Тялото му помръдна.
Плътта му бе била необезпокоявана толкова дълго време, че споменът за движението я бе напуснал.
Той съществуваше.
Очите му прогледнаха, виждайки всичко наоколо такова, каквото бе. Това бе един от малкото пъти, в които можеше да изпита усещането на това да бъде наблюдател, а не участник - намирайки се на границата между битието и забравата.
Не осмисляше.
Само присъстваше.
Погледът му се разконцентрира, когато вниманието му се съсредоточи върху лявата му длан. Пръстите му се свиха в юмрук, след което се отвориха.
Бе трудно.
Положеното усилие обаче му даде начален тласък. Вече имаше инерция.
Наблюдението приключи. Раздвижването приключи.
Бяха заменени от цел.
Плътта имаше нужди. Животът се нуждаеше от поддръжка. Ако не насочеше волята си в правилната посока, би могъл да срине крехката форма на живот, която представляваше.
Воля.
Посока.
Нужда.
Храна.
Отмести капака на ковчега, в който се намираше.
Бе ден.
Трябваше да си набави хранителни вещества. Все някъде трябваше да има такива. Ако продължеше в същото направление, в което бе насочил волята си, би стигнал до тях.
Пристъпи.
Погледът му бе концентриран в една точка. Нямаше сили да се оглежда. Тръгна напред.
Стъкло. Метал. Непозната мебел.
Глад.
Нещо му подсказваше, че е близо до целта. Замахна. Прозрачното стъкло на машината за храни и напитки се набразди от почти неизброимо много неравности. Дупката бе достатъчно голяма. Сивата му ръка сграбчи сандвич. Издърпа го. Разкъса хартията и пластмасата, които го обвиваха. Натъпка го в устата си. Имаше парченце найлон сред храната. Нямаше ресурси да се съсредоточава върху подробности.
Преглътна.
Още.
След няколко бъркания, изваждания и поглъщания на различни храни реши, че може да отдели допълнителен ресурс за обмисляне. Имаше толкова много подробности. Подсъзнанието му нашепваше, че оцеляването бе сложна необходимост с множество неизвестни фактори. Бе ред на съзнанието да се включи. Трябваше да поеме в точната посока - тази с най-голям шанс за успех.
Съзнанието започна да осъзнава.
Вътрешностите му бяха прогнили. Би отнело много време да ги възстанови. Трябваше да се върне. Трябваше да изразходва колкото се може по-малко енергия и да вгради храната в себе си, вместо да я преобразува в движения.
Върна се в саркофага. Скоро би могъл да се събуди отново. Вторият път би бил по-лесен.
Разпределението на хранителните вещества бе трудно - мястото, от което произлизаха на инстинктите му, крещеше за критичното състояние на системите в организма му, обаче той не можеше да си позволи да лекува всичко поравно. Трябваше да увеличи възможно най-много шанса си за оцеляване. Трябваше да приоритизира възможността за бъдещо набавяне на вещества.
Щом инстинктите му се бяха справили дотук, би могъл да разчита още на тях. Можеше да им се довери да го движат още известно време, поне докато се закрепи.
Съзнанието можеше да им се довери.
По-нататъшният анализ можеше да почака.
Заспа.
Гласове.
Мъжки и женски. Млади. Момче и момиче. Почти деца. Говореха.
Думи.
Смисъл.
Език.
Реч.
Не бе готов. Стомахът му бе осеян с язви. Храната трябваше да подкрепи храносмилането. Мислите отнемаха много, много енергия.
Гласовете се приближиха. В момчешкия звучеше агресия. Следи от уплаха. Ползваше насечени думи. В момичешкия имаше ненавист. Неодобрение. Колкото повече се приближаваха, толкова повече се разколебаваха. Долавяха на инстинктивно ниво, че не са сами в помещението, но логическите им мисли използваха твърде много от ресурсите им. Осезанието за инстинктите им бе отслабено.
Все пак си личеше, че имат ресурси в изобилие.
Някой побутна капака. Движението бе плахо. Появи се лъч светлина.
Този, който лежеше вътре, помръдна. Момчето изрече нещо гневно и се отдръпна.
Минаха секунди.
Момичето каза нещо с тънък, плах глас.
Момчето се приближи. Каза нещо. Лежащият не отговори. Момчето отвори изцяло капака.
Момчето и момичето започнаха да разменят реплики, говорейки бързо. Момичето държеше нещо в ръка, от което светеше ярко. Светлината предизвика болка у лежащия. Той затвори очи.
Срещата променяше нещата. Те можеше да му помогнат. Лежащият накара едната си ръка да покрие стомаха му, а другата да направи жест към отворената му уста. Момичето затаи дъх. Каза нещо на момчето и се оттегли. Момчето и мъжът останаха един срещу друг. Момичето се върна. Носеше храна. Момчето ѝ каза нещо, но тя сякаш не го чу. Момичето протегна ръката си и подаде храната на лежащия.
Тя можеше да помага. Нямаше да му се налага да изразходва сили. Тя можеше да му носи храна.
Общуване.
Реч.
Смисъл.
Бяха му нужни.
Мозъкът му се задейства. Това бе опасно. Логическите дейности можеше да отклонят вниманието му от належащите му нужди. Най-належащата нужда обаче представляваше справянето с настоящата ситуация. Последиците от нея биха могли да бъдат пагубни. Биха могли да бъдат и животоспасяващи.
Той посочи към лицето си. Задейства мускулите на лицето си. Накара ги да извършат точната поредица от движения. Пое дъх. Предизвика вибрации в гласовия си апарат:
- А..ра..стен.
Младежите се спогледаха. Започнаха да говорят. Езикът бе все така непознат, но Арастен започна да тълкува жестомимиките им: недоверие, съмнение, страх, агресия, съжаление. Отново спряха. Загледаха към него.
Арастен се отпусна. Бе се претоварил. Бе твърде рано за това. Нуждаеше се от още сън.
Докато спеше, жизнените му функции бяха толкова слаби, че бяха почти незабележими от странични наблюдатели. Той също не можеше да забелязва какво се случва около него.
Събуди се отново. Отвори капака. Беше нощ, но в помещението се процеждаше светлина. Нямаше стъкло по земята. Нямаше найлон и хартия. Нямаше други хора.
Чувстваше малко устойчивост. Отиде и взе храна. Дупката все още беше там. Този път взе малко със себе си. Върна се.
В следващите няколко нощи многократно вземаше храна и се връщаше. Инерцията ставаше все по-силна. Волята му придобиваше все по-точно направление. Мислите му ставаха все по-сложни. Трябваше да изследва. Трябваше да увеличи шансовете си още повече.
Излезе за пореден път. Този път не взе храна. Искаше ръцете му да са свободни. Можеше да я вземе на връщане - това бе планът. Продължи нататък. Когато си позволи да отдели повече енергия за сетивата си, започна да забелязва подробности. Допирът с повърхността, по която стъпваше, му направи впечатление.
Не бе неравна.
Бе гладка.
Огромна гладка повърхност.
Тялото му не помнеше подобен допир.
Имаше странни звуци. Музика? Усещането бе за нещо необичайно. Последва звуците. Видя друг човек. По-добре би било да не бъде забелязван от него. Остана полуприкрит зад ъгъла. Другият имаше странни дрехи. Тъмносин цвят. Бе едър. Бе седнал на изискан стол - не просто дърво, а тапицерия. Бе се втренчил в мебел, от която излизаха звуци и светлина. Бе хипнотизиращо.
Арастен не разбираше, но не можеше да откъсне поглед от обекта. Усещаше, че бе вложен някакъв смисъл в сменящите се образи и различните звуци. Усещаше как силите му биват изсмуквани против волята му. Нещото ги извличаше и запечатваше впечатления директно в мозъка му. Сякаш го използваше като инструмент за пренос на информация.
Мъжът се протегна и изсумтя.
Движението бе достатъчно, за да изтръгне Арастен от унеса.
Силите му бяха намалели. Бе време да се върне. На връщане взе храна. Образите, които бе видял, сякаш танцуваха някъде между собствените му мисли и очите му.
Когато затвори очи, отново видя картините от по-рано. Бяха останали у него. Бе белязан.
С всяка нощ трупаше все повече и повече сили. Бяха минали почти две седмици. Храната в металната мебел свършваше. Бе му нужна още.
Усещаше, че едрият мъж можеше да му навреди. Не знаеше обаче кое бе по-опасно - пленяващата съзнанието кутия или той. За щастие, сякаш съзнанието на мъжа вече бе попаднало в капана. Арастен можеше да се възползва от това.
Излезе за пореден път. Огледа се внимателно. Отдели сили да забелязва. Искаше да запомни добре обстановката, за да знае после дали се е върнал на правилното място.
Ковчег с много украшения. Странна материя. Стая от камък, но топла. Лъскав, гладък под. Малък подиум, върху който бе ковчегът. Табели с писменост. Картини с писменост и образи. Един от образите бе съсухрен труп. Арастен погледна кожата на ръката си. Имаше почти същия цвят. Докосна лицето си. Не можеше да се види. Дрипите, в които бе увит, приличаха на тези от образа.
Нещо го жегна.
Вдиша.
Издиша.
Това бе пилеене на сила.
Трябваше да намери храна.
Мъжът сякаш бе незаинтересован. Арастен приклекна и пропълзя покрай него. Кутията издаваше достатъчно силни звуци, за да го прикрие. Прииска му се да се заслуша в нея, но волята му устоя. Подобни действия биха убили инерцията му. Придържаше се покрай стената - колкото се може по-далеч от точката, в която едрият мъж се бе втренчил. Стигна до врата от дебело стъкло и метал. Опита да я отвори с бутане. Не можа. Не видя резе. Не можеше да разбере какво пречи да бъде отворена.
Опитът да излезе предизвика шум.
Мъжът се сепна.
Погледът му се прикова в Арастен.
Лицето му се зачерви.
Закрещя.
Арастен се опита да се затича обратно, минавайки покрай него.
Мъжът го блъсна.
Арастен падна.
Мъжът хвана нещо, което висеше на колана му. Замахна.
Арастен се претърколи и понечи да се изправи. Черният прът изсвистя във въздуха на милиметри от ухото му.
Воля.
Воля срещу воля.
Живот срещу живот.
Арастен се обърна срещу нападателя. Другият замахна. Арастен насочи цялата си воля - всяка частица жизненост, която можеше да отдели - към него. Палката и тялото на Арастен се разминаха, когато той се оттласна към едрия мъж.
Сблъсъкът бе неочакван за непознатия - той не подозираше, че някой в такова окаяно състояние би се опитал да го нападне, вместо да се отдръпне и да започне да моли за милост.
Волята на Арастен надделя в този миг.
Сега едрият мъж бе на земята, а той, залитайки от инерцията, прекрачи през него и се втурна към вътрешността на сградата. Трябваше да се измъкне, преди да опита да се върне в ковчега, иначе би отвел преследвача си точно там, където би бил най-беззащитен.
Стълби.
Можеше да опита да се изкачи. Мускулите му биха били наранени, но в случая представляваха ресурс, който можеше да бъде изразходван. Не бе време да пести усилия.
Едрият мъж имаше проблеми с подвижността. И двамата не бяха в добро физическо състояние. Разстоянието помежду им обаче бързо намаляваше.
Арастен наложи на краката си да го избутват нагоре стъпало по стъпало, докато ръцете му го теглеха, сграбчвайки и пускайки парапета. Сам се изненада от скоростта си - дотогава дори не бе мислил да пробва да се катери. Другият бе по петите му.
Стигайки до втория етаж, Арастен се обърна рязко и с отчаяно усилиесе хвърли върху преследвача си, разчитайки на гравитацията да придаде тежест на нападението му.
Междувременно мъжът, намиращ се няколко стъпала по-назад, замахна вертикално отгоре надолу.
Ударът попадна в левите ребра на Арастен. Чу се хрущене.
На свой ред Арастен отново тласна мъжа и залитна след него. Двамата паднаха по стълбите, но немощният беглец бе предал инерцията си на едрия преследвач и падна на място върху горните стълби, докато вторият се търколи надолу по тях. И двамата останаха да лежат.
Арастен се размърда. Осъзнаваше случилото се. Вероятно биха му били нужни поне още две седмици сън, за да си позволи отново да излезе след подобни удари. В момента обаче не можеше да си позволи дори да се прибере, за да започне процеса по възстановяване. Надигна се и се изкачи по стълбите. Всичко или нищо.
Видя коридор. Пое по него. От двете страни имаше различни зали. В края на коридора обаче забеляза слаба светлина. Стъклена врата. Дебело стъкло. Метал. Отворено пространство.
Забърза натам.
Избута вратата. Нещо прещрака. Вратата се отвори, поддавайки под силата на натиска. Пред него имаше тераса. Бе тъмно, но същевременно не бе тъмно.
Имаше огромни стълбове, които хвърляха светлина.
Гледката бе поразителна.
Значи от тях идваше светлината, която бе виждал да се процежда нощем из цялата сграда! Тази светлина не бе като другата - от кутията - но посвоему предизвикваше странно чувство у него. Сякаш му даваше сила, но и го правеше уязвим за всичко и всички други, на които също даваше сила. Наоколо нямаше сянка, в която да се притаи. Нямаше неудобство, от което да се възползва и да надхитри противника си. Забърза към края на терасата. Видя тънка метална тръба, която бе вградена в твърдия каменоподобен парапет и стърчеше от външната му страна.
Зад него се разкрещя гневен глас.
Нямаше друг избор. Отново трябваше да рискува.
Арастен се прехвърли през парапета и се наведе, за да сграбчи тръбата. Когато се обърна с лице към терасата, видя как преследвачът му излезе на нея, олюлявайки се.
Имаше фрактура на главата.
Кръв.
В изражението му имаше първична решителност.
Имаше обещание за смърт.
Арастен хвана тръбата с една ръка и понечи да се спусне, за да увисне на нея.
Не му достигна време.
Мъжът се наведе и нанесе удар с палката си по ръцете му.
Арастен не можа да се удържи. Не можа да насочи тялото си така, че да падне с краката надолу. Опита да защити главата си с ръце.
Чу се хрущене.
...
...
...
Нападение и кражба. На г-н Стаматович бе изплатена застрахователна сума от 5000 долара и бе пуснат в платен отпуск за месец.
Мумията бе обявена за открадната. Даваха го по новините. Някой бил влязъл, разбивайки бравата, пребил пазача и я взел. Въпреки това не се бил измъкнал непокътнат и болниците бяха нащрек за подозрителни лица. Г-н Стаматович бе хвален като герой за изпълнението на служебните си задължения.
....
....
....
Съществуваше.
Съществуваше като наблюдател.
Присъствието му бе почти недоловимо за околните форми на живот.
Въпреки това заемаше пространство.
Околната реалност биваше повлияна от присъствието му.
Фотоните се движеха като частици около него.
Не като вълни.
Волята му, колкото и малка да бе, воюваше с хаоса.
Имаше я.
Имаше го?
Имаше нещо.
Него?
.....
.....
.....
Минувачите в квартала избягваха тази улица. Побиваха ги тръпки. Имаха усещането, че там има нещо. И без това беше мръсна. Съседната улица бе голяма, поддържана и светла. Имаше лампи.
Канализационната шахта на малката уличка се бе задръстила наскоро. От общината едва ли биха я изчистили, без някой да вдигне много шум. По време на дъжд имаше цели наводнения. Кой знае колко боклуци се бяха натрупали вътре с времето...
......
......
......
Плъховете избягваха този канал.
.......
.......
.......
Една вечер вятърът пронизително изсвистя в решетката на шахтата.
Сякаш се оформи някаква неясна сричка.
........
........
........
Годините минаваха. Малки събития се изреждаха едно след друго. От всяко събитие оставаше миниатюрна частица. Досущ като фотоните, които биваха наблюдавани, явленията понасяха отпечатък върху себе си и оставяха някаква следа от съприкосновението си с другото явление.
.........
.........
.........
Нещо помръдна.
© Людмил Стоянов Всички права запазени