Докато се препичах на слънце, чакайки сина ми от училище, до мен се доближи самотен старец. От дума на дума, той ми разказа целия си живот - как е служил като ковач в гранична застава. Почти се разплака, докато ми разказваше с треперещ глас за любимият му боен кон, който бил толкова силен, че можел да дърпа сам най-тежката гаубица в заставата. Но конят вече бил стар и дошло време да бъде изпратен на заколение. Старецът по трогателен начин ми описа как за последно подковал коня. Приближил се до него, погалил го по гривата и очите му се напълнили със сълзи, защото конят го гледал както винаги с доверие. Как му се искало точно този път конят да се усъмни, да се дръпне рязко настрани и да побегне накъдето му видят очите. Но това бил боен кон, дисциплиниран, свикнал да се подчинява на всяка команда, та било то и команда, обричаща го на смърт. Тръгнал тихо и покорно след него. Тихо, защото дни преди това бил разкован. За последното му пътуване към кланицата военните преценили, че подкови не ...