Чувах я и се задушавах.
Мрях и беше мъчително, борих се, силите ми отстлабваха, волята ме напущаше и тя ме изпълваше.
Сега, когато обладаваше всяка моя клетка, всяко кръвно телце, всяка бактерия, която живееше в мен и я чувствах с всичко свое, имах чувството, че за пръв път правя секс, че достигам оргазма на боговете, а всъщност ме убиваше. Жестока и прекрасна, прелестна и задушаваше. Опитах се пак да се боря, но тогава отново стана болезнена и бързо ме обезсили. Предадох се и трябваше да съм мъртъв, но тя нямаше намерение да ме остави толкоз бързо. Искаше да се позабавлява. Като коте със зашеметено мишле. Остави ме да вдъхна въздух. Ароматът й беше прекрасен, но се долавяше и нещо…не мога да го нарека по друг начин, освен - зло. Мирисът на гнилост е съвсем естествен, все пак се намирам се край блато. Имаше и нещо друго. Нещо отровно. Погнусих се и щях да повърна. Кой знае какви химически отпадъци се изхвърлят в този затънтен, разпадащ се регион. Наблизо още живеят и човешки същества, но втората сигнална система при тях е по-скоро символична. Те са просто бедни старци. И изоставени. Дори не знаят какво се случва с тях. Повърнах. Но пък жабите в блатото крякат. Не, просто, тя едва не ме задуши. Какво преживяване само! Задушаваща мелодия. Като агресивна любовница. Запомних нотите. Важните, върху които щях да поработя и да се получи желаното. Мелодията, точно за този филм, за мен си беше голямо предизвикателство. Имах нужда от тишината. Приятелката ми малко се разсърди, че реших да пътувам без нея, но знаех, че само така ще чуя. Чувствах си, че вдъхновението ще дойде край някое блато. Не че сюжетът на филма имаше нещо общо с блата. Просто предчувствие. Или пък си обичах блатата. Кой знае? Не търсих точно блато, само тишина. Някъде, където да се чувам без да се терзая.
Първо спрях в малкото селце, доста встрани от голямата магистрала и живота. Пиех бира и слушах старците, после стана дума за блатото, заразправяха си небивалици за погълнати крави и коне, заспориха имало ли е или не военни камиони и блатни духове, някой се прекръсти, друг плю, после въпреки преклонните си години едва не се сбиха, но блатото с нещо ме привлече. Сигурно защото раздвижваше духовете и на тези кротки хорица. Опънах палатката точно там, където почувствах, че е опасно да продължа и малко по-късно ми се стори, че я чувам. Даже малко ме стресна, защото като че ли не идваше от дълбините на съзнанието ми като идея, а като действителен звук. Като вик за помощ. Заприлича ми после на сърдития глас на приятелката ми. По-скоро на сърдитото й мълчание, но нейното мълчание имаше звук. С него ме и изпрати и не беше права. Живеехме пет години заедно и нещо трябваше да се промени. Правих всичко възможно, а и филмовата мелодия ми се струваше някакъв шанс. Изострих слуха. Обичайните жабешки концерти, но нищо необичайно. Отпуснах се, въздухът беше много тежък, заиграха кръгове пред очите ми, а после мелодията започна да прелива. Съвсем различна мелодия, съвсем различна от всичко, което съм чувал, а и чувството се различаваше. С нея не се политаше като с останалите, напротив, тя поглъщаше. Обземаше, не любейки, а изнасилвайки. Не целуваше, а наказваше. Не отхапваше от страст, а за да разкъса. Гълташе, гълташе в някаква враждабна празнота и това продължи, докато траеше съпротивата ми, но после стана приятна, неземно приятна и ми откри небеса като много други красиви мелодии. Оттук нататък нотите й станаха ясни, наредих ги мислено и запаметих, но съзнах, че никога няма да ги напиша, защото не дишах и умирах. Тогава тя ме остави да си взема въздух. Повръщах и се чудих. Дали наистина не е имало някакви военни камиони, които са изхвърлили опасни отпадъци. Едва ли, просто въздухът около блатата е тежък, а аз трябва да направя нещо, защото отношенията ми с любимата ми започват да приличат на блато. Невероятен мотив. Много самобитен. Мотив от блато край умиращо село. Жабите ме аплодираха или ми се присмиваха. Благодарих им няколко пъти и се зареях сред блуждаещите духчета. Започнах да гоня едно, а то се извиваше между тръстиките и ми се смееше с момичи глас, когато го догоних обаче, се оказа безполово и ми се оплези. Тогава над повръхността се подаде главата на Големия мласкащ змей, беше с проядена от киселина камуфлажна каска, с два биволски рога. Каза ми, че не сънувам и ме изяде. Сепнах се, но кошмарът ме расмя. Ще има да разказвам какво съм сънувал, помислих си и почувствах отново задушаването, а след туй мелодията премина в друг мотив. Почувствах любопитство и пристъп на творческа треска, смесен със сексуална възбуда и ужас. Нямах такъв талант. Аз само се задушавах и я чувах…Заблуждавах се, че я композирам, а я слушах и се приближаваше. Това беше химна на пустотата. Изсвирен на каквито и да е било познати ми инструменти, щеше да загуби част от чара си и убийственото си въздействие. Ужасяващ и прекрасен, смъртоносно диханен, обсебващ. Кой можеше да го изсвири? Кой!
Тогава я видях. Принцесата на блатата. Слаба до недъгавост и с някакъв свръхестествен, извратен сексапил. Приличаше и на ангел, и на алегоричен образ на болестта. Имаше гърдите на силиконова Венера, но залепени върху почти голите кости. Стори ми се, че месата й висят, но това бяха дрипите, толкова раздрани, че не криеха нищо. Стъпваше грациозно като котка, а от разрошените й коси имах чувството, че излитат птици. Обвита в блатно сияние като с ореол, тя пристъпяше към мен и свиреше на непознат духов инструмент от тръстика. Слушах я вцепенен и се задушавах. Тя легна до мен, свири още дълго. Преди да ме погълне безпаметният сън, помня как ме целуна по гърдите.
Когато се събудих, всичко ми се стори сън, но побързах да напусна мястото. Спрях за една бира в селото и я видях. Прегърбена, вървеше под тежък наръч дърва, не можех да видя лицето й - толкова пласт кир имаше върху него, но бях сигурен, че е тя. Попитах за нея. Обясниха ми, че е болно момиче. Преди години баща й се удавил в блатата и полудяла. Кръгло сираче. Селото се грижело доколкото може за нея, но не било лесно, понякога ставала агресивна.
Неволно опипах мястото, където ме беше целунала. Не почувствах нищо, беше като под месна упойка. Напускайки селото, ме обзе творческата треска. Съвсем забравих за преживяванията си и работех върху композицията. Два дни по-късно беше завършена и се готвех за изненадващ удар. Творбата ми бе изненада и за мен. Най-доброто нещо, което до този момент съм правил. Чувствах се обаче странно и когато опипах гърдите си разбрах причината. Умъртвеното от целувката й място върху гърдата ми, в началото беше голямо колкото бирена капачка. Струваше ми се, че расте, но бях тъй погълнат от доизкосуряването на мелодията, че не обръщах сериозно внимание. В това време безчувственото петно бе пораснало до размерите на длан. Застанах пред огледалото и потръпнах от отвращение. Кожата не се различаваше, но под нея видях нещо как расте, пълзи и поглъща бавно, милиметър по милиметър, тялото ми. Глътнах крясъка си. Точно в този момент влезе приятелката ми. Изглежда забеляза нещо, защото ме попита какво ми е, а аз прикрих. Бяхме се сдобрили. Вечерта поливахме новата творба. Изжлеждахме весели. Леко пияни и много лъчезарни. Предложих и най-сетне брак и тя прие. Петното вече бе обхванало целият ми торс. Когато в ранните часове легнахме да се любим, то я погълна.
Дълго, дълго крещя и се бори за въздух, преди да потъне в блатото.