Никак не е късно, моето момиче!
Никак и никога!
Само кога изнесат човек от къщи, така викаше моята леля, само тогава вече нищо не можеш да направиш. И да скимтиш, и да подсмърчаш, и да се вайкаш, и косата си да скубеш. Нищо! Та като те слушам сега, ти се чудя на акъла. И на оня серсемин, мъжът ти, се чудя. Намерил жена, да и се не нагледаш, и си навирил носа. Нацупил се, наежил се. Питам го оня ден, домъкна се у дома, нали е приятел. Та викам му.
-Защо бе, джанъм? Кокошка ли ти изпи акъла, по път ли го загуби или изобщо не си го имал? А? Кажи! Като те слушах досега, нищо не разбрах. Защо? Хубава ли ти е жената? Хубава е! Умна ли е? Умна е! Роди ли ти детенце? Роди. Отгледа ли го? Отгледа го. Глези ли те? Глези те. Какво искаш? Ами, че ти, човече божие, замисляш ли се, на тая възраст и с това заболяване за къде си? Ти си като загнила ябълка, ни да я ядеш, ни да я продаваш. Теглиш й ножа, изчистиш загнилото и, ако остане нещо свястно, хапваш го. Хапваш го, но запомни чадо, колкото и да г ...