Разказ от Генка Богданова
- Бог да те съди, кръвопиецо! И на този, и на другия свят покой да не намериш! Дано с тази кървава ръка, с която закла мъжа ми и остави децата ми сираци, сам да затвориш очите на най-милото си!
Докато изричаше тази клетва през потока от горчиви сълзи, Евгения потръпна неволно, стресната от смисъла на собствените си грозни думи, но в сърцето й, пламнало от болката, вледенено от страха и вкаменено от омразата към убиеца в този миг нямаше място нито за съжаление, нито чувство за вина. Още повече, че наглият мръсник стоеше срещу нея без капчица разкаяние и като я гледаше безсрамно право в очите, изсъска злобно:
- Господ! Бабини деветини! Тук аз съм бога, аз съм царя! Мъжът ти намери, каквото търсеше. Ще ми дави кучето неговия крастав овчарски пес, и то пред кръчмата ми, да ме прави за смях на цялото село! Знаеше ме, че кръвта ми кипва на часа като ме засегнат…И Никола подмина край разплаканата, почернена жена, прегърнала трупа на младия си мъж, вирнал нагло глава сякаш не убийство, а подвиг бе сторил. Струпалите се пред кръчмата хора гледаха след него ядосани и възмутени, но не смееха да изрекат на глас гневните думи, които той заслужаваше: „Убиец! Сатана! Изверг!” Всички се страхуваха от буйния му и отмъстителен му характер. Жените жалеха от сърце вдовицата и клетите й малки дечица, клатеха тъжно глави и страстно шепнеха:
- Къде си, Господи? Защо не вкамени ръката, вдигнала нож и покосила за нищо живота на най-кроткия и добър мъж в селото? Че с човешки живот ли се плаща за кучешка свада? Как да вярваме в тебе, Боже, като този луд харамия от години съсипва живота на невинните хора, а ти не правиш нищо, за да го спреш, да го накажеш и вразумиш? – шепнеше укорни думи млада жена.
- Ех, жени, Бог високо, цар – далеко, а властта ни е глуха и сляпа за престъпленията на богатите! Жалко за дребните дечица на Евгения, че и за нея! Няма още осемнадесет години, а остана вдовица с две дребни деца на ръце! – добави трета.
- То, сиракът кога е имал късмет в живота? – промълви горчиво етървата на Евгения. – И тя самата е останала без баща на дванадесет години. Наскоро след като се преселиха в нашето село като бежанци, почина и майка ѝ. Оставили къща, имоти в Одрин, а беше принудена да пасе свинете у нас, за да храни и себе си и дребните си братя. А виждате я каква хубавица е. И скопосна домакиня е, никаква работа не й се опира. Кротка е, милозлива, затуй девера я залюби и я взе за жена, нищо, че беше едва на шестнадесет години... И дечица си родиха. Обичахме я всички. Какъв хубав живот можеха да имат, ако този кръволок, Бог да го убие, не беше заклал Кольо!?
Докато чакаха полицаите от града и мъжете си припомняха един на друг, многобройните ненаказани грехове на убиеца:
- Помните ли момиченцето на Иван Сербеза? Беше като неразцъфнала още розова пъпчица и едничко на мама и татко. А този „кучи син” го причакал една вечер в мрака, завлякъл го в дерето като стръвно животно и се гаврил цяла нощ с невинното дете.
- Как да не го помним? – въздъхна дядо Еньо. – Цялото село го обичаше и му се радваше. Ех, като стъпкано в калта цветенце залиня, повехна и полудя от преживяния ужас и срам милото Цоне! Ни любовта на горките й родители, ни докторите успяха да върнат светлината в безумните й очи. Затри живота на цялото семейство този мръсник и никой, нищо не успя да му стори. Свидетели нямало, а на думите на едно побъркано дете не можело да се хваща вяра…
- Държавата ни заприлича на село без кучета. Нито полицията, нито съдиите ни си гледат съвестно работата, затова и Никола продължи да си развява байрака из селото и да деребейства! – ядно процеди през зъби друг възрастен мъж. Всички знаем кой запали къщата на Балин. Никола искаше да я купи за кафене, но стопаните я продадоха на друг. Негово беше и това сатанинско дело, сигурен съм!
- Че то си беше ясно като бял ден, дядо Еньо! - намеси се млад мъж. Още същата вечер, щом се разбра, че са я обещали на Балиновия братовчед, къщата пламна от четири страни, та ако не са били будни комшиите да видят пожара и горките хора щяха да изгорят като факли в собствения си дом! Ама полицаите на догадки не вярвали. Улики нямало! Ами мотивите?...
- Абе, това диво животно не изби ли току пред сватбата му зъбите на комшийския си син за една крива дума? Лъже, краде, налита на бой, а сега и това грозно убийство… Кой знае дали пак няма да се измъкне от правосъдието, макар, че този път закла братовчед си като пиле по бял ден на мегдана пред свидетели?
Хората не повярваха на очите си, когато на другия ден, точно преди погребението на Кольо една полицейска кола отведе убиеца с белезници на ръце. Всички в селото въздъхнаха облекчено и зачакаха справедливата присъда. Но какво прави, какво струва пак, онзи мръсник отново успя да се измъкне почти ненаказан. Дяволът ли си беше наел за адвокат, съдията ли с кървавите си пари ли беше подкупил, наплашени хора за „свидетели” ли беше домъкнал на делото – самичък си знаеше. Осъдиха го само на три години затвор. Той излежа две от тях и ето ти го извергът отново на свобода. Още по-буен, по-озлобен и по-нагъл. Върна се и отново се развилня из селото и околностите. Хората се страхуваха дори да го срещнат след заник слънце, защото не знаеха какво ново пъклено дело може да родят болния му мозък и престъпната му душа.
Скоро след завръщането му от затвора, в съседното село двама братя от града отвориха крайпътно заведение. Местността беше хубава, кръстопътя - оживен, а собствениците явно разбираха от търговия, защото работата им потръгна много добре. ”Ханчето” беше по-модерно, по–привлекателно и по-уютно от селските кръчми. И стоката при тях беше по-добра, а и оркестър с певица бяха ангажирали. Е, „оркестърът” се състоеше от един акордеонист и един гъдулар, а певицата беше собствената сестра на ханджиите, но пък в селските кръчми такава екстра не предлагаха, затова много мъже и най-вече младежи посещаваха често заведението и понякога осъмваха в него, „пияни до козирката”.
Двамата братя бяха едри, мрачни и мълчаливи мъже, а сестра им, преминала вече първата си и невинна младост, но все още сочна и апетитна, палеше кръвта на мъжете от околността със сластните погледи на черните си очи, с предизвикателната си походка и загадъчно – обещаваща усмивка на меките, пухкави устни. Хубавица беше Яна. Твърде „отворена” и явно опитна в съблазняването, тя „въртеше на малкия си пръст” не един и двама мъже. Хвърли ѝ око и Никола и реши на всяка цена да я има. Ей тъй, за едната „бройка”, както обичаше да казва. Жената беше „лесна”, а и той беше свикнал да има всичко, което си пожелае. Беше все още млад – едва тридесетгодишен. Мъж в силата си. В затвора беше зажаднял за женски ласки, а жените и девойките в неговото село бягаха от него като от прокажен.
Яна бързо отговори на грубото му, но подплатено с пари и подаръци „ухажване” и Никола често-често прескачаше прозореца на стаята ѝ, докато братята ѝ бяха в кръчмата. Никола не можеше да си намери място от удоволствие, че Яна е негова и той пак е с едни гърди напред от другите „мераклии - мухльовци”…Да, но един ден хитрата лисица изпищяла на братята си, че е бременна от Никола, а той не иска да се жени.
- Не ще, ама този път сам ще те поиска, защото ще си намери при нас майсторите, дето ще го вкарат в правия път. – изръмжали през зъби „грижовните” Янини братя, на които явно също им е било дошло вече до гуша от нейните креватни подвизи и гледали да не изпуснат удобния момент да я „озаптят” с брачни вериги.
Кога и къде са завардили пишман любовника, как са го „убеждавали” и сватосвали със сестра си, не знам. Но един ден Никола осъмна захвърлен като изтупан брашнен чувал пред собствената си кръчма, насинен, с пукната глава, увита с бял парцал като чалма на турски везир и с булка Яна до себе си. Явно добре го бяха „посъветвали” новите му шуреи, защото след „сватосването” едва не предаде Богу дух, а когато най-после стана от леглото не беше вече същия харамия, който познавахме…
Двамата с Яна отново отвориха занемарената му кръчма и криво-ляво заживяха като семейство. След време им се роди момче – едро като баща си и красиво като майка си. Слава Богу, че беше наследило от тях само хубавата външност. Характерът му се оказа пълна противоположност с тези на родителите му. Мирчо беще мило, усмихнато, слънчево момченце с кротък характер и милозлива душа.
Детето напълно преобрази баща си. То като светъл лъч огря тъмната, подла и омърсена душа на Никола. Раждането му стори чудо в живота на грубия и безмилостен престъпник. В очите му, под вечно смръщените вежди, сега припламна искрата на любовта и озари с мека светлина погледа му. Появи се и топла усмивка на лицето му, каквато съселяните му никога не бяха виждали. Те познаваха до днес само неговите жестоки, или ехидни „усмивки”, затова не можеха да се начудят на промяната, която ставаше пред очите им.
Мирчо още не беше навършил годинка, когато Яна, свикнала на лек и безгрижен живот, се запиля с един чужденец към Черноморието. Повече нито се чу, нито я видяхме в селото.
Останал сам със сина си, Никола съвсем изненада с поведението си мало и голямо. Той нае едно момче да върти кръчмата и сам се зае с грижите за малкия си син като любящ и грижовен баща. Николовите родители отдавна се бяха споминали, измъчени от срам и тревоги заради неговите грехове. Братя и сестри той нямаше, а братята на Яна не искаха и да чуят за детето на лекомислената си сестра, така, че Мирчо си нямаше никого на този свят, освен Никола. Той трепереше над детето като квачка над единственото си пиленце. Сам го отгледа, сам го учеше да ходи, сам извади първото му зъбче… Чувстваше се като окрилен, когато чу първата дума, изречена от Мирчо. Тази сладка думичка „тати” погали като божествена музика загрубялото му сърце и в очите му, за пръв път от много години, бликнаха радостни сълзи.
Годините минаваха. Никола сам прекрачи развълнуван прага на училището в първия учебен ден на Мирчо. Сам държеше ръчичката му, докато сина му се учеше да пише от чертичките и „ченгелчетата”, думи и изречения. А после, горд от успеха на единствения си син, Никола му организира голямо тържество и го изпрати на абитуриентския бал, а по-късно и във Военното училище…
Сам беше и в онази зловеща вечер, когато пред къщата му спря военна кола и на вратата му почука с разстроено лице офицер от щаба на армията, в която служеше като млад офицер скъпия му Мирчо.
- Добър вечер, господине! Моля Ви, бъдете силен! Болно ми е, че именно аз трябва да Ви съобщя трагична вест. Синът Ви, уважавания от всички старши лейтенант Мирчо Николов, днес загина при изпълнение на войнския си дълг. Моите съболезнования , господине!...
Никола стоеше, ням и блед като мъртвец пред офицера. Той нито виждаше протегнатата ръка, нито чуваше думите му. Пред плувналите му в горчиви сълзи очи изплува спомена за една разплакана млада жена с черна забрадка и двете й невръстни дечица, които той беше направил сираци заради едно куче. Над пламналата му в огън от неописуемата болка глава се сипеха като камъни забравените думи на онази тежка клетва, която най-после го беше застигнала:
„Бог да те съди, кръвопиецо! И на този, и на другия свят покой да не намериш! Дано с тази кървава ръка, с която закла мъжа ми и остави децата ми сираци, сам да затвориш очите на най-милото си!”
- Бог забавя, но не забравя! - прошепна с побелели устни, нещастният баща и с натежали нозе и ниско сведена, побеляла от стреса и изпепеляващата болка, тръгна към камиона, където в дървен ковчег лежеше едничката му радост и смисъла на живота му. Вдигна, натежалата си като олово десница, да изпълни най-тежкото си задължение - нака-занието, което Бог му беше отредил за сторените някога непростими грехове. Погали и целуна студеното чело на сина си преди да затвори, все още жадните му за живот очи, после се свлече безжизнен пред ковчега.
© Генка Богданова Всички права запазени