Трета поредна сутрин Благой се събуди след кошмар. Сънуваше змия увила се върху гърдите му. Змията тежеше и го задушаваше. Точно когато не можеше вече да си поеме дъх, се будеше с учестено дишане. Докато още лежеше, Благой дочу кукувица за първи път тази година. Ами да, днес е Благовещение! Започна да брои куканията, които щяха да му предскажат колко години ще живее. Ку-ку – двадесет и пет, ку-ку – двадесет и шест... и спряха.

- Бабини деветини – oпромърмори Благой и стана от леглото. Той бе на двадесет и шест години.

На двора майка му нещо простираше.

- Как спа, чедо?

- Същият сън, майко. Със змията върху гърдите ми.

- Ох, това е лоша поличба! А чу ли кукувицата?

- Да, но не съм броил – излъга Благой.

- Честит ти имен ден! И като се върнеш със стадото да ни донесеш блага вест!

- Непременно, мамо! Може пък да намеря любовта си в гората. – тръгна към обора, за да изкара козите за паша.

- И да се пазиш!

- Не съм малък! Престани да го повтаряш. Скоро ще се задомявам, стига да намеря достойна мома.

- Абе ти за мен ще си останеш детенце. Я виж дъщерята на Митровци, каква снага е извила, какви изумрудени очи! Не ти ли харесва?

Козите започнаха да излизат с весело блеене и Благой се провикна:

- Глупавичка е, мамо. Пипето ѝ хич не сече.

- Ама ти професорка ли искаш, бе сине майчин? Тя да може да върти къщата,  друго не ти трябва.

- До скоро, мамо! Сам ще си намеря жена, стига си ме нарочвала за щяла и нещяла. – Благой подкара стадото и смехът му се примеси със звъна на чановете.

Следобед, докато козите подремваха под шарената сянка, момъкът си направи свирка, седна над Бялото изворче и засвири любима мелодия. Звуците от кавала отекнаха над скалите и се връщаха при него като ехо. Идеше му да подскочи и затанцува.

- Хубаво свириш, юначе!

Благой се стресна, надвеси се над скалата и видя в извора къпеща се девойка. Тя не се посвени да му покаже прелестите си.

- Знаеш ли друга мелодия? Заигра ми се хоро.

Момчето се изправи изчервено и подкара весело хоро. Докато свиреше свеждаше засрамен поглед към девойката, която продължаваше ба облива гръдта си с хладната вода.

- Ела при мен! – промълви тя.

- Аз? Там? Заедно?

- Ще ти хареса, обещавам!

Благой потрепера, остави кавала и бързо се съблече. Влезе във водата.

- Коя си ти? Не съм те виждал тъдява?

- Бях заминала за малко. Иначе тъдява си живея – момата го хвана за ръце – приближи се, не се срамувай.

- Как те наричат?

- Веселина ми викат, защото обичам да се веселя.

Благой се допря до голата девойка и отново изтръпна. Изпита ново за него чувство. Непреодолима възбуда. Той страстно сграбчи младата жена, но тя го отблъсна.

- Не още, юначе! Първо ще посвириш и на сестрите ми. А после... Стига да ме искаш... – Веселина излезе от вирчето и му помаха – Е, идваш ли?

Младият мъж гледаше като омагьосан голата жена. Възбудата му растеше.

- Идвам! – и тръгна да си събира дрехите.

- Няма да ти трябват! Така си прекрасен! Ела при сестрите ми.

Веселина побягна с кикот по непозната за Благой пътечка, а младежът я последва. Скоро столетните дъбове освободиха място за малка полянка. Там имаше още пет млади жени, всичките голи, които танцуваха под жаркото слънце.

- Свири сега! – заповяда Веселина.

Благой засвири на кавала  пламенна мелодия. Девойките се завъртяха около него хванати за ръце. От някъде се обади кукувица. Момъкът не сваляше очи от кръшните тела. Те започнаха да напяват:

- Дива… Самодива… Като люта змия… Дива стихия…

Благой не усети кога земята под него започна да се размеква.

- Какво става? – беше затънал до колене и не можеше да се измъкне. – Пуснете ме!

Жените се приближиха към него и нададоха писъци. Няколко сойки излетяха със смутени крясъци в лятното небе.

- Моля ви! Пуснете ме! – Благой беше приклещен до кръста в омекналата пръст и трескаво се опитваше да се освободи. Отдавна беше изпуснал кавала. Чуваха се само яростните писъци на самодивите. Сойките се щураха над вековните дървета и пригласяха.

Единствено главата на Благой остана над повърхността. Той за последно си пое дъх и бавно потъна под земята. Настана тишина. Само кукувица кацна на близкото дърво и отброи двадесет и шест кукания.

Привечер козите се прибраха сами без стопанина си. Благоевата майка стоеше в несвяст подпряна на дворната врата.

- Детето ми… взели са го…Чумата да ви тръшне! Върнете ми детето, дяволски изчадия!

Една птица прелетя ниско над нея и изпусна нещо в краката ѝ. Кавалът на сина ѝ. Друга  вест не получи.