаимоотношения със случайни хора, Лина?

– Ей, малкия! Не се намесвай в чужди разговори! Каквото имаше да казваш си го изля като цистерна с помия върху мен. Сега ще мълчиш. Щом момичето иска да споделя, аз съм напълно отворена към личните ѝ проблеми. Продължавай, мила! Извинявай, така и не ти се представих. Името ми е Хаос. Да, да! Точно онзи Хаос. Изключително ми е приятно да си поговоря с първата свястна жена, с която мое дете ме запознава и води вкъщи. Нямаш си представа какви караконджули съм виждала. Вкусът на Самаил е доста екстравагантен дори и за моите стандарти.

– Мама Хаос. Любопитно. Не бих могла да предположа.

– Всички жени, независимо от кой вид и раса сме, представляваме точно това, мила. Една прелестна бъркотия, която обожава с цялото си същество и тази безумна любов е единствената, от която се ражда животът. Аз още го обичам оня урод, нищо че се отнесе с мен като с нищожество.

– Напълно ви разбирам. И аз съм разведена и лишена от попечителство. Което ми навява доста тревожни мисли по отношение на Анаил и едиповия комплекс…

– Недей! Мен може и да мрази, но си личи че

теб те обича от цялата си наивна душа. Мисли му ако му разбиеш сърцето! Знам къде живееш.

– Ще го имам предвид. И все пак, дали ще промените решението си и ще ни съдействате? 

– Не съм твърдяла обратното. Заповядай!

Хаос щракна с дългите си тънки пръсти с перфектен маникюр в багрите на Големия взрив и пред тримата се появи шахматна маса с фигурки разположени така, сякаш партията беше в разгара си. Черният цар бе в шах, но същевременно бялата царица рискуваше да бъде елиминирана от дъската. А една черна пешка доста ловко бе си проправила път до края и ѝ оставаше само един ход да се превърне във втора черна царица, след като първата вече беше паднала.

– Благоверният ми може и да не ме понася, обаче не пропуска на всеки осемдесет хиляди години да нареди дъската. Само трябва да спечеля играта. Едва тогава мога да видя децата, според договора по развода. 

– Вие с кои фигури играете?

– Обиждаш ме, Аделина. Разбира се, че с черните!

Аделина и Анаил се спогледаха и една и съща догадка ужаси и двамата.

– Зловещо е, признавам. Но боговете не играем на дребно. Ти обаче си изключително интересен персонаж. Даже се замислям дали да не ти предложа нещичко…

– Да не си посмяла да я забъркваш!

– Просиш си да ти зашия един, честно! 

– Не съм играла шах от студентските си години. Прекалено лекомислено е да ме натоварвате с такава отговорност! Ами ако изгубя?

– Ще бъде за пръв път от началото на времето. И вероятно за последен. Все пак сме на ръба на Апокалипсис. Защо пък да не рискуваш? Помисли си, ако спечелиш, цялата Вселена ще лежи в краката ти…

Аделина усети как пулсът ѝ се учестява, стомахът-затрептява, а върховете на пръстите ѝ изгарят от вълнение и нетърпение да преместят следващата черна фигура, защото беше техен ред.

Тя се обърна за миг въпросително към спътника си и се опита да разчете мисловния му отговор. Анаил кимна към една от белите фигури- офицер, който пазеше дамата, но рискуваше също щеше да бъде елиминиран при следващ ход на черните.

– Съжалявам, но не. Аз играя с белите. 

– Хм… Е, щом ти харесва някой друг да държи съдбата ти в ръцете си…

– Моята съдба не е важна. Все пак в тази игра е важно да не ти вземат царя, нали? А като гледам, белият си е напълно защитен.

– Въпросът е какво би се случило с Вселената ако падне черният. 

– Къде да търсим заплашващия го офицер?

– Тук вече не мога да ти помогна. Отнеси въпроса си до Висшата Светлина. И му прати най-сочните псувни, за които се сетиш. С много обич от жена му.

Аделина кимна без да задава повече въпроси и стисна подадената ѝ ръка. Беше мека, топла, нежна. Макар и с неизмерима разрушителна мощ, Хаос- майката на всички небесни създания, притежаваше една неизменна женска черта. Точно нея смяташе да прояви пред Всеотеца Аделина. И се надяваше горещо с тази си постъпка да не отчая напълно своя очарователен крилат партньор. Защото като всички жени, тя също се нуждаеше от чистата и искрена любов, за да разцъфти и създаде най-прекрасните чудеса на света…