„ Минавала един ден покрай лавката жена ми и видяла как нейна позната търка пъстро картонче. Рекла си и тя да опита. Купила си билет, нейната приятелка ѝ услужила с късметлийската си монета, с която веднъж спечелила 10 лв. И опа-а! 5000 лева и благоверната ми веднага се свлякла на тротоара. Ужас! Наложило се приятелката ѝ да я свестява. Дойдоха до нас двете с такси, което аз платих без изобщо да ми се свидят парите, даже и рестото не си взех. А жена ми още не може да повярва…

Ей затова сега седя на брега и си плацикам краката в плитките води на Червено море. От плажа на пет звездния хотел, някъде в далечината и на изток, се вижда как белеят бреговете на Саудитска Арабия. Зад мен понатежала дама на средна възраст, подпомагана от някакъв арабин, се опитва да се качи на една от двете му камили. Друга жена, по-млада, ситни покрай тях и държи в ръцете си телефон. Привлича вниманието ми с открояващи се телесни форми. Пък с оня неразгадаем женски усет бързо разбра, че я гледам и в стремежа си да докаже, че гледката си заслужава пропуска подходящия момент за снимка. Накичената с разни дрънкулки камила едва се изправя и недоволно пръхти с дебелите си бърни

– Снимай, ма! Какво чакаш? – роптае ездачката и кокетно завърта снага...

Аз подскачам от изненада. Туй, българите, сме голяма работа – стигнахме до Египет и даже им качихме на египтяните камилите! Тези нашенки, дали и те са спечелили от лотарията?

Скривам се от сахарското слънце под тръстиковия чадър, за да виждам прелестната картина по-добре. Изтегнат на шезлонга, отпивам блажено от първото за деня дайкири. Като един същински Хемингуей отпивам. Но нямам кубински пури, затова палвам една българска папироса с английско лого /Нали съм патриот, запасил съм се !/ и продължавам да наблюдавам. От съседния шезлонг съпругата ми наблюдава мен. Аз обаче гледам само камилите… Пак сръбвам от дайкирито и за да угася блясъка в очите си сдъвквам киселия лайм от украсата и миротворно питам:

– Видя ли как онази камила изгълта портокаловия фреш?

Половинката ми не пита за коя камила става въпрос. Не гледа към тях, а гледа из под вежди мен и мълчи. Отдавна съм се научил да разбирам какво ми казва, когато мълчи по този начин. Затова извръщам глава да се полюбувам на круизния кораб на пристанището и на леко поклащащите се там яхти.

Точно в този сюблимен момент, когато бурята всеки миг ще зафучи, звъни телефона ми. Обаче, някак си по български звъни. Като тютюнджийската кашлица на комшията сутрин. Обажда се засуканата медицинска сестра от кабинета на личния ми лекар с покана да намина, за да ми направели годишния профилактичен преглед. Поизпъчвам гърди и отговарям, че това няма как да стане в близките дни, защото съм в чужбина, но ще го направя веднага, щом се върна. Аз съм с нагласа да разказвам подробности за египетските пирамиди, за Нил и за Сахара, за Луксор и Суецкия канал... Но за мое разочарование сестрата не пита нищо повече и затваря.

След десетина дни съм в кабинета на доктор Ангелов. Дадоха ми направления. Отидох в поликлиниката, за да мина през посочените ми кабинети и …

И се започна!

Навсякъде ме посрещаха широко усмихнати, обслужваха ме без да губят време и никъде не ми взеха пари. Нито стотинка! Защото съм бил редовен с вноските, осигурен от всякъде и здравната каса поемала всичките разходи по поддръжката на здравето ми. За нула време приключих и от лабораторията за кръвни изследвания направо се отправих към личния си лекар. Старата ми таратайка запали на половин оборот – нещо, което не се беше случвало от години. На нито едно светофарно кръстовище не ми се наложи да чакам – навсякъде улучвах зеленото. Завих към паркинга и докато навляза в него веднага се освободи едно място. Това си беше равнозначно на чудо, защото да се надяваш да паркираш тук по това време беше абсурдно. Заключих колата и пред мен цъфна ухилената физиономия на бивш колега от последната ми работа:

– Знаеш ли, че фирмата ни е направила спестовни застраховки? И никой досега да не разбере! Едва днес шефът го съобщил на някакво съвещание. Срокът на твоята бил изтекъл и когато решиш може да отидеш и да си вземеш парите. Ама те ще ти се обадят откъде точно и как да го направиш.

– Така ли!? Да не си правиш майтап?

– Е, ще се лъжем ли сега – възмущава се той. – Но са хубави пари, да знаеш, с години са трупани.

Аз го хващам за лакътя и го завличам в първото попаднало пред очите ми заведение. Предлагам му да си поръча каквото пожелае и му оставям 20 лева. Той отначало се дърпа, но му обяснявам, че днес за мен е ден на чудесата и няма да допусна някой да го помрачи. Усмивката на лицето му се заменя с недоумение. Вероятно се съмнява, че нещо съм мръднал, но аз го оставям да мисли каквото си ще и продължавам към кабинета на джипито. Ако не ме беше срам щях да заподскачам по тротоара ту с единия, ту с другия крак, както правех в детските си години, но не бях сигурен, че още го мога.

В чакалнята нямаше други, освен един мъж на приблизително моята възраст. Взех да се оглеждам притеснено, сякаш съм попаднал на непознато място. Не, всичко е както го зная, не съм сбъркал! „Какво става в този град? Да не би пък наистина нещо с мен да не е наред?” Поздравих мъжа, той ми кимна в отговор и, очевидно учуден не по-малко, ме попита:

– Е, наборе, за пръв път ти се случва да дойдеш тук и да няма хора, нали?

– Да, така е... - потвърдих.

– Чак сега разбрах защо съм избрал за свой личен лекар възрастния д-р Ангелов - ами че той ги е излекувал всичките, бе! – Ха-ха-ха! .

Стана ми смешно не толкова от остроумието му, колкото от начина, по който се смееше - с висок, накъсан фалцет, несъответстващ на внушителната му фигура, със събрани на корема ръце и чупещо се в кръста тяло без да става от пейката. Изобщо този човек много смешно се смееше. Не можах да се сдържа и извисих моя баритон успоредно на неговия контра тенор. Чакалнята се изпълни с гръмогласния ни смях. Изглежда се получи една какофония, която се чува надалеч, защото вратата на кабинета се отвори и в процепа се показа недоволното личице на сестрата:

– Моля ви, по-тихо! Пречите ни да работим.
След малко този шегаджия беше повикан. Бави се вътре съвсем малко, а на излизане ми смигна закачливо, като на стар познат и остави вратата широко отворена, за да вляза.

Подадох на доктора бланките от изследванията. Той заби нос в тях, продиктува на сестрата да запише нещо в компютъра и възкликна:

– Иване! Ако я караш все така, като нищо ще чукнеш сто години!

„Бре-бре-бре! – мина ми през ума – Тия от поликлиниката май са объркали книжата”. А преди да осмисля, дали се радва на добрата ми по документи кондиция или съжалява, че ме губи като редовен пациент, докторът пита :

– Кажи, каква е тайната?

– Тайна ли? - Не мога да вдяна какво точно иска от мен.

– Знам, че си пушач. Сигурно си ги отказал! – Подсеща ме той.

– Не, не...

– Колко цигари пушиш на ден?.

– Пуша, да, - бягам аз от конкретния отговор - ама не е хубаво. Миналата година окръглих 50 от като засмуках тия пущини. По този случай реших да направя една добрина, ама не само на мен. Наех един ресторант. Поканих сума ти народ, все пушачи, но вместо ядене и пиене им поръчах по една кутия от любимите им цигари. Казах им, че ще пушим кой колкото може и после да ги откажем от раз. Между тях имаше и един инспектор, който следеше да се спазва закона за тютюнопушенето. Нищо не излезе от тая манджа! Някои се обидиха и си тръгнаха още в началото. Други позабавиха, ама и те не издържаха много. Накрая останах сам с оня инспектор по контрола. Разделихме си оставените по масите цигари и сега колчем си спомня за този случай запалвам по една от тях за утешение. Ей така пропадна доброто ми намерение! От тогава има едни хора дето и досега са ми сърдити.

– А пийваш ли?

– Ракийца пийвам редовно. Вино през зимата, бира – в горещините. Да ти разкажа, докторе, каква ракия направих една година…

Телефона ми звъни. Сега пък ме канят да си получа дивидентите от масовата приватизация. Абе хора, аз съм забравил, къде съм пъхнал боновата книжка и дали изобщо имам някакви акции. То двайсет и пет години май минаха от тогава! Не било проблем, при тях всичко се пазело и сумата била такава, че можело да си платя една екскурзия, като например до Китай или до Мачу Пикчу. Сърцето ми така се разпърха, че без малко да потърся първа помощ в прегръдките на сестрата. Обаче доктора припна разтревожен и ме полежи на кушетката, готов да направи втора кардиограма в три дена. А сестрата ми пъхна под езика таблетка валидол.

Мама му стара, чудесата днес нямат свършване!

Извинявам се на доктора за инцидента. Той маха с ръка опрощаващо /”То и без това няма пациенти …”/ и казва на сестрата да провери дали някой не чака отвън. Тя наднича в чакалнята – няма никой. Аз се надигам и сядам на кушетката.

– Успокои ли се вече? Не бързай да ставаш!

– Нищо ми няма. Добре съм.Толкова вълнения преживях днес, че вече започнах да свиквам. Та щях да ти казвам за ракията…

–Иване, остави ракията. За нея е ясно. Мене по-интересно ще ми е друго. Да ми кажеш за третото.

– Кое третото?

– Абе нали знаеш: ядене, пиене и… Ей тези три неща!

Сестрата се понамества на стола и, както никога досега, ме гледа с един много интересен поглед. Миглите ѝ пърхат от любопитство като сърцето ми преди малко.

– Аха, за това… значи. Добре де, ще ти кажа! И аз, като всички хора, не съм светец. Ако имаше бог на пороците отдавна да ме е прибрал в свитата си. Признавам си честно за два порока: пуша и пия. Обаче имам и един грях: по жени не ходя!

– Вярно ли, Иване?

Аз се правя, че не съм го чул:

– От двата порока, мисля, не е късно да се откажа. За греха, обаче, мога само да се разкайвам. Но вече е невъзможно да го поправя и не вярвам да ми бъде опростен…

В настъпилата тишина докторът хваща химикала и започва да пише рецепта. „Тоя ще ме прави младеж ли?” – минава ми през ума. Сестрата рови безцелно в чекмеджето на бюрото си, явно загубила всякакъв интерес.

– Дай да я оставим тази, докторе ... Я кажи, колко да ти платя и да си ходя.

– Нищо няма да плащаш. Прегледите и лекарствата на пенсионерите вече са безплатни. Ако почувстваш някакво неразположение веднага се обади. Може и по телефона. Написал съм ти една рецепта, за успокоителни. Засега други не ти трябват. Мини покрай някоя аптека да ги вземеш.”

Тук затварям кавичките. Ще добавя само, че под цитираното по-горе словоизлияние някой с нервен почерк е добавил:

„ Иване!

Прочетох го. Дърт пергишин такъв! Като те гледам как хъркаш ми иде да те цапна с тази тетрадка по кратуната. Няма ли най-после да слезеш от облаците? Стига вече с тези твои измишльотини! Като се събудиш да идеш до мазата за един буркан туршия. После да купиш от магазина хляб и две кисели млека, че иначе довечера ще спиш гладен.”