– Опа…

Аделина изтърва междуметието с тона на сапьор, който е направил грешка веднъж в живота си. Защото внезапното пропадане от небесните висини до недрата на ада си беше малка катастрофа, откъдето и да го погледнеш.

Звезделин, който се намираше насред съвещание с верния си Баал замалко да се задави от внезапната ѝ поява насред главната си зала, защото точно преди нея беше отпил глътка първокласен рубинен еликсир на боговете. 

– Госпожица Неделинова! На какво дължа честта да ни удостоите с височайшето си присъствие? 

– Да ме вземат мътните… Ама всъщност май вече…

– Направи ми услуга, скъпа моя… Каква точно ми се падаш в момента?

– По последни данни, досадното ви главоболие, Ваша Мрачност. Както и на баща ви и брат ви. Любопитно ми е, консумацията на нафта редовна практика ли е в откаченото ви семейство или го правите само по специални поводи?

– Изглеждаш искрено потресена от светлата половина от фамилията ми, което си е съвсем естествена реакция. Доста често и аз си задавам същия въпрос. Уважаема, чувствай се като у дома си. Дишай дълбоко, ако искаш стой си права, но моля те да ми обясниш как успя да преодолееш такова огромно разстояние само със силата на мисълта си.

– Всъщност ми се ще да поседна.

Баал не се нуждаеше от гласна заповед. Усещайки сериозността на ситуацията мигом освободи креслото, в което до момента седеше и след като Аделина се настани, го приближи към Звезделин. След което се поклони доземи и побърза да остави господаря си със смъртната.

– Баща ви е социопат. Брат ви също е тежък психопат. Майка ви е алкохоличка, а вие… 

– За пръв път от цяла вечност някой до нарече нещата с истинските им имена! Какво аз? Аз съм екцентричен, да. Имам някои доста екзотични навици и предпочитания, но както ти е известно, най-много от всичко ненавиждам лъжата. В какво точно безумие са те въвлекли? И разбра ли кой от небесното войнство е изпълнителят на заповедта на баща ми? 

– Откъде знаете?

– Моля те! Кръвта вода не става. Пределно ясно ми беше, че е нареждане на Всеотеца да ме елиминира като пречка. Само временно, разбира се. Той не би допуснал да остави Мрака без постоянен владетел. В противен случай, хаосът би ни завладял. А ти вече знаеш какво означава Хаос, нали?

– Ако се съглася да ви разкажа, ще ми позволите ли да поставя своя клауза в договора?

– Не е нужно. Бих изпълнил всяка твоя молба. Харесваш ми, Аделина. Жалко е, че си смъртна. За съжаление и не проявяваш никакъв интерес към моята част от Равновесието. Би се превърнала в могъща чародейка ако го пожелаеш. Не ми се сърди, че те използвах като Троянски кон, за да проникна в потайностите на рая. Но пък и ти не беше особено убедителна в отказа си да отидеш там и чуеш небивалиците на Дъртия. Хайде, изпий това, успокой се и ми разкажи. Имаме цялото време на света и те уверявам, че Апокалипсисът няма да настъпи без ние с теб да го позволим.

Аделина се чувстваше особено. Бе немислимо да усеща това място като свой дом, но пък ѝ бе странно познато. Комфортно. Сигурно. Вече не можеше да разчита на нито едно от сетивата си. Но пък интуицията ѝ нашепваше да се довери на властелина на изкушенията.

– Баща ви иска наследник. И уж аз съм избраната да го износя. Разправяше нещо за неуспешен опит преди две хиляди и двайсет и пет години и как се бил разочаровал от вас, защото винаги сте бил любимецът му, но и досега продължавате да го огорчавате с възпроизводството си на хиляди отвратителни копелета. 

Не съм сигурна дали ме разбирате. Не желая да съм фигура в играта на някого, бил той и всемогъщият Творец. Мислех, че след цялата изживяна горчилка най-после ме сполетява нещо хубаво…

– Но вече два пъти биваш предавана от един и същ мъж, който се представя за ангел, а всъщност не е нищо повече от обикновен манипулатор и използвач. Напълно те разбирам. Толкова пъти самият аз съм преглъщал своето огорчение, докато накрая не ми дотегна и не си показах рогата. Но, както виждаш, тук съм се уредил прекрасно. Ако не е тайна, как точно ще се осъществи “благославянето” ти с искрата на Вечната Светлина?

– Не ми се говори за това. Гнусно е. А би трябвало да няма нищо по-красиво от любовта.

– Стоп! Не ми казвай, че си се вързала на жалкото представление с влюбения до уши в теб Анаил.

– Предполагам, че ми се е щяло. Затова съм го и повярвала. Но в момента, в който Ани се зае да ме убеждава за пореден път, че във всичко занапред ще бъде до мен, не издържах. 

Никога не съм била толкова ядосана. Отвътре горях. Представях си, че съм супернова, която избухва и им отнася главите и на двамата. Тогава се разкрещях като луда:

“Проклета да бъда и вдън земя да потъна ако продължа да участвам в семейната ви трагикомедия!”

И това е последното, което си спомням преди да се озова тук.

Усмивката на Звезделин ставаше все по-широка, докато накрая не изригна в най-сърдечен смях.

– Това е моето момиче! Браво! Имаш искрените ми поздравления. Едно мога да ти обещая със сигурност. Вече никой няма да те третира като кукла на конци. Най-малкото, оня загорял кретен, брат ми. Едва ли е пропуснал да ти се пробва. 

– Искам си живота обратно. Можете ли да ми го върнете?

– Мога. Но не съм сигурен, че точно от това се нуждаеш. А и много трябва да внимаваш как точно формулираш желанията си пред мен. Защо не останеш замалко тук, за да проясниш мислите си? Уверявам те, ще бъдеш напълно недосегаема към посегателствата на ония лицемери. Няма да те агитирам да избираш мен. Имам си достойнство, все пак. Насила хубост не става. 

– Как да бъда сигурна? 

– Не вярваш ли на сърцето си?

– Вече не.

– Значи трябва да си дадеш време отново да повярваш. И когато се случи, ще те попитам: “Кое е най-съкровеното ти желание?”

Зная, че ще ми отговориш правилно.

Но не още. Още не си готова. 

Аделина не отговори веднага. В ума си прехвърляше преживяванията от последните дни и усещаше в устата си все по-тежък вкус, а в гърдите- все по-непоносима болка. Уверенията на Звезделин приличаха на спасителна сламка за удавник. Нима беше възможно най-тъмният от тъмните да проявява съчувствие, а светлите да си нямат и понятие от него?

– Добре! Съгласна съм. Едва ли още нещо би могло да се обърка.

Този път Звезделин не се усмихна. Взе внимателно ръката на Аделина в своята и едва едва, с отработена елегантност, допря устните си до нея.

– Добре дошла у дома, безценна моя Аделина!

Тя не отговори, но приветствието му още дълго кънтеше в главата ѝ, проправяйки си бавно, но сигурно път към сърцето. 

Аделина нямаше откъде да знае. Нито пък Звезделин. Такава чудна жена с такъв обикновен произход никога не бе ставала причина за подобни колосални промени. Но механизмът беше задействан и вече нищо не можеше да го спре. Почти…