Скиташе и търсеше къде да счупи главата си и да раздроби костите си... Търсеше начин да изкорми вътрешностите си и да ги окачи на централен билборд. Търсеше гибел под жарко слънце и люта зима. Не се изморяваше... колкото повече месо падаше от него толкова по жив се чувстваше. Носеше счупените си крака в ръце и сякаш летеше... устата му отдавна беше защита със стоманени конци, но говореше мелодично, нежно и ясно... Беше странна смесица от ясен ден и гнила смърт. Беше по средата и това влудяваше мястото където беше преди мозъка му. Сега тази част от него се намираше в кървясалия му скъсан джоб и се подаваше при всяка стъпка на ампутираните му крака... Сърцето му сàмо беше на мястото си. Просто защото не му остана здрава част с която да го извади. Рееше се из града и погледите на хората по нищо не показваха, че това е смесица в месомелачка, че от него е останала само каша със сърце. Хората не се стряскаха. Не бягаха... някои дори го молиха за помощ. Та той нямаше ръце да прибере проклетия ...