Билет за 18 етаж
***
- Как мислите? – попита облечената в бяло, ниска и тантуреста жена на средна възраст .
- Рано е да се каже.
Отговорът дойде зад бледожълта папка, в която се взираха две уморени очи, скрити зад огромни очила с рогова рамка.
- Значи продължаваме, така ли?
- Да! – уверено отвърна мъжът, затвори папката и впери поглед в жената. Мислите му обаче бяха обзети от съдържанието на горното чекмедже на бюрото му. Там криеше цигарите.
***
Отдалеч сградата изглеждаше бяла. С всяка следваща, скъсяваща дистанцията крачка, жълтото избиваше по външните стени, като че ли в момента някой изливаше кофи с боя върху напуканата повърхност. Не се забелязваше нито един отворен прозорец, а бе средата на юни. Т.Христов поседя още малко на боядисаната в бяло пейка и се изправи. Загаси цигарата в лехата с цветята, там, където пръстта беше още мокра. Вдигна фаса и го прибра в задния джоб на белия си панталон. Не можеше да си хвърля цигарите пред блока. Погледна пак сградата. Слънцето се показваше малко над осмия (последен) етаж и той примижа. Значи минава обед. Погледна невидимия часовник на ръката си и закрачи мудно към входа.
Външната врата беше отключена, което обезсмисляше красящата я, желязна решетка. Във входа усети приятна прохлада. Спря се пред пощенските кутии и погледна за писмо. Не успя да намери името или номера на апартамента. Липсата на металната табелка не го учуди, тъй като бе запознат отблизо с поразиите на съседските хлапета. Не го обезпокои и факта, че нямаше нито една табелка.
От мазето се надигна студен полъх, но с него и вкус на мухъл и застояло. Т. Христов изкачи петте стъпала, отвори вратата на асансьора и натисна четвъртия етаж. За миг погледът му се спря върху металната кутия за монети. Носталгична усмивка се рязля по лицето му. Преди години ако не пуснеш стотинка, асаньорът не тръгваше. Между третия и четвъртия етаж, погледна отново часовника си. Точно 24 секунди отнемаше пътуването.
Асансьорът не спря на четвъртия етаж и продължи нагоре. Някой ме е извикал отгоре.
Копчето за спиране не работеше от години. Асансьорът продължи нагоре. Т.Христов се прозя, миг преди да го обземе ужаса. Между шестия и седмия етаж, скоростта се увеличи. Светлинката мигна за по-малко от секунда на числото седем и се спря на осем, но асансьорът не спря. Продължи нагоре с увеличаваща се в геометрична прогресия скорост. Т. Христов се уплаши. Та, това беше невъзможно. Стисна очи в опит да се събуди от кошмарната реалност.
Когато ги отвори, светещото копче на последния осми етаж мигаше бясно. Всеки косъм по тялото му се изправи и Т. Христов се залепи за стената. Успя да преброи още пет етажа, когато крушката започна бавно да заслабва, като че ли нещо изсмукваше електричеството. Асаньорът се тресеше от високата скорост и светлината бе мътна, но при все това се различаваха вратите на несъществуващите етажи и всеки следващ изглеждаше още по-порутен. Паяжини изведнъж погълнаха тясното асансьорно помещение. Крушката издишаше, като на няколко пъти просто угасна. Т.Христов бе сигурен, че сърцето му ще изскочи от гърдите. След цяла една вечност (няколко секунди) асансьорът спря. Кабинката се разтресе, крушката продължаваше да се люлее. Т.Христов видя как светнаха последователно номер 1 и 8 на таблото.
18 етаж.
Изминаха няколко мига, минути, кой знае, през което време, Т.Христов просто се взираше с празен поглед в изкривената, покрита с ръжда асансьорна врата. Страхът постепенно се отдръпна и отстъпи пред чисто човешкото любопитство. Сметна за излишно да натиска четвъртия етаж, при положение, че се намираше на 18 етаж при осем етажна сграда. Какъв си глупак!
Бутна вратата, която проскърца така, сякаш не бе отваряна в продължение на десетилетия. Усети напрежение при отварянето. Разкъсаха се паяжини. Т.Христов се промуши и се озова не там, където искаше.
Известно време стоя неподвижен, докато умът възприеме разкрилия се пред него свят. Миниатюрни лъчи се пресичаха в хаотична плетеница и образуваха ситни слънчеви петна по покрития с прах и паяжини под, потапяйки всичко друго в непрогледен и лепнещ мрак. Т.Христов проследи с поглед слънчевите снопчета, които извираха от надупчената, като че ли с игла повърхност на това, което трябва да е таван. Направи крачка напред.
Мамка му! – гласът му вдигна облачета прах.
Наведе се и опипа нещо дървено, в което си беше ударил крака. Крак на маса. Очите му сълзяха, но успя да различи преобърната и обвита в паяжини мебел. Заобиколи я и продължи. Всичко изглеждаше налудничаво. В ума на Т.Христов бавно пусна корени мисълта, че присъствието му тук бе заслужено. Мисъл, която забави хода на бясно биещото му сърце. След още няколко крачки, разумът ми изрисува картина на един нормален етаж от блока си. Единствената разлика - нямаше прегради между четиритте апартамента, които трябваше да са тук. Огромно пространство, чийто предели бяха външните стени на сградата. Прозорци и балкони не се виждаха. Вече различаваше отделните обекти, населяващи този свят. Оскъдната и мътна светлина насълзяваше очите му, но успя да диференцира от мрака купчина изпочупени мебели, парчета теракот, покрити с платна дивани и всичко това, забулено с паяжини и боклук. Реши да достигне някоя от външните стени.
И тогава го видя.
В началото То наподобяваше мебел или част от мебел. След миг спотайващото се в сенките нещо прие очертанията на човешка фигура, обвита с одеало. Тогава видя прозорците. Бяха заковани с дъски толкова плътно, че не пропускаха юнското слънце. Нещото се раздвижи и Т.Христов ГИ чу. Вдигна поглед и видя десетки гукащи гълъби, накацали по таванските греди. Сигурен бе, че преди малко не съществуваха. Сред захабените гънки на одеалото се показа ръка. Т.Христов усети пак ужаса. Парализиращият мислите му и изправящ космите на ръцете му страх. Направи крачка назад и времето като че ли спря. Гълъбите млъкнаха. Всички птичи погледи бяха вперени в него. По-страшното бе, че не помръдваха. Ръката се протегна. Т.Христов видя в това молеща за подаяние длан. Просяк с качулка, който искаше някоя и друга монета. Обърна се и на мига виксира асансьорната кабинка на десетина метра от него. Крушката премигаше. Одеалото взе да се свлича от нещото, оголвайки сплъстени сребристи коси.
Т.Христов не мислеше. Обърна се и побегна. Усети раздвижване, белязано от десетки крила, които прорязаха въздуха. Няколко метра го деляха от кабинката. Чак сега видя, че липсваше стълбище, водещо към долните етажи. Асансьорът беше единственото спасение. Затръшна вратата и натисна четвъртия етаж. Така и не чу, нищо от това, което фигурата извика на гърба му. Асансьорът потегли.
***
Т.Христов подскочи в леглото си. Замъкна кльощавото си и натежало от съня тяло към прозореца. Часовникът на стената показваше осем и десет. Сутрешната прохлада заличи всеки спомен от реалистичния кошмар. Т.Христов се взираше в лехата с цветя през боядисана в бяло решетка.
С ленива крачка се запъти към банята. Единственото доказателство за 18 етаж бе напоената с пот фланелка, която захвърли в коша с мръсните дрехи. Направи кафе на малкото котлонче. Седна на бежавия диван и запали цигара. Сънят отдавна бе старателно заровен из дебрите на мозъка му. Сред мокрите завивки в леглото му се подаваше сиво гълъбово перо. На вратата се почука.
- Да. Кой е? – отегчено измънка от дивана.
- Аз съм.
Т.Христов отвори вратата и в малкия едностаен апартамент пристъпи ниска жена на средна възраст.
- Как си тази сутрин? – попита, докато дърпаше стол, за да седне срещу него.
- Кафе?
- Не, благодаря, вече пих. Та, как си?
Т.Христов се намести удобно, отпи от кафето и лапна цигарата.
- Помогнаха ли, хапчетата, които ти дадох вчера? – гласът й звучеше топъл и загрижен. Каква добра съседка!
Приятелството им започна преди няколко седмици. Началото бе забулено в мъгла и всеки път, когато се опитваше да се сети, се изгубваше в мъглата на миналото. Сплотяваше ги общия интерес към книгите. Той обичаше да чете във всяка свободна минута от деня. Тя пък имаше огромна библиотека и двамата се заравяха там на по чаша чай и говореха по цели следобеди, криещи се от жаркото слънце. Т.Христов вземаше от нея книги и после обсъждаха с часове героите. Чувстваше се по-малко самотен. Добра жена.
- Днес, мисля, че съм по-добре – тик скова дясното му око. Пред очите му изплува прашасала таванска стая, но бързо пренебрегна обезпокояващата картина.
- Това е добре. Може, следобеда да се разходим, ако искаш.
- Звучи добре. Тъкмо ще съм дочел книгата и ще я обсъдим.
- Ще мина да те взема към пет тогава.
Жената стана.
- Ето ти още от същото хапче. Още няколко дни, да не те повтори.
Усмихна му се, преди да затвори вратата. Т.Христов се загледа през прозореца. Дразнеха го тия решетки. Обеща си да говори с домоуправителя по въпроса.
***
Останалото време до обяд прекара в четене. Хапна набързо и си легна с книгата в ръка. Събуди се малко след четири и завлачи крака към банята, където си напръска лицето с вода. От огледалото го гледаше болнаво и уморено лице на двадесет и седем годишен мъж. Черни кръгове прикриваха ситните бръчки около очите. Забелязваха се сребристи кичури над ушите. Устните бяха напукани и не се бе бръснал от няколко дни. Разделяйки се с жалкото същество от огледалото, Т.Христов си обеща да намали четенето на лампа.
Нахлузи изгладена бяла фланелка и дълъг панталон. Аз ли я бях изгладил или тя? Навън изглеждаше приятно за разходка. Натисна първият етаж и се сети, че си е забравил цигарите. Стоп бутонът не работеше. Погледът му се спря на монетарника. Слезе до долу и натисна четвъртия етаж.
И се случи отново.
Паника. Страх. Ужас. Споменът изплува бавно на повърхността. Асансьорът потегли нагоре, към 18 етаж.
Вратата се отвори, този път по-леко. Светлината продължаваше да е оскъдна, но очите му вече не сълзяха. Т.Христов се бе отърсил от предишния страх. В момента спеше на безвкусния си бежав диван с отпусната ръка върху подвързана с вестник книга. Нямаше смисъл да се бори, след малко щеше да се събуди. Затова и бързо закрачи към външната стена. Гълъбите отмерваха всяка вдигаща прах от пода крачка с гукане.
Нещото не даваше сигнали на живот. Т.Христов се спря на няколко метра от купчината паяжини и одеало. Шарките бяха отдавна изгубили цвета си и на места дупки прорязваха повърхността му. Нещото се размърда. Т.Христов направи крачка назад и вдигна глава. Всички птичи погледи бяха замръзнали в една посока. Нещото продължаваше да се бори с одеалото, докато накрая разкри мъжка глава с дълги сплъстени коси. Имаше брада и отдолу беше по захабена карирана пижама. Единственото, което не накара и този път Т.Христов да побегне, бяха очите на нещото. Имаше живот в тях. Не бяха очи от тук, не от 18 етаж.
- Значи, върна се – измърмори нещото, докато се прозяваше.
- Да – плахо отвърна Т.Христов и седна на земята.
Мъжката фигура се протегна, разкривайки дълги и мръсни нокти. После се зави с одеалото, оставяйки само главата си на показ. Изглеждаше като жалко подобие на будистки монах.
- Къде съм ?
- Как къде, на 18 етаж.
- А защо съм тук?
- Е това вече не мога да ти кажа. Предполагам поради същата причина, поради която и аз съм тук. Да имаш случайно цигари?
Т.Христов потупа по празния джоб на панталона.
- Нищо, и без това не съм пушил от месеци.
- Ти как се озова тук – Т.Христов седна на прашния под срещу него. Гълъбите взеха да гугукат отново.
- Прибирах се към нас, как?! Живея на шестия етаж отляво. И се случи. Така и не се прибрах – изпадна в истеричен смях – Приятно ми е. Мартин се казвам.
Т.Христов подаде ръка.
- Това всичко...тук ли е наистина. Имам предвид...
Не довърши въпроса. Мартин го зашлеви изневиделица.
- О, да. Истинско е. И сега и ти си тук.
Т.Христов погали пламналата буза. Ако спеше, защо не се бе събудил от удара. Опита се да извика в паметта си пътите, когато е бил удрян в сънищата си. Бавно изплува на повърхността обезпокояващата статистика: нула пъти.
- И не можеш... да се прибереш? – гласът му затрепери.
- Ти как мислиш? Мога ли? Защо ще съм още тук? Да не мислиш, че отглеждам гълъби или нещо подобно?
- Ами асансьорът?
- Какво асансьорът?
- Защо не слезеш с него?
- Не е толкова просто.
- Не разбирам. Аз се върнах с него.
- Ти си ти, аз не мога. А може и да са ти дали втори шанс, не знам – Мартин сбърчи чело - Просто не мога. Сигурен ли си, че нямаш цигари?
Т.Христов потвърди с жално изражение. И на него му се пушеше, сега повече от всякога. Сънят му вече бе прекрачил границата с реалността.
- От колко време си тук?
- 13 месеца и 23 дни.
Обхвана го паника, клаустрофобия, страх.
- А защо, не изкъртиш някой от прозорците?
- Ти, кой мислиш, че ги е заковал.
- Не разбирам. Ако не можеш да използваш асансьора, то тогава не е ли по-лесно да...
- Нищо не знаеш. Опитвал съм всичко. Те няма да ме пуснат. Виждаш ли тази стая, този етаж?
- И какво?
- Това е, което виждаш. Отвъд няма нищо. Разбираш ли? Те са пазителите на този етаж. Заковах прозорците, за да не се изкушавам.
- От какво? – нервно попита Т.Христов.
- Да не скоча в нищото – Мартин разроши нервно косата си.
Крушката в кабинката премигна. Т.Христов я усети и скочи на крака. Може би за него все още имаше изход.
- Знам какво си мислиш, но първо трябва да чуеш това, което ще ти кажа.
Т.Христов не слушаше. Вгледа се в гълъбите, които бяха усетили намеренията му. Трябваше да опита. Иначе какво му оставаше? Да прави компания на Мартин? Затича се към кабинката. Усети размаха на крилете.
- Чакай, не съм ти казал.
Т.Христов бягаше както никога досега. 5 метра, 4 метра, 3 метра. Гълъбите го настигаха. Ноздрите му настръхнаха от острата миризма на птичи изпражнения. 2 метра, 1 метър.
- Никой не може два пъти да се качи на 18 етаж и после да...
Пространството се стесни. Шума от десетки крила заглуши слуха му.
- Пусни монета...
Тодор Христов натисна първия етаж.
***
- Как е той?
Мъжът остави роговите рамки на бюрото и разтърка слепоочията си.
- Добре изглежда, но...
- Какво ? – беше уморен и му личеше.
- Той продължава да ме мисли за съседката.
- Може би това не е никак лошо, имайки предвид състоянието му. Не мислите ли така?
Ниската жена се замисли. Кръстоса крака и се вгледа в черешовото бюро.
- Той не осъзнава какво се случва, не разбирате ли?
- Знам, знам.
- Той си мисли, че живее тук.
- Отчасти това е така – усмихна се иронично мъжът и си сложи очилата.
- Смятам, че е добре да му кажем. По-зле няма как да стане.
Мъжът погледна към чекмеджето. Сплете пръсти и се заклати на стола си.
- Ще го обмисля и ще ви дам отговор до края на деня. Дотогава дръжте го зает.
- Днес ще излизаме на разходка.
- Идеално! Ще говорим по-късно.
Има нужда от сън. Затвори леко вратата. Мъжът отново се зае с папките по бюрото.
***
Т.Христов си отдъхна. Втори път бе успял. Порутените асансьорни врати дадоха място на познатите вече реални етажи. Асансьорът пъплеше надолу с нормална скорост. Вгледа се в монетарника. Защо ли не го махат? Почука го с кокалчетата на ръката си. Отвътре се раздрънчаха монети.
Извади кърпа от задния джоб и забърса потта по челото си, когато отново се случи. Този път асансьорът пропусна първият етаж. Отдолу имаше мазе, но още преди години живущите във входа бяха решили, че няма смисъл асаньорът да ходи до там. Копчето за мазето бе изключено от системата. Все пак са само осем стъпала. Успокояващата мисъл не продължи дълго.
Асансьорът продължи. Светлинките по копчетата присветнаха за няколко секунди и рязко загаснаха. Т.Христов преброи осем етажа под мазето, когато кабинката спря. Вратата изскърца и той се озова в непрогледен мрак. Кракът му стъпи в локва. Миришеше на урина, на застояло и бе студено. Студено като в мазе. Единственото, което нарушаваше злокобното място бе звука от падащи капки. Влезе в асансьора и натисна няколко пъти първият етаж. Пробва всички други копчета. Нищо не се случи. Излезе от кабинката и потрепери. Поне ги нямаше гълъбите. Закрачи сред локвите с протегнати напред като на слепец ръце.
***
- Няма го!
- Как така го няма – мъжът подскочи в стола си – Кой го няма.
- Ами Тодор Христов, как кой?
- Как така го няма?
- Ами нали щяхме да излизаме на разходка?
- Да?
- Ами отидох да го взема и го нямаше.
- Сигурна си в това?
- Абсолютно. Проверих навсякъде. Другите стаи за заключени и той няма откъде да вземе ключ за тях.
- Сигурно е излязал без да те чака – мъжът се намести по-удобно на стола.
- Не, проверих и в двора. Няма го!
- Е, не може просто да го няма. Провери камерите!
- И това направих – каза го с видима уплаха.
- И какво?
- Показват как в 3.24 влиза в асансьора и...
- И какво, какво?
- Еми, това е. Няма го повече...а сега е...
Мъжът погледна часовника си. Минаваше 4.30.
- Какво ще правим?
Не я слушаше. Мислеше за друго.
- Какво мислите? Трябва да уведомим някой, нали?
Пресегна се към чекмеджето.
***
Тодор Христов продължаваше да опипва пътя си напред. Търсеше врата, прозорец, каквото и да е. Външните стени бяха лепкави от стичащата се вода. Нищо.
Пусни монета! Спря се. Какво ли искаше да каже? Те са пазителите! Кои те? Гълъбите ли? Други нямаше там. Пусни монета
Монетарникът бе пълен с монети. Защо не го бяха махнали? Може би защото...Тодор Христов започна да нарежда частиците от пъзела. Защото ... се използваше, как защо? Огледа се за нещо, с което да се завие. Крушката в кабинката хвърляше единствената светлина тук. Звукът от капките вода се набиваше в главата му като острие в сухо дърво. Миришеше на влага и мухъл. Тодор Христов се сгуши в ъгъла и облиза мократа стена. Поне няма да умра от жажда.
Звук разцепи злокобния мрак. Стържещ и метален. Тодор Христов знаеше, че нищо на този свят не бе в състояние да звучи по този начин. На мига се озова в асансьорната кабинка и затръшна скърцащата врата. Целият бе окалян и мокър. Единственото незамърсено място по дрехите му бе в горния ляв ъгъл на фланелката. Пришито парче плат с едно име: Т.Христов.
25.5.2012
© Страхил Събев Всички права запазени