Тялото му помръдна.
Плътта му бе била необезпокоявана толкова дълго време, че споменът за движението я бе напуснал.
Той съществуваше.
Очите му прогледнаха, виждайки всичко наоколо такова, каквото бе. Това бе един от малкото пъти, в които можеше да изпита усещането на това да бъде наблюдател, а не участник - намирайки се на границата между битието и забравата.
Не осмисляше.
Само присъстваше.
Погледът му се разконцентрира, когато вниманието му се съсредоточи върху лявата му длан. Пръстите му се свиха в юмрук, след което се отвориха.
Бе трудно.
Положеното усилие обаче му даде начален тласък. Вече имаше инерция.
Наблюдението приключи. Раздвижването приключи.
Бяха заменени от цел.
Плътта имаше нужди. Животът се нуждаеше от поддръжка. Ако не насочеше волята си в правилната посока, би могъл да срине крехката форма на живот, която представляваше. ...