– Ани, сигурен ли си, че си готов? Искам да кажа, това все пак е баща ти. 

– Баща ми е лесен. Обаче ти как можа да ги наговориш такива на майка ми? Нищо свято ли няма за теб?

– Не те разбирам. Вместо да проявиш малко съчувствие, ти се държа с нея все едно ти е разбила живота. Някога замислял ли си се какво ѝ е било? Защо се е пропила? Колко много е таила у себе си твърде дълго, докато накрая чашата не е преляла от една последна капка?

– Лина, не се идентифицирай с нея. Вие двете нямате нищо общо. Тя е Хаос. Съсипва всичко, до което се докосне. Погледни докъде е докарала играта! Готова е да жертва и най-скъпото, само и само да стане на нейното. Победа на всяка цена. Ти би ли сторила нещо подобно? Точно така, не би. Затова избрах теб, а не някоя друга.

– Как така си ме избрал? Мислех, че свише ви се дават задачи, а вие просто ги изпълнявате.

– Наслушала си се на адска пропаганда. Противно на онова, по което сипе огън и жупел брат ми, небесното царство има достатъчно квалифицирани кадри, които прекрасно се справят с вземането на важни решения без да се допитват до висшия си ръководител. Татко далеч не е някой тиранин, който държи в стоманените окови на шока и ужаса подчинените си. Впрочем, съвсем скоро сама ще се убедиш.

– Не искам да ходя там! Не още! 

– Ади, страховете ти са напълно неоснователни. Едно е да посещаваш Всеотеца като придружител на негов законен представител и съвсем различно да бъдеш заведена там, завинаги лишена от телесната си обвивка. Не се бой, моя малка смъртна! Още не ти е дошло времето. Не помниш ли какво ти каза Баба Кашлица?

– Не вярвам на предсказания. Животът ти е такъв, какъвто сам си го построиш. Но мен ме е страх, Ани. Ами ако не се справя? При цялото ти добро желание и вяра в мен? Ако се проваля и брат ти бъде премахнат? Ами ако изгубя теб? Не знам дали ще го преживея. А дори и да успея, какъв ще бъде смисълът? Какво ми пука, че светът ще бъде спасен, ако няма с кого да му се радвам? Видя разположението на фигурите. Или ти, или аз.

Анаил стисна зъби и процеди през тях словата си с най-заплашителния тон, на който беше способен, като същевременно стисна Аделина за раменете и я прониза до мозъка на костите с леденостуден поглед:

– Чуй ме сега, ама много внимателно ме слушай! Нито му е времето, нито мястото да хленчиш. Не знам как се очаква да ти го втълпя в главата, след като ти така упорито го отхвърляш всеки път като ти се спомене. Всяко едно действие има логично последствие, затова се следват строго определени правила. Веднъж започнала да играеш, оставаш в играта докрай. Сядаш си на задника, изплюваш кръвта заедно с някой и друг избит зъб, преглъщаш борлката и продължаваш. Или до пълна победа или до абсолютно поражение. Но с теб сме заедно, каквото и да се случи. Ще бъда до теб до края на времето.

Сърцето ѝ отново запрепуска. Усещаше гняв, но и безсилие. Щеше ѝ се да крещи, но и да заплаче горчиво. Разтри нервно слепоочията си, след това енергично вкара пръсти в косата си и заизвършва с тях кръгови движения. Накрая просто закри очите си с длани и захлипа. Обърна гръб на Анаил и започна бавно да се отдалечава от него.

– Дори не си го помисляй!

Анаил я улови и заключи в обятията си. Тя направи плах опит да се освободи, но необяснима слабост я отказа бързо, затова немощно му се примоли:

– Остави ме, моля те! Изобщо не съм такава, за каквато ме смяташ.   

– Напротив! Ти си точно това, което трябва да бъдеш. Хайде, поплачи си ако ще ти олекне. Аз съм тук и нямам никакво намерение да ходя другаде. 

И тя заплака. Мощен порой от емоции се изливаше от нея, докато разтърсваното ѝ от конвулсии тяло трепереше в най-сигурния заслон от стихията. За миг тя обърна глава на една страна и се заслуша. Чу равномерното му дишане зад себе си. Топлината на спокойния му дъх погали врата ѝ и за малко повече от секунда тя забрави за тревогите си.

От полунощното небе се посипаха едри дъждовни капки. Твърде необичайно за декември, но някак съвсем на място имайки предвид душевното състояние на героинята.

Анаил я прегърна още по-силно и разпери крилете си, създавайки нещо като импровизиран навес от тях върху двамата.

Воплите на Аделина постепенно се разредиха, докато накрая не заглъхнаха съвсем. Едва тогава Анаил отслаби хватката си и с това ѝ позволи да се обърне с лице към него.

Изражението му бе все така намръщено, но в него вече имаше и някакъв по-мек, мистериозен нюанс. Мисълта, която мина през ума ѝ я накара да се изчерви, затова и наведе смутено глава. Само че в противовес на всички нейни очаквания, Анаил нежно хвана брадичката ѝ и я повдигна така, че погледите им да се срещнат.

Нямаше смисъл да прави опити да избяга. Вече не искаше. А и той ѝ беше дал да разбере че няма да ѝ го позволи.

Затова и му се остави да я води. Той я притисна към себе си, опря устни в челото ѝ, а тя зарови нос между шията и косата му. Ухаеше на мускус, ветивер и агарово дърво. Тя се усмихна на себе си.

– Не предполагах, че ангелите сте толкова суетни, че да ползвате парфюм.

– А да си се замисляла, че изразяването на чувства включва работата на жлези и като краен резултат телесните бактерии сътворяват от теб движещо се химическо оръжие? 

– Колко много думи само за да кажеш, че си се къпал. Поласкана съм!

– Свърши ли с възхвалите на телесните ми аромати? Да се връщаме на работа тогава!

– И няма да опиташ нищо друго?

– Ако продължаваш да ме дразниш, може би ще се наложи да понеса ноктите ти, защото както вероятно си усетила, панталоните ми доста отесняха на едно определено място.

– Да ти направя услуга като те сритам там?

– Ще пропусна. Все още тая надежди да създам поколение някой ден.

– Даже няма да питам коя е избраницата за тоя подвиг. Дай да си поема дъх за малко. После ме води където щеш.

Анаил кръстоса ръце, наблюдавайки как Аделина се превива на две и прикляка. Беше ѝ причерняло за момент. По простата причина, че кръвта от мозъка ѝ се беше свлякла към малкия таз и пулсираше доста настойчиво, изисквайки удовлетворяването на някои съвсем естествени природни нагони.

. Когато тя се изправи, той ѝ подаде ръка и отново я пое в прегръдките си, но този път с единствената цел да я пренесе към вечните ловни полета в качеството ѝ на гост на Вечната Светлина.

Да се каже, че постоянното обиталище на Царя на царете представлява райска градина, цъфтяща в багрите на една нескончаема пролет би било не просто тежка обида за прелестта, сред която се озова Аделина. Чудесата на ландшафтния дизайн, на които смъртната стана свидетел се просто блестяха със съвършенство, те не биха могли да бъдат описани с думи от който и да е човешки език.

Наоколо цареше хармонията на блаженството и съзерцанието. Жителите носеха искрящо бели дрехи, наподобяващи римски сенаторски тоги и отмаряха върху меки шезлонги, наредени около кристално чисти водни басейни. Слънцето грееше ласкаво, без да предизвиква непоправими изгаряния по кожата, а свеж бриз разнасяше аромат на море и щастие.

Насред цялото множество от вечно почиващи се суетеше мъж, облечен в делови костюм по последна мода, придружаван от десетина свои асистенти. На пръв поглед изглежда, че наближаваше шейсетте, но ако човек се загледаше в невъзможно сините му очи- същите като на Анаил, щеше да се изуми, защото истинската му възраст не бе възможно да се отчете с която и да е мерна единица. 

Той бе висок, със стегната и изпъната като струна осанка. Белите му вълнисти коси стигаха до раменете, а перфектно оформеното му катинарче бе като изискана рамка за благата усмивка, с която удостои двамата си току-що пристигнали гости.

– Добре дошъл у дома си, Анаил! Добър да е и твоят ден, млада госпожице!

Гласът му не просто се чуваше. Той се усещаше с цялото тяло и всяка клетка реагираше на този поздрав с необяснимо, но изпълващо благоговение.

Аделина, стиснала подадената ѝ от Анаил ръка му прошепна:

– Какво трябва да направя? Да се поклоня, да падна на колене и да моля за пощада или…

– Доброто възпитание изисква да отговориш на поздрава, Аделина. 

– Извинете! Малко ми е неловко, нали разбирате… Добър да е вечният ви ден, Ваше Светло Величество! Да пребъде всеобхватното добро и…

– Може и без помпозности. Щастлив съм да те видя най-сетне лично, вместо само да усещам натрапчивото ти присъствие навсякъде. 

– Това пък какво трябва да означава? 

– Предлагам да си вземете по един шезлонг и коктейл и да се настаните удобно. Разговорът ще се проточи. Не се притеснявай, тук не пием алкохол. От последната криза, предизвикана от една лабилна истерична богиня насам. И да, благодаря ти за поздравите. Да ѝ се връща поне тройно!

И преди да се усетят, Аделина и Анаил бяха сменили обичайното си облекло с доста удобни и подчертаващи достойнствата на телесните им форми бански костюми. Аделина побърза да седне, защото при открилата се пред нея гледка рискуваше не просто отново да ѝ причернее. 

– Моето име е Съзидание. И имам една новина за теб, скъпа ми дъще. Точно така, полегни си. Ани, стой близо до нея и бъди готов да реагираш светкавично, защото може ѝ да не ѝ понесе. Ти, безценна моя, си удостоена с честта да приемеш в себе си частица от вечната светлина, която с много любов и усърдие да отгледаш, за да стане тя или той мой достоен приемник когато настъпи нужният момент.

Всеотецът беше прав. На Анаил му се наложи да прояви мълниеносна реакция, защото осъзнавайки значението на току-що чутото, Аделина се лиши изведнъж от всичките си сетива, включително от разумното мислене.

– Мда. Баща ми, трябва да поработиш малко върху стила си на изразяване, защото всеки път като се наложи да го водиш тоя разговор последиците ги отнасяме ние- ангелите. Помниш ли какво стана преди две хиляди и двайсет и пет години?

– Правя каквото мога! Според теб по-добре ли щеше да е ако ѝ бях казал, че е крайно време двамата най-после да се опрашите един друг, вместо да ми се правите на целомъдрени монаси?

– Вярно си голямо дърво с жените. Както и да е, аз поемам оттук-нататък! Ти само ще вмъкваш по някое разяснение.

Всеотецът въздъхна и кимна в знак на съгласие, а Анаил се зае с добре отработеното свестяване на възлюбената си смъртна.