Беше кошмарно време. Валеше ситен, но противен дъжд и всичко беше подгизнало от влага. 
Мъжът вървеше вече трети ден. Само нощем и само по черните пътища. Не трябваше никой да го вижда. Беше уморен и раницата му тежеше. Знаеше какво го чака по пътя, но беше решил: няма никога да забрави помощта на приятеля си. Той работеше в милицията и беше предупредил баща му за ареста. Благ човек беше баща му, проповедник в евангелската църква. Не поиска да се скрие, но помоли сина си да не губи време. Само за два часа всичко беше уредено и младият мъж тръгна към гръцката граница. Там, в един сеновал, щеше го чака водач, който да го преведе през тайните пътеки към свободата. 
И сега той, беглецът – уморен, но с вяра, че Бог няма да го изостави, крачеше към новия си живот. От време на време поглеждаше компаса на ръката си. Сверяваше извървения път с картата, която му даде човекът на приятеля му. И той беше евангелист, но таен. Трябваше да остане на службата си в милицията. Особено сега, когато започнаха гоненията, беше нужен. Пасторите не пожелаха да бягат, но спасяваха синовете си. Беше неговият ред. 
Погледна отново компаса и разбра, че е наблизо. Не след дълго дървеният сеновал се открои в мрака, като призрачен великан. Отвори внимателно вратата, затвори и извади фенера. Сеновалът беше голям, повече от сто квадрата. Всичко беше пълно с напластено дъхаво сено. Само пред вратата имаше около три метра свободно пространство. Миришеше на билки и този аромат го замая. Бяха му казали да се покачи на купите в дъното. Най-горе някой беше направил нещо като скривалище, постлано с топли черги и възглавници. 
Той се преоблече със сухите дрехи от раницата си и изяде последната си храна. Тъкмо да започне да се моли, и чу скърцането на вратата. Стресна се, защото знаеше, че водачът му ще дойде чак по първи петли, а имаше още време дотогава. 
Влезлият запали фенер. В светлината се показа мъж в черни дрехи и маска на лицето. Само очите и устата му се виждаха. Беглецът изчака да чуе уговорения сигнал, но долу цареше тишина. Младият мъж замълча, не се издаде. 
Другият започна да взема от сеното и да го нарежда на купчини в полукръг. Бяха точно дванадесет. Последната нареди срещу тях. Сякаш щеше да има някакво събрание.
Когато приключи, вратата отново се отвори и един след друг започнаха да влизат мъже, облечени по същия начин – в черни дрехи и с маски, които скриваха лицата им. Всеки сядаше на купчината сено, без да отрони дума. Цареше пълна тишина. 
По тялото на младия мъж полазиха тръпки. За пръв път го обзе този страх. Започна да се моли на ум, но продължи да гледа. 
Когато всички насядаха, се чу свистене на вятър и някакво същество се изправи в средата на празното пространство. И то беше в черни одежди, но имаше крила... опашка... и рога. 
Беглецът се разтрепера. Ужас обзе изтощеното му тяло и той падна на колене. Молитвата, която отекна в главата му, беше като начало – непознато и тайнствено спасение.   Думите сякаш минаваха през всяка негова клетка, залюляваха я и я успокояваха като река чиста, река милостива и топла като ръката на Бог. Не ги разбираше, но знаеше, че говори на някого.
Изведнъж покривът над него се отвори и заприиждаха ангели. Бяха бели и светлина извираше от тях. Дванадесет се събраха. Последен дойде още един. Беше по-различен – имаше два чифта криле. Втурнаха се в сеновала и започна битка.
Човекът трепереше, но не спря молитвата. Вече се молеше на глас. Един след друг ангелите отлитаха, отнасяйки със себе си и по едно черно същество. Последни останаха главните. Дяволът успя да се изкубне и отлетя. След него излетя и арахангелът. 
Сеновалът се изпразни. Младият мъж стоеше изправен, без да може да помръдне. Сън ли беше това, или всичко се бе случило наяве? Не посмя да слезе. 
След малко чу вратата отново да се отваря и уговореният сигнал на водача се залута между напластеното сено. Чак тогава беглецът, вече по-спокоен, отговори, взе си раницата и слезе долу. Плахият лъч на фенерчето освети мъж на неговата възраст, който го посрещна с усмивка. 
– Добро утро! – бодро поздрави той. – Слава на Бога, пристигнал си благополучно. Още два часа преход и сме на гръцка земя. Там те очакват вече.
– Добро утро, брате! Има ли някаква информация за семейството ми?
– Да. Арестували са баща ти. Майка ти и сестрите ти са интернирани в едно смолянско село, но са добре. Не се безпокой! Бог ще ги пази. Хайде да тръгваме.
В този момент погледът му попадна на разхвърлените купчини сено и черната маска до една от тях. Човекът я взе и учудено погледна.
– Какво е ставало тук? Вчера следобед дойдох и всичко беше наред. Ти така ли свари?
Младият мъж кимна с глава. Не посмя да каже истината, която току-що беше разбрал. Махна неопределено с ръка и тръгна към вратата. Другият постоя малко, хвърли маската и тръгна след него. Пътят не беше дълъг, а и дъждът спря. Стигнаха първата къща на малкото гранично селце. Водачът спря до нея, почука предпазливо и вратата веднага се отвори. Вътре беше топло и уютно. Масата беше сложена и газовата лампа осветяваше дружелюбните лица на домакините.
Сутринта младият мъж стана рано, изми се и се погледна в огледалото. То беше старо и малко потъмняло, но ясно му показа ангела, който беше разперил крила над него!