ПРИЯТЕЛСТВО –

печели се само с постоянно доверие, а се продава на освободени цени

Добрина Симова

          ***

       Бездумието отдавна се беше настанило в техния дом. Сключеният с пълното съзнание за разумност позакъснял брак правеше нереално разтрогването му. Дали поради лисата на чувства – поне не в тази степен, в която романтичните филми по Коледа натрапчиво ни ги представят, или пък поради все още битуващото сред тяхното поколение мнение, че да си семеен, е някак по-удобно и защитено, след почти две десетилетия заедно Мира и Александър негласно и доброволно бяха приели онова мълчаливо съгласие, което по-заможните семейства постигат от страх да не развалят удобствата, с които са свикнали. И не че съвсем не разговаряха, напротив. Размяната на реплики за протичащия в рамките на нормалното пубертет на сина им и за грижите по възрастните им родители запълваше времето на семейните вечѐри. Ясни и прагматични като счетоводен баланс, разговорите им се плъзгаха по обичайните теми за покупки и сметки и заобикаляха всичко това, което и двамата носеха спотаено някъде в себе си, но старателно избягваха да засегнат пред другия. Високият държавен пост, който Александър заемаше, не успя да заличи напълно в артистичната му натура жаждата за красиви цветове, думи и мелодии. Страстен меломан от дете и ненаситен читател на всичко ново, което се появяваше в книжарниците, най-истински се чувстваше в малкото ателие на тавана, където в перфектен порядък бяха подредени стативи, бои, безброй книги, списания и платна – нови, започнати или напълно завършени. Едва ли талантът беше водещ в творбите му, но и така те носеха онази чувственост, която ги отличаваше от картините на професионалистите. Често наричаше себе си „аматьор“, но не спираше да очертава виденията си със самочувствие на истински творец. Показваше ги при всяка възможност. Раболепните, зависими от поста му журналисти успяваха да публикуват отзиви за някои от тях, появиха се и хвалебствени статии. Всичко това ласкаеше честолюбието му и макар че беше достатъчно умен, за да осъзнава, че в похвалите има известна доза угодничество, не можеше да скрие, че му е приятно. Тайно си мечтаеше името му да буди възхищение и страх. И ако за второто кариерата му даде достатъчно шанс да прояви, то за възхищението се изискваше нещо, което съзнаваше, че носи в себе си, но все не успяваше да извади на показ. Навярно затова с годините все по-силно усещаше как нетърпеливо очаква края на семейната част от вечерта, за да изкачи стъпалата до неговия си свят. Независимо дали рисуваше, или обгърнат със сладникавия аромат на хубав тютюн просто слушаше нещо любимо, това беше мястото, в което беше сам и беше той. Един етаж по-надолу съпругата му привеждаше дома в съвършения скъпоструващ порядък, за който стотици хиляди други жени си мечтаят, но в който така отчетливо липсваше топлината от докосването с обич. Мира беше приела безбройните му увлечения, защото знаеше, че те никога няма да преминат отвъд границите на разумното. Грижовната ѝ ръка на домакиня и разсъдливият ѝ поглед на инженер даваха на семейството уют и сигурност и сваляха от раменете на всички други отговорността да се грижат за каквото и да било в този дом. Те просто го имаха, без никога да си задават въпроса как така той винаги е там и винаги ги чака с аромата на домашна храна и изрядна чистота. А срещу всичко това тя разполагаше с безапелационното право да определя дори датите и местата на общите им почивки.

            ***

       Бездумието в дома им не я притесняваше. Притесняваше се от постоянните сблъсъци, в които Александър влизаше. Неотстъпчив в чувството си за правота и пълна липса на конформизъм, той често си навличаше гнева на някого, засегнат от недоволството му. На няколко пъти вече се налагаше да сменя работата си, но това не промени него самия. Тази му безкомпромисна прямота я плашеше, но и беше онова, което някога я привлече и я накара да превъзмогне неудобството първа да му предложи да излязат на среща, а след почти седем години на нещо като любов да му напомни, че вече е крайно време да се оженят. Научи се да приема всеки следващ сблъсък, който характерът му като че ли търсеше нарочно, за да докаже отново и отново нещо напълно неразбираемо за нея, но толкова важно за него самия.

           От няколко години зрееше поредният конфликт, в който залогът беше всичко, което Александър беше градил до момента. Мира се опита да му каже поне този път да бъде по-отстъпчив и внимателен. Знаеше, че е безсмислено, но по свой си начин го обичаше и държеше на него. Беше от тези съпруги, които вярват безпрекословно в моженето на мъжа, когото са избрали за баща на децата си. Този път обаче облаците бяха повече от тъмни и тя долавяше силата от техния тътен. Не това дочуваше Александър. Смяташе, че е дошло времето, в което всичко, което е градил – постижения, успехи, подадени добри ръце и контакти, трябваше да ознаменува с поредното превзето стъпало. Знаеше, че може. Наближаваха избори и макар че неколкократно вече името му беше въртяно в рулетката на различни листи и кабинети, управлението на Агенцията беше възможност да покаже нагледно уменията си за ръководене, които смяташе, а и мнозина други твърдяха, че притежава. Подал беше ръка на десетки, да не кажем – стотици. Помогнал им бе да се издигнат и направят своя собствена кариера. Тази добре позната на мнозина мрежа от познанства с хора на различни позиции беше невидимият му бъдещ екип. А оттам до министерските постове имаше по-малко от крачка. Успехът се носеше в ритъма на напористата му походка, с която преминаваше по коридорите на властта.

        ***

      С тази именно крачка подмина и Стела. Дори не я забеляза. Служител в скромна държавна институция, с която отскоро започнаха да работят по съвместен проект. Единственото, което я отличаваше от тълпата, стремящи се да се доберат до него, беше именно незаинтересоваността ѝ. Или поне не такава, каквато беше свикнал да получава. Отнасяше се към него с дължащото уважение без изкуствена сервилност. Изпълняваше това, което ѝ възлагаше с мисъл и дори донякъде съобразявайки се с капризите му. Не го търсеше за закрила, не искаше помощ. „Докога е срокът?“ и „Колко е важно?“ бяха от малкото въпроси, които му задаваше, когато поредната преписка стигаше до нея. А когато нещо не се получаваше веднага, обичайната реплика беше: „Оставете на мен. Ще помисля и ще го направя, а Вие вървете да почивате“. Помежду им се изгради онова доверие, което превръщаше всяка задача, дори и най-заплетената, във възможност и следващо стъпало. Дойде моментът, в който дори не проверяваше написаното от нея. Понякога само усещаше, че в Стела има повече от това, което показва. Окото му на опитен в прескачането на нива и дори на етажи в управленческите позиции играч виждаше в нея възможност. Възможност и за двамата.

       ***

     Стела беше от онези ненатрапчиви жени, които, въпреки всичко, нямаше начин да не забележиш. В началото на своите 50 години, тя не криеше бръчките по лицето си. Само че не тях, а искрящата ѝ усмивка и топли добри очи бяха това, което първо виждаха хората. После забелязваха добре поддържаната без особени усилия фигура и облекло, което показваше толкова, че нямаше случай да влезе някъде и поне две мъжки лица да не забравят да затворят устата си, докато я следваха лакомо с поглед. Виждаше и осъзнаваше силата на женското си присъствие, ласкаеше се и едновременно с това отминаваше това внимание с естественото пренебрежение на човек, възпитан в патриархалните ценности на малкия провинциален град. Светът за нея бе разкрил своята безграничност през съдбите на стотиците герои от творби, прочитът на които нерядко изместваше времето за училищните уроци Книгите от богатата библиотека в скромния ѝ роден дом още пазеха безбройните бележки, оставени на местата, които я бяха провокирали или накарали да се замисли. При последното посещение при родителите си отново наслука беше отворила една от онези насочили пътя ѝ творби и забеляза белези от сълзите, пролети над последните глътки въздух на Ма̀ртин Идън – писателя, израснал от неук моряк до търсен от издателствата автор. За нея самата самоусъвършенстването беше възможност да надскочи малкия град и макар и с много лъкатушения, вървеше по този път. Но и знаеше, че въпреки ударите, които понякога получава, разумът ѝ ще я възпре да посегне към тежестта на камъните, повлекли Ма̀ртин към морските дълбини. Винаги беше твърде ангажирана, за да остави място на депресията и суицидните мисли да я обземат. Ето и сега лекото изпукване на телефона в джоба ѝ подсказа за поредното писмо. Не я притесняваше късният час, беше свикнала винаги да е на разположение. „Идеалният втори“ – често така наричаше себе си и се чувстваше защитена именно в тази си позиция.

       Този път писмото не беше от работата. Подателят беше шефът на новия им партньор. Работата с него беше предизвикателство. И удоволствие. Излизаше извън стандартните задачи, които всекидневието ѝ предлагаше. Понякога се забавляваше, но и искрено се възхищаваше на младежката му напоритост да завземе света. Нямаше спирачки. Разликата в годините я караше да се чувства като по-голямата сестра, която трябва да се грижи за него, но и да го окриля да не спира своя полет. Виждаше всичките му недостатъци, но с искрена сестринска усмивка му прощаваше. Беше умен и за нея това беше повече от достатъчно да бъде на негова страна.

Отвори мейла и зачете. Нещо нечисто се стовари върху ѝ. В този момент телефонът зазвъня. Беше Александър.

     - Здравей, извинявай, че по това време… Можеш ли да си видиш пощата. Изпратих… Ще видиш, моля те да го видиш… Има файлове. Знам, че са много... Нали знаеш, че нищо от това, което пише там, не е истина… Този път прекалиха… – опитваше се да обясни нещо гласът отсреща.

     - Няма проблем. Не е толкова късно. Да, получих го. Чета го. Знам, че това са лъжи, но сега трябва да го докажете. Успокойте се, нещата със сигурност ще се оправят.

     - Как? Не виждаш ли, че вече има и заповед – гласът почти изхрипа в слушалката.

     - Не, не съм стигнала до нея. Прочетох само първия донос – опитваше се да бъде спокойна Стела. – Още в  първото изречение има несъответствия...

    - Три са – прекъсна я Александър. – Доносите са три. Има и заповед. Отстраняват ме. Отвсякъде. Искат да ми отнемат всичко.

     - Защо? – колкото и нелогично да звучеше, попита тя.

    - Не знам. Защото има хора, които ги е страх от мене. Защото, ако застана аз начело на Агенцията, ще им разваля спокойствието. И далаверите... Знам прекалено много.

     - Но това, което пише в тях, не е истина. И може да се докаже.

    - Една седмица... Толкова са ми дали. Седем дни. Невъзможно е, това е такъв обем. Как да го докажа? – колкото и овладян да беше, тук вече гласът напълно му изневери.

     - Нали знаете, че ще Ви помогна. Можете да разчитате на мен.

       Звучеше толкова нелогично спокойно, че мълчанието отсреща изпълни стаята. Не беше човек, който пролива сълзи, но този път някъде дълбоко под клепачите си Александър усети топлина.

       ***

      Това, което от няколко години се носеше по коридорите на Агенцията като тътен на оръжия от незапочната битка, беше довело до отстраняването му. Тихомълком, така както само нечистите духом могат да го направят, срещу него бяха изсипани купища лъжи. За всичко това са знаели мнозина и старателно в последните месеци се бяха отдръпвали от него. Нищо, че години наред повечето от тях настойчиво сами бяха търсили начин да стигнат до най-близкото му обкръжение. Сега близостта с него беше опасна. Затова и бързаха да намерят нови покровители. Бяха му останали семейството и шепа познати, на които можеше да разчита. Стела, жената с вечната усмивка, беше от малкото, които не се изплашиха. Дори не се замисли когато набра номера ѝ. Беше сигурен, че тя ще намери начин да излезе и от тази ситуация. Вярваше ѝ безрезервно. Беше разчел добротата и липсата на страх да я отстоява. Странно, далеч по-властни и силни мъже се бяха отрекли от него. Като в романите – дошло беше време разделно.

       Стела зачете камарите документи. Не, не седмица, месец нямаше да ѝ стигне да се справи с всичко това. А ходеше и на работа, имаше си и своите грижи и задължения в семейството. И все пак, това беше важно. Един човек незаслужено беше обиден. Изпитвала го беше върху себе си и знаеше колко боли. Пъргавият ѝ ум бързо намираше пролуки в десетките обвинения. Трябваше ѝ време. Имаше нощите. Само тях. Седем безсънни нощи, десетки файлове и претърсени сайтове. Вадеше доказателства от нищото така, както само тя го можеше – логично и убедително. Хапливият ѝ език добавяше онази доза изтънченост, която показва превъзходството на интелигентния човек над елементарните хора с власт.

     Останалото беше работа на юристите – бяха блестящ екип. Събраха всяка капка от безбройните материали в неопровержими потвърждения за неистинността на твърденията. Но бяха изправени срещу огромната машина на властимащите. Макар и да доказа несъстоятелността на всички обвинения и собствената си правота, Александър изгуби всички постове. И колкото и да се опитваше да държи глава си изправена, най-близките виждаха, че това не е той. Липсваше му опиянението от възхищението на околните, ароматът на властта и възможността да закриля и покровителства. Никой не го търсеше за помощ или съвет. Завладяваше го тишината на незначителността, в която за себе си той виждаше само провала. И болката. С каквото и да се захванеше, то беше безсмислено. Камарите документи стояха на бюрото в дома му и не чакаха да бъдат отворени. Преписките замряха, а телефонът изпращаше сигнал само при получаването на поредната непоискана рекламна брошура. Не му се говореше. Не искаше да излиза, макар че си го налагаше. Трябваше да се държи и да показва сила поне пред сина си и жена си – не искаше да ги разочарова с поражението си. Но колкото и да беше силен беше достатъчно умен да разбере, че всичко, което върши, е залъгване –.никой нямаше нужда от него.

       Понякога нощем, докато мислите не му даваха да заспи, се качваше в ателието и се опитваше да рисува. Ръката не следваше мисълта или по-скоро обратното – мислите не искаха да бъдат излагани на показ. Изпод четката се оформяха странни фигури, в които добрите психоаналитици навярно биха разчели предания и послания. Но той не им вярваше. Публикуваше картините си ей така, колкото да запълни ужаса от нищоправенето. Понякога Стела му пишеше колко са добри, но той не вярваше в искреността ѝ. Смяташе, че думите ѝ са поредната проява на добро отношение към него. Позволи си дори с известна доза грубост да я попита директно за това.

     - Да, определено имам добро отношение към Вас и Вие го знаете. – беше лаконичният ѝ отговор. – Но все пак Вие рисувате добре. И скоро ще го разберете от хора, на които, надявам се, да повярвате повече, отколкото на мен.

       ***

      Тя не умееше да лъже. А и не искаше. Въпреки възпитания тон бяха установили приятелски отношения на честност и прямота, които им позволяваха да общуват с лекота и без превзетост. Изпитваше жал към този толкова силен човек, който сега стоеше заврян в ъгъла, пренебрегван и оплют от хора, на които е подавал ръка. Не притежаваше лостовете, с които можеше да промени ситуацията. Но с безпогрешния усет на жена беше налучкала и слабостта, и силата му. И търсеше начин да му помогне. Изпрати няколко от споделените картини на свои познати в издания за изкуство. Избра такива, за чиито издатели знаеше, че имат силата да поемат риска с непознато лице, за което медиите бяха разнесли не една недоброжелателна клюка. Когато се появи първият материал, се смя като малко дете. Не предполагаше, че добрата новина за един чужд човек може да я зарадва толкова. Беше пробив на честността, на доброто. Така го виждаше, така го усещаше. И колкото и негативи да ѝ носеше, не криеше името си зад тези публикации. Направи и невъзможното да промени отношението, да го наложи като доброто лице. Макар и толкова различен, този път беше начин да се отстоява и устоява срещу неправдата. Тя вярваше в това. Споделяше радостта си у дома. Нали затова имаме дом и семейство – радостта да е обща.

       ***

     Чудеше се кое ѝ попречи да види мъглата в погледа на съпруга си. Затова и не повярва на ушите си, когато чу упреците му към себе си. Дори и да беше дочувала подмятанията по свой адрес, вярваше, че най-малко значителната разлика в годините ѝ с Александър са защита някой да им повярва. Още по-малко съпругът ѝ. През цялото време не беше крила от него нищо. Беше унизително, а нямаше с кого да го сподели. И тогава дойде първата плесница. Не я болеше. Или по-скоро сълзите по лицето ѝ не бяха от болката. Не проумяваше – защо? В съзнанието ѝ се завъртя безкрайният калейдоскоп от прочетени книги и съдби на герои, в които първият шамар никога не остава последен. Очакваше следващия. И го получи. После всичко се сля в едно. Нямаше значение къде попадат ударите – причината за тях винаги беше една и съща. Като опитен полицай умееше да удря така, че белезите да могат да се прикрият. Само че нищо не можеше да скрие белезите в душата ѝ. Лъжеше, че не може да отиде там, където имаше и най-малка вероятност да се засекат с Александър. Нямаше смелост да признае за това, което изтърпява. Живееше собствения си ад и се усмихваше. За да не личи. И за да не провали успешната кариера на мъжа си.

       ***

     Предстояха няколко празнични дни. Съпругът ѝ беше дежурен. Домът, както винаги, беше подреден и изчистен. Зареди хладилника и реши да използва възможността да види родителите си. Беше лош шофьор, но все някак щеше да се справи с натоварения трафик. Тръгна рано сутринта и към 10 часа отмина отбивката за родния си град. Продължи към морето. Беше прекрасен есенен ден и стотици коли се надпреварваха да уловят милостиво отпуснатото от природата продължение на лятото. Стигна до малко непретенциозно крайбрежно хотелче. Нае случайно останала свободна стая. Дори не извади скромния си багаж, а отиде да се разходи по каменистия бряг. Вълните близваха босите ѝ крака, слънцето изгаряше неравномерно само едната ѝ страна, сякаш да заличи следите от последната плесница. Спасителните кули бяха празни и само забравените въжета на липсващите лодки напомняха за какво служат.

       Ръцете ѝ инстинктивно търсеха по-едрите камъни. Когато напълни джобовете си, омота и завърза със зъби на възел парче от захвърлено от спасителна лодка въже. Спасението понякога се оказва прочетена в детството книга…

        ***

    Заобиколено от току-що поставени в елегантни рамки картини, бездумието продължи да живее в дома на Александър.